Завръщане от звездите

— Разбери ме, Олаф.

— Не.

— Моля ви, излезте — обади се момичето.

Замлъкнах с отворена уста. Олаф гледаше към нея онемял.

— Момиче, та той…

Тя поклати отрицателно глава.

Все още гледайки ни под вежди, полузаднишком, Олаф излезе.

Тя не сваляше очи от мен.

— Истина ли е? — запита след малко.

— Ери… — започнах аз.

— Трябваше ли? — запита тя отново.

Потвърдих с кимване на глава. А тя закима отрицателно.

— Как така? — казах аз. И още веднъж, някак заеквайки: — Как така?… — Тя мълчеше. Приближих към нея и забелязах, че се свива, а ръцете, които придържаха реверите на халата й, треперят.

— Защо? Защо така се страхуваш от мен?

Тя отново кимна отрицателно.

— Не?

— Не.

— Но трепериш.

— Това е само така.

— Ще дойдеш ли… с мен?

Кимна два пъти с глава, като малко момиченце. Прегърнах я така внимателно, както умеех. Сякаш цялата беше от стъкло.

— Не се страхувай — прошепнах. — Погледни!…

Моите ръце също трепереха. Защо не трепереха тогава, когато бавно побелявах, чакайки Ардер? До какви дълбочини, до какви ъгълчета бях се добрал най-после, за да разбера колко струвам?

— Сядай — казах аз. — Ти все още трепериш. Или не, почакай.

Сложих я на леглото си. Завих я до брадичката.

— Така по-добре ли е?

Тя кимна утвърдително. Не знаех дали само с мен е такава глухоняма, или това е неин обичай. Коленичих до леглото.

— Кажи ми нещо? — прошепнах.

— Какво?

— За себе си. Коя си ти. Какво правиш. Какво искаш. Не — какво си искала, преди да ти се изтърся на главата.

Тя леко повдигна рамене, сякаш казваше „нямам нищо за разказване“.

— Не искаш ли да говориш? Защо, нима…

— Няма значение… — каза тя.

Сякаш ме удари по лицето с тези думи. Дръпнах се назад.

— Как така… Ери… Как така — бърборех аз. Но разбрах. Разбрах всичко.

Станах и започнах да се разхождам из стаята.

— Не искам така. Не мога така. Не мога. Така не може, аз…

Замръзнах на мястото си. Тя се усмихваше. Усмивката й беше толкова слаба, че едва се забелязваше.

— Ери, какво…

— Той е прав — каза тя.

— Кой?

— Този… вашият приятел.

— В какво?

Изглеждали беше трудно да го каже. Обърна глава към стената.

— Че вие сте… малко глупав.

— Откъде знаеш, че той е казал така?

— Чух.

— Нашия разговор? След обяда?

Тя кимна. Изчерви се. Дори ушите й порозовяха.

— Не можех да не чуя. Вие говорихте ужасно високо. Щях да изляза, но…

Разбрах всичко. Вратата на нейната стая водеше към хола. Що за идиот! — помислих аз, разбира се, за себе си. Бях поразен.

— Ти си чула всичко?

Тя отново кимна.

— И си знаела, че аз… за тебе?

— Мда.

— Откъде? Та аз не съм произнасял…

— Знаех още преди това.

— Как разбра?

Тя поклати глава.

— Не зная. Просто разбрах. Тоест най-напред помислих, че ми се е сторило.

— А после?

— Не знам. През деня. Чувствувах това.

— Много ли те беше страх? — запитах аз мрачно.

— Не.

— Не? Защо не?

Тя едва се усмихна:

— Вие сте съвсем… съвсем като…

— Като какво!!?

— Като в приказка. Не знаех, че някой… може… да бъде… такъв и ако не беше това, че… щях да мисля, че сънувам…

— Уверявам те, че не сънуваш.

— Знам. Знам. Само така казах. Вие знаете за какво говоря, нали?

— Вече нищо не знам, Ери. Сигурно съм ужасно тъп. Да, Олаф беше прав. Аз съм глупак. Кръгъл глупак. Затова ми кажи направо, моля те!

— Добре. Вие си мислите, че сте страшен, а всъщност не сте. Вие само…

Тя замълча, сякаш не можеше да намери думи. Слушах я с отворена уста.

— Ери, мило дете, аз… аз никога не съм мислил, че съм страшен. Това е глупост. Кълна ти се. Просто когато се върнах и чух, и видях най-различни неща… Не, стига вече. Достатъчно говорих. Твърде много. Никога през живота си не съм бил така приказлив. Говори, Ери, говори — помолих я и седнах на леглото.

— Нямам какво повече да кажа наистина. Само… не знам…

— Какво ще стане?…

Наведох се над нея. Тя ме гледаше в очите. Клепачите й не трепнаха. Диханията ни се сляха.

— Защо ми позволи да те целуна?

— Не знам.

Докоснах бузата й с устни. Шията й. Лежах с глава на рамото й, с всичка сила стискайки челюсти. Никога още не бях се чувствувал така. Не знаех, че човек може да изпита нещо такова. Искаше ми се да плача.

— Ери — шепнех аз беззвучно, само с устни. — Ери. Спаси ме!

Тя лежеше неподвижна. Чувах сякаш някъде от много далече бързите удари на сърцето й. Седнах.

— Може би… — започнах аз, но не посмях да продължа.

Станах, вдигнах лампата, поставих бюрото на мястото, спънах се в нещо — беше туристическият нож. Лежеше на пода. Хвърлих го в куфара. Обърнах се към нея.

— Ще изгася лампата — казах аз. — Искаш ли?

Тя не отговори. Докоснах контакта. Мракът беше непроницаем, дори през отворения прозорец не се виждаха никакви, даже най-далечни светлини. Нищо. Абсолютна чернота. Толкова черно, колкото беше Там.

Затворих очи. Тишината шумеше.

— Ери… — зашепнах аз. Тя не се обади. Чувствувах страха й. Тръгнах пипнешком към леглото. Мъчех се да уловя диханието й, но само тишината звънеше с акорд, обгръщащ всичко, сякаш се материализираше в нощта и се превръщаше в мрак. Трябва да изляза, помислих си. Да. Тръгвам веднага. Но в следващия миг се наведох и като в някакво озарение намерих лицето й. Тя престана да диша.

— Не — въздъхнах аз. — Нищо. Наистина нищо…

Докоснах косите й. Галех ги с върховете на пръстите си и ги познавах, все още чужди, все още неочаквани. Така ми се искаше да разбера всичко това. А може би нямаше нищо за разбиране? Каква тишина! Дали Олаф спи? Сигурно не. Навярно седи и се ослушва. Чака. Да отида ли при него? Не можех. Това беше твърде неправдоподобно и несигурно. Не можех. Не можех. Сложих глава на рамото й. Едно движение и се намерих до нея. Почувствувах как цялото й тяло се напрегна. Тя се отмести. Зашепнах:

— Не се страхувай.

— Не.

— Трепереш.

— Нищо, аз само така.

Прегърнах я. Тежестта на главата й се премести от рамото ми върху лакътя. Лежахме така един до друг, а наоколо тишината мълчеше.

— Късно е вече — зашепнах пак. — Много късно. Спи вече. Моля те. Спи…

Люлеех я само с напрежението на мускулите си. Тя лежеше притихнала, но аз чувствувах топлината на тялото и диханието й. Беше учестено. Сърцето й туптеше тревожно. Бавно, бавно започна да се успокоява. Сигурно беше много изморена. Вслушвах се в тъмнината най-напред с отворени, после със затворени очи, струваше ми се, че така чувам по-добре. Дали спеше вече? Коя беше тя? Защо изведнъж зае такова място в живота ми? Лежах в тъмнината, пронизвана от полъха на вятъра зад прозореца. Пердето леко трептеше, издавайки едва доловими звуци. Бях изпълнен с безмълвно учудване. Енесон, Томас, Вентури, Ардер. Значи, за това е било всичко? За това? Щипка прах. Там, където никога не духа вятър. Където няма нито облаци, нито слънце, нито дъжд, където няма нищо, толкова нищо, сякаш беше невъзможно дори да се помисли за това. И аз ли бях там? Наистина ли бях? Защо? Не знаех вече нищо — всичко се сливаше в безформена тъмнина — замрях. Тя трепна. Бавно се обърна на една страна. Но главата й остана на рамото ми. Тя промълви нещо, съвсем тихичко. Но не се събуди. Опитвах се да си представя хромосферата на Арктур. Огромна, зееща бездна, над която летях и летях, сякаш се въртях на чудовищна невидима огнена въртележка, подпухналите ми очи сълзяха и аз си повтарях с безжизнен глас: „Сонда, нула, седем, сонда, нула, седем, сонда, нула, седем“ — хиляди и хиляди пъти, така, че после само при мисълта за тези думи нещо в мен потреперваше, сякаш те бяха изписани с огън вътре, сякаш бяха рана; а отговорът беше само пукот в слушалките и кудкудякащо кикотене, в каквото моята апаратура превръщаше взривовете по протуберансите, и това беше Ардер, лицето му, тялото му и неговият кораб, превърнати в лъчист газ. А Томас? Изчезналият Томас, за когото никой не знаеше, че… А Енесон? Не бяхме в добри отношения — не можех да го понасям. Но в шлюзовата камера аз се бих с Олаф, който не искаше да ме пусне, защото беше вече късно. Колко благороден бях аз, о, небеса, сини и черни!… Но това не беше благородство, работата беше просто в цена. Да. Защото всеки от нас беше нещо безценно, защото човешкият живот имаше най-висока стойност там, където не можеше да има вече никаква, там, където една толкова тънка, почти несъществуваща обвивка отделяше живота от смъртта. Някаква жичка или спойка в радиото на Ардер. Някакъв шев в реактора на Вентури, когото Вос е пропуснал — а може би шевът неочаквано се е разкъсал, случва се, умора на метала — и само за пет секунди Вентури е престанал да съществува. А завръщането на Турбер? А невероятното спасение на Олаф, който изчезна, когато бе пробита насочената антена — кога? Как? Никой не знаеше. Олаф се върна — като по чудо. Да, едно на милион. А как ми провървя на мен. Невъзможен, невероятен късмет… Ръката ми беше изтръпнала, но това беше страшно хубаво. Ери, казах си мислено аз. Ери. Като глас на птица. Какво име! Глас на птица… Сякаш бяхме помолили Енесон да имитира гласовете на птиците. Той умееше. Как само умееше! И когато загина, заедно с него умряха всички птици…