Завръщане от звездите

И изведнъж разбрах как изглежда всичко в действителност, сякаш някакви люспи ми паднаха от очите. Тя гледаше, без да помръдне, бледа, с ръце, притискащи полите на халата си, а срещу нея аз — целият мокър, гол, в черните бански на Олаф, с покрит с пясък халат в ръце — втренчил поглед в нея…

И изведнъж всичко това ме накара да се усмихна. Изтърсих халата. Облякох го, пристегнах го и седнах. Забелязах две мокри петна там, където преди малко стоях. Не знаех какво да кажа. Какво можех да кажа? И изведнъж се досетих. Това беше някакво вдъхновение.

— Знаете ли кой съм аз?

— Знам.

— Така ли? Добре. Сигурно от Бюрото за пътешествия?

— Не.

— Все едно. Аз съм див, знаете ли това?

— Нима?

— Да. Страшно див. Как се казвате?

— А вие не знаете ли?

— Името ви?

— Ери.

— Ще те отведа оттук.

— Моля?

— Да, ще те отведа. Не искаш ли?

— Не.

— Няма значение. И знаеш ли защо?

— Струва ми се, да.

— Не, не знаеш. И аз самият не знам.

Тя мълчеше.

— Не мога повече — продължавах аз. — Това се случи с мен още когато те видях. Онзи ден. По време на обеда. Помниш ли?

— Спомням си.

— Почакай. Може би мислиш, че аз се шегувам.

— Не.

— А откъде би могла… все едно. Няма ли да се опитваш да избягаш?

Тя мълчеше.

— Не прави това — молех я аз. — Това няма да ти помогне, разбираш ли? Аз и така няма да те оставя на мира, дори и да искам. Вярваш ли ми?

Тя мълчеше.

— Разбираш ли, то не е само заради това, че аз не съм бетризиран. Нищо не ме интересува, знаеш ли? Нищо. Освен теб. Трябва да те виждам. Трябва да те гледам. Трябва да чувам твоя глас. Трябва и нищо повече не ме интересува. Никъде. Още не знам какво ще стане с нас. Може би ще свърши зле. Но все ми едно. Защото и това ми е твърде много. Това, че аз говоря, а ти слушаш. Разбираш ли? Не. Не би могла да разбереш. Вие сте се лишили от драмите, за да можете да живеете спокойно. А аз не мога така. И не искам.

Тя мълчеше. Поех си въздух.

— Ери — казах аз. — Слушай… най-напред седни.

Тя не помръдна.

— Моля те. Седни.

Нищо.

— Какво ще ти стане, ако седнеш? Моля те.

Изведнъж разбрах. Челюстите ми се издуха.

— Щом не искаш, защо ме пусна да вляза?

Отново мълчание.

Станах. Хванах я за раменете. Тя не се бранеше. Сложих я в креслото. Преместих своето така, че коленете ни почти се допираха.

— Прави каквото искаш. Но слушай. Не съм виновен за това. Още по-малко ти. Никой. Аз не исках това. Но така се случи. Това е изходната точка, разбираш ли? Знам, че се държа като побъркан. Много добре знам. Но ще ти кажа защо. Няма ли да говориш повече с мен?

— Зависи за какво — каза тя.

— Благодаря и за толкова. Така. Аз знам. Нямам никакво право и така нататък. Та какво исках да кажа — преди милиони години е имало едни гущери — бронтозаври, атлантозаври… Чувала ли си за тях?

— Да.

— Това са били гиганти, големи като къщи. Имали необикновено дълги опашки, три пъти по-дълги от телата им. Вследствие на това не са могли да се движат така, както може би са искали — леко и елегантно. Аз също имам такава опашка. Десет години, без да знам защо, скитах сред звездите. Може би не трябваше. Но нищо. Това няма да се върне. То е моята опашка. Разбираш ли? Не мога да се държа така, сякаш нея я няма и никога не я е имало. Не вярвам да си възхитена от това. От това, което ти казах, което ти казвам и тепърва ще ти кажа. Но не виждам друг изход. Трябва да те имам толкова дълго, колкото е възможно, и това всъщност е всичко. Ще ми кажеш ли нещо?

Тя ме гледаше, без да помръдва. Стори ми се, че е още по-бледа отпреди, но това можеше да бъде и от светлината. Седеше сгушена в пухкавия си халат, сякаш й беше студено. Исках да запитам дали наистина й е студено, но не можах да проговоря. На мен — о, на мен не ми беше студено.

— Какво бихте направили… вие на мое място?

— Браво — похвалих я аз. — Сигурно щях да се боря.

— А аз не мога.

— Разбирам. Мислиш ли, че от това ми става по-леко? Кълна ти се, че не… Искаш ли вече да си вървя, или да ти кажа още нещо? Защо ме гледаш така? Сигурно разбираш, че за тебе съм готов да направя всичко. Не ме гледай така, моля те. „Всичко“ в моята уста значи нещо по-различно, отколкото при другите хора. И знаеш ли какво…

Беше ми страшно горещо, сякаш дълго време бях тичал. Държах двете й ръце в шепите си — не зная откога, може би от самото начало. Бяха толкова мънички.

— Ери… Никога още не съм чувствувал това, което изпитвам сега. В този миг. Помисли. Онази огромна пустота… там. Това не може да се опише. Не вярвах, че ще се върна. Никой не вярваше. Говорехме си за това, но само така. Те останаха там, Том, Арне, Вентури, и сега са като камъни, като замръзнали камъни в тъмнината. И аз трябваше да остана там, но щом съм тук и държа ръцете ти, и мога да ти говоря, а ти да ме слушаш, то може би не е толкова зле. Може би не е, Ери! Само не гледай така. Моля те. Дай ми възможност. Не мисли, че това е само любов. То е нещо повече. Много повече. Не ми вярваш… защо не ми вярваш? Говоря истината. Наистина ли не вярваш?

Мълчеше. Ръцете й бяха студени като лед.

— Не можеш ли? Това е невъзможно. Да, знам, че е невъзможно. Знаех от първия миг. Не трябваше да ме има тук. Тук трябваше да има празно място. Аз трябваше да остана там. Не съм виновен, че се върнах. Да. Не знам защо ти говоря всичко това. То не съществува. Не съществува, кали? Нека бъде така, щом не те интересува. Мислиш, че мога да направя с теб каквото си поискам ли? Не държа на това, разбираш ли? Ти не си звезда…

Настъпи тишина. Цялата вила мълчеше. Наведох глава към ръцете й, които лежаха отпуснати в моите длани, и започнах да им говоря.

— Ери. Ери. Сега вече знаеш, че не трябва да се страхуваш. Знаеш, че нищо не те заплашва. Но това е нещо огромно, Ери. Не предполагах, че може да съществува такова нещо. Не знаех. Кълна ти се. Защо хората летят към звездите? Не мога да разбера. Та то е тук. А може би трябва най-напред да се отиде там, за да се разбере? Може би наистина е така. Ще си тръгна. Отивам си вече. Забрави за това. Ще забравиш ли?

Тя кимна.

— Няма ли да кажеш на някого?

Кимна отрицателно с глава.

— Наистина ли?

— Наистина.

Това беше шепот.

— Благодаря ти.

Излязох. Стълби. Кремава стена, отсреща зелена. Вратата на моята стая. Отворих широко прозореца и поех въздух. Колко свеж беше въздухът! От мига, когато излязох от стаята й, бях напълно спокоен. Дори се усмихвах, но не с уста, нито с лице. Усмивката ми беше вътре в мен, снизходителна усмивка над собствената ми глупост, че не можех да разбера нещо, което беше твърде просто. Наведох се над спортното си куфарче и започнах да прехвърлям съдържанието му. След въжетата ли? Не. Някакви пакетчета, не, не е това, сега…

Ето го. Изправих се и изведнъж се смутих. Светлина. Не мога така. Отидох да угася, когато видях Олаф. Стоеше на прага. Беше облечен. Не беше ли лягал?

— Какво правиш?

— Нищо.

— Нищо ли? Какво е това там? Не го крий!

— Нищо.

— Покажи!

— Няма. Излез!

— Покажи, чуваш ли?

— Не.

— Знаех си аз. Подлец!

Не очаквах този удар. Разтворих ръката си, ножът ми се изплъзна и тупна на пода. Двамата се търкулнахме, притиснах Олаф под себе си, той се преобърна, бюрото рухна на една страна, лампата с трясък се счупи в стената, така, че цялата вила закънтя. След минута държах Олаф здраво в ръцете си. Той не можеше да се измъкне, извиваше се, разнесе се вик, нейният вик, аз пуснах Олаф и отскочих назад.

Тя стоеше на прага.

— Той искаше да се самоубие. Заради теб — изхриптя Олаф, надигайки се. Държеше се за гърлото. Опрях се на стената, краката ми трепереха. Беше ми глупаво, чудовищно глупаво. Тя гледаше поред ту единия, ту другия. Олаф все още се държеше за гърлото.

— Излезте — тихо казах аз.

— Най-напред трябва да ме довършиш.