Завръщане от звездите

Може би и това беше само някаква натрапчива идея. Въртях тази мисъл из главата си, неуверен, свит в бавно падащия мрак. Вече едва различаващ собственото си тяло, загарът ме сливаше с тъмнината, облаците изпълниха цялото небе и неочаквано, някак твърде бързо настъпи нощ. Откъм вилата приближаваше нещо бяло. Това беше нейната шапчица. Обхвана ме паника. Надигнах се бавно, исках да избягам, но тя ме забеляза на фона на небето.

— Брег? — повика ме тихо, едва чуто.

— Аз съм. Искате да се изкъпете ли? Няма… да ви преча. Тръгвам си вече…

— Защо? Вие съвсем не ми пречите… топла ли е водата?

— Да. Според мен дори твърде топла — казах аз. Приближи до стената на басейна и леко отскочи. Различих само нейния силует. Костюмът й беше тъмен. Чу се плясък. Тя изплува точно под краката ми.

— Ужасно! — завика тя, плюейки вода. — Какво е направил този… трябва да се пусне студена. Знаете ли как става това?

— Не. Но веднага ще разбера.

Скочих над главата й. Заплувах надолу, докато най-после докоснах с ръце дъното и започнах да плувам надолу, от време на време докосвайки бетона. Под водата, както обикновено се случва, беше по-светло, отколкото на повърхността, така че можах да забележа изходите на тръбите. Намираха се в стената срещу вилата. Изплувах, вече леко задъхан, защото дълго стоях под водата.

— Брег!! — чух гласа й.

— Тук съм. Какво има?

— Изплаших се… — каза тя тихо.

— От какво?

— Толкова дълго ви нямаше…

— Намерих тръбите. Сега ще пусна водата — отвърнах аз и затичах към вилата. Можех да мина и без това героично гмуркане; крановете се виждаха отсреща, в колоната срещу терасата. Пуснах студената вода и се върнах на басейна.

— Готово. Но ще трябва малко да почакаме…

— Добре.

Тя стоеше под трамплина, аз край късата страна на басейна, сякаш се страхувах да се приближа. После бавно, сякаш не желаех това, тръгнах към нея. Очите ми вече бяха свикнали с тъмнината. Можех да различа чертите на лицето й. Тя гледаше във водата. Бялата шапчица много й отиваше. Изглеждаше по-висока, отколкото в роклята.

Стоях така край нея, докато не се почувствувах неловко. Може би заради това реших изведнъж да седна. Простак, дръвник, ругаех се наум, като се стараех да измисля колкото може по-обидна дума. Но не можах. Облаците се сгъстяваха, мракът нарастваше, но не приличаше на дъжд. Ставаше все по-хладно.

— Не ви ли е студено?

— Не. Брег?

— Да?

— Водата като че ли не се покачва…

— Отворих тръбата за изтичане… сигурно вече е достатъчно. Ще отида да затворя.

Когато се връщах обратно, дойде ми на ум, че бих могъл да извикам и Олаф. Едва не се разсмях на глас: толкова глупаво беше. Аз се страхувах от нея…

Гмурнах се и веднага изплувах.

— Сега вече може. Аз съм прекалил със студената вода, кажете — ще пусна малко топла…

Сега водата вече явно спадаше, защото тръбата за изтичане все още беше отворена. Момичето — виждах стройната му сянка на фона на облаците — сякаш се колебаеше. Може би вече не иска, може би ще се върне във вилата, мярна ми се някаква мисъл и почувствувах облекчение. И в същия миг тя скочи във водата с крака и извика: нивото в басейна беше вече порядъчно спаднало и аз не успях да я предупредя. Сигурно си беше натъртила стъпалата на дъното, залюля се, но не падна. Хвърлих се към нея.

— Ударихте ли се?

— Не.

— Това стана заради мен. Такъв съм заплес!…

Стояхме до кръста във водата. Тя заплува. Излязох на брега, затворих крана за изтичане и се върнах. Тя никъде не се виждаше. Спуснах се полека във водата, преплувах басейна, обърнах се по гръб и леко помръдвайки с ръце, заплувах към дъното. Отворих очи и видях слабо проблясващата, набраздена от ситни вълнички вода. Бавно се издигнах на повърхността, заплувах изправен и я видях. Стоеше край самата стена на басейна. Приближих към нея. Трамплинът остана от другата страна, тук беше плитко, така че можах да се изправя на крака и да тръгна, шумно разсичайки водата. Виждах лицето й, тя ме гледаше — дали поради стремителността на последните крачки — във водата е трудно да се върви, но не е лесно и да се спре — или сам не зная защо, но се озовах точно пред нея. Може би нямаше да се случи нищо, ако беше се отдръпнала, но остана на мястото си, сложила ръка на най-горното стъпало на стълбата, а аз бях вече твърде близо, за да кажа каквото и да е, за да се скрия зад нищо незначещия разговор…

Прегърнах я здраво — беше студена и хлъзгава като риба, като някакво странно, чуждо същество и изведнъж сред това докосване — студено, мъртвешко, защото тя не помръдваше — открих горещо петно — това беше устата й, аз започнах да я целувам, да я целувам и да целувам — беше същинска лудост. Тя не се отбраняваше. Не ме отблъскваше, стоеше като вкаменена. Държах я за раменете, вдигнах лицето й нагоре, исках да я видя, да погледна в очите й, но беше толкова тъмно, че по-скоро ги отгатвах. Тя не трепваше. Само нещо трескаво пулсираше — не зная, моето сърце или нейното. Така стояхме, докато най-после тя започна да се освобождава полека от ръцете ми. Пуснах я веднага. Тя се изкачи по стълбичката към брега. Аз тръгнах след нея и отново я прегърнах, но някак отстрани — тя трепереше. Сега вече трепереше. Исках да й кажа нещо, но гласът ми не излизаше. Само я държах, притисках я и стояхме, докато се освободи за втори път — без да ме отблъсква, а така, сякаш изобщо не съществувах. Ръцете ми се отпуснаха. Тя се отдалечи. В светлината, падаща от моя прозорец, видях как вдигна халата си и без да го облича, се изкачи по стълбите. На вратата, в хола, също светеше. Видях ситните капчици, блестящи по гърба и бедрата й. Вратата се затвори. Тя изчезна.

За миг ми се прииска да се хвърля във водата и повече да не изплувам. Не, съвсем сериозно. Никога още не бях имал такова желание. Не в главата си, а там, където трябваше да имам глава. Всичко заедно беше така безсмислено, абсурдно и така ужасно, че не знаех какво означава и какво трябва да направя. И защо тя се държа така… така… може би беше я парализирал страхът? Ах, този страх, пак този страх. Това беше нещо друго. Но какво? Откъде можех да знам? А може би Олаф…? Какво пък, да не съм петнадесетгодишен хлапак, та целунал някакво момиче, да тичам за съвет при Олаф?!

Да, помислих си, ще изтичам. Тръгнах към вилата, вдигнах своя халат и го изтърсих от пясъка. В хола светеше. Приближих към нейната врата. Може и да ме пусне, помислих си. Ако ме пуснеше, щеше да престане да ме интересува. Може би. И може би това щеше да бъде краят. Или ще ме удари по лицето. Не. Те са добри, те са бетризирани, не биха могли. Ще ми даде малко млекце: то ще ме успокои. Стоях така близо пет минути и си спомнях подземията на Керенея с прословутата дупка, за която говореше Олаф. Благословена дупка! Това беше някакъв стар вулкан, струва ми се, Ардер се заклещи там между скалите и не можеше да излезе, а лавата се надигаше. Всъщност не беше лава. Вентури казваше, че това е нещо като гейзер — но това беше по-късно. Ардер… чухме неговия глас. По радиото. Слязох долу и го изтеглих. Боже! По-добре десет пъти Керенея, отколкото тази врата.

Никакъв шум. Нищо. Да имаше поне брава. Не, имаше някаква плочка. Моята стая нямаше. Не знаех дали е специално нагласена като ключалка, дали трябва да се натисне — аз си бях все същият дивак от Керенея.

Вдигнах ръка и се поколебах. А ако вратата не се отвори? Само споменът за нещо такова би ми стигнал за дълго време. И чувствувах, че колкото повече стоя, толкова по-малко сили ми остават, сякаш всичко изтичаше от мен. Докоснах плочката. Не се поддаде. Натиснах по-силно.

— Вие ли сте, Брег? — чух гласа на момичето. Сигурно стоеше до вратата.

— Да.

Тишина. Половин минута. Минута. Застана на прага. Беше облечена в пухкав халат. Косите й бяха разпилени по яката. Едва сега, трудно е да се повярва, забелязах, че косите й са кестеняви.

Вратата беше леко открехната. Тя я придържаше. Когато пристъпих крачка напред, момичето се отдръпна. Вратата безшумно се затвори зад мен.