Завръщане от звездите

Но всичко вече ми се объркваше, аз потъвах, плувах из този мрак. В последния миг, преди да заспя, ми се стори, че съм отново там, на своето място, на койката, дълбоко, на самото желязно дъно, а редом с мен лежи малкият Арне — за миг се събудих. Не, Арне беше мъртъв, аз бях на Земята. Момичето дишаше спокойно.

— Бъди благословена, Ери — казах аз беззвучно, вдишвайки уханието на косите й, и заспах.

Отворих очи, не знаейки нито къде съм, нито дори кой съм. Тъмните коси, разпилени по раменете ми — не го усещах, сякаш беше чуждо, — ме изпълниха с учудване. Това беше само част от секундата. В следващия миг знаех вече всичко. Слънцето още не беше изгряло, млечнобялото утро без капчица розовина, чисто, лъхащо студенина, трептеше в прозорците. Аз гледах лицето й, осветено от предутринната светлина, сякаш го виждах за първи път. Тя спеше дълбоко, дишайки със стиснати устни, сигурно не й беше твърде удобно на рамото ми, защото беше подложила под главата си длан и от време на време леко помръдваше вежди, сякаш започваше всеки път отново да се чуди. Движението беше едва забележимо, но аз гледах внимателно, сякаш върху лицето й беше изписана моята съдба.

Помислих си за Олаф. Започнах внимателно да освобождавам ръката си. Предпазливостта ми се оказа излишна. Ери спеше непробуден сън и сигурно сънуваше нещо. И аз се спрях, мъчейки се да отгатна не самия й сън, а само това — дали не е лош. Лицето й беше почти детско. Не, не беше лош. Отделих се от нея и станах. Бях все още в халата, тъй, както бях легнал. Излязох бос в коридора, тихо, съвсем бавно затворих вратата и със същата предпазливост надникнах в стаята на Олаф. Леглото беше недокоснато. Олаф седеше на масата, сложил глава върху ръцете си, и спеше. Както предполагах, не беше се съблякъл. Не зная какво го събуди — моят поглед ли? — той се сепна, стрелна ме бързо със светлите си очи, изправи се и започна да се протяга.

— Олаф — казах аз. — Дори ако цели сто години…

— Затвори си устата — предложи ми той учтиво. — Хел, ти винаги си имал лоши наклонности…

— Пак ли започваш? Исках само да ти кажа…

— Знам какво искаш да ми кажеш. Винаги съм знаел какво искаш да ми кажеш, цяла седмица отнапред. Ако на „Прометей“ имаше нужда от бордови свещеник, ти щеше да бъдеш най-подходящ. Жалко, че не се сетих по-рано за това. Щях да ти дам да разбереш. Никакви проповеди, Хел! Никакви клетви, обети, тържествености и тям подобни. Как си? Добре ли си?

— Не знам. Като че ли. Не знам. Ако питаш за… то не е имало нищо.

— Не, ти най-напред си длъжен да паднеш на колене — каза той — и да говориш коленичил. Не те питам за това, глупак такъв. Говоря за бъдещето и изобщо…

— Не знам. Но ще ти кажа нещо: струва ми се, че и самата тя не знае. Стоварих се върху главата й като камък.

— Да. Това е неприятно — обади се Олаф. Той се събличаше. Търсеше банските си. — Колко тежиш? Сто и десет?

— Нещо такова. Не търси, твоите бански са у мен.

— Въпреки цялата си ангелска чистота ти винаги си обичал да свиеш нещо чуждо — измърмори Олаф, а когато започнах да свалям банските, извика: — Остави, глупако! Имам още едни в куфара си…

— Случайно да знаеш как се уреждат разводите сега? — запитах аз.

Олаф погледна към мен над отворения куфар и замига.

— Не. Не знам. Интересно, откъде бих могъл да зная? Чух, че за тях това е все едно да кихнеш. И дори няма нужда да казваш „Наздраве!“ Няма ли тук нормална баня като за хора — с вода?

— Не знам. Май че не. Има само такова — ти знаеш…

— Да. Освежителен вихър с миризмата на паста за зъби. Ужас. Да вървим на басейна. Без вода не се чувствувам измит. Тя спи ли?

— Спи.

— Тогава да вървим.

Водата беше студена и великолепна. Направих задно салто с винт: и успях. Никога по-рано не бях успявал. Изплувах, плюейки и кашляйки — бях смръкнал вода през носа си.

— Внимавай — подхвърли Олаф от брега. — Сега трябва да се пазиш. Помниш ли Маркъл?

— Да. Защо?

— Той беше на четирите амонячени спътника на Юпитер, а когато се върна и кацна на тренировъчното летище, излезе от ракетата, целият окичен с трофеи като коледна елха, и точно тогава се спъна и си счупи крака. Внимавай. Пази се.

— Ще се постарая. Ужасно студена вода. Излизам.

— Правилно. Може да хванеш хрема. Аз не бях имал вече десет години. И щом кацнах на Луната, започнах да кашлям.

— Защото там беше сухо, разбираш ли? — казах аз със сериозно изражение на лицето. Олаф се засмя и обля лицето ми с вода, скачайки на около метър от мен.

— Да, действително сухо — каза той, когато изплува. — Знаеш ли, това е много точно определение. Сухо, но доста неуютно.

— Ол, аз се връщам обратно.

— Добре. Ще се видим ли на закуска? Или не искаш?

— Разбира се.

Изтичах нагоре, изтривайки се по пътя. Пред вратата затаих дъх. Надникнах внимателно. Ери все още спеше. Използувах това и бързо се преоблякох. Успях да се обръсна в моята баня.

Пъхнах глава в стаята — стори ми се, че Ери се обади. Когато приближих на пръсти до леглото, тя отвори очи.

— Тук ли съм… спала?

— Да. Да, Ери, да…

— Стори ми се, че някой…

— Да, Ери, това бях… аз.

Тя ме гледаше така, сякаш в нея постепенно се връщаше споменът за всичко, което се беше случило. Най-напред очите й леко се разшириха — от учудване ли? — после ги затвори, отново ги отвори крадешком, много бързо, но така, че успях да забележа това, погледна под одеялото — и обърна към мен порозовялото си лице.

Аз се изкашлях.

— Сигурно искаш да се прибереш в стаята си, а? Може би трябва да изляза, или…

— Не — каза тя. — Нали имам халат.

Тя подгъна полите му, сядайки на леглото.

— Това… вече… съвсем… завинаги ли е? — каза тя тихо, с такъв тон, сякаш се разделяше с нещо.

Аз мълчах.

Стана, отиде до вратата и се върна. Вдигна очи към мен — в тях имаше въпрос, неувереност и още нещо, което не можех да отгатна.

— Брег…

— Казвам се Хел. Такова ми е името…

— Бре… Хел, аз… Аз наистина не знам… бих искала… Сеон…

— Какво?

— Ами… той…

Не можеше или не искаше да каже „моят мъж“.

— Ще се върне в други ден.

— Така ли?

— И какво ще стане тогава?

Аз преглътнах.

— Да поговоря ли с него? — запитах аз.

— Как така? Защо?

Сега аз на свой ред я погледнах изумен, без да разбирам нищо.

— Та нали… вие… вчера казахте…

Аз чаках.

— Че… ще ме вземете…

— Да.

— А той?

— Тогава… да не говоря ли с него? — запитах глупаво аз.

— Как така „да говорите“? Вие самият ли?

— А кой друг?

— Това… край ли е?

Нещо ме задави; изкашлях се.

— Друг изход… няма.

— А аз мислех, че това е… меск.

— Какво?

— Вие… не знаете ли?

— Нищо не разбирам. Не. Не знам. Какво е това? — запитах аз, усещайки някакво гадно пъплене по кожата си. Отново бях попаднал в една от тези ненадейни празнини, в лепкаво недоразумение.

— Това е така, такъв… такава… когато някой срещне… ако иска, за известно време. — Вие наистина ли не знаете?

— Ери, чакай, не зная, но ми се струва, че започвам… това е нещо временно, някаква отсрочка, краткотрайно приключение, така ли?

— Не — каза тя и очите й се разшириха. — Вие не знаете… какво е то… И аз самата не знам точно, как всъщност… — призна си тя изведнъж. — Само съм чувала за това. Мислех, че вие затова…

— Ери. Нищо не знам. Нищо. И да ме вземат дяволите, ако разбирам каквото и да е. Има ли това… нещо общо с брака?

— Да, разбира се. Отива се в бюрото и там, не знам точно, но… после то вече е… вече е…

— Какво?

— Законно. Така, че никой нищо не може да каже. Никой. Дори той…

— Значи, това е все пак, това е един вид узаконяване — дявол да го вземе! — на съпружеската изневяра, така ли?

— Не. Да. Тоест това вече не е изневяра, всъщност — не се казва така. Знам какво значи това: учила съм. Няма никаква изневяра, защото всъщност аз със Сеон… само за една година.