Завръщане от звездите

— Остави най-после на мира тази дупка!

— Няма да я оставя. Няма, защото едва тогава разбрах какъв си ти. Тогава още не се познавахме така добре, както по-късно. Когато Гима ми каза, че Ардер ще лети с теб, това беше след около месец, помислих си, че… не знам какво ще стане! Отидох при него, но не му казах нищо. Той, разбира се, веднага почувствува. „Олаф — каза той. — Не се сърди! Ти си моят най-добър приятел, но сега ще летя с него, не с теб, защото…“ — всъщност ти знаеш какво каза той.

— Не знам — казах аз. Нещо ме стискаше за гърлото.

— „Защото единствено той се спусна в «дупката». Само той. Никой не вярваше, че там може да се слезе. Самият той не вярваше“ Вярваше ли, че ще се върнеш?

Аз мълчах.

— Виждаш ли? „Или ще се върне с мен — каза Ардер, — или никой няма да се върне“…

— И се върнах сам — казах аз.

— Да, ти се върна сам. Не можах да те позная. Как се изплаших тогава! Бях долу, при помпите.

— Ти?

— Да, аз. Гледам — някакъв непознат. Напълно непознат. Стори ми се, че това е халюцинация… дори скафандърът ти беше целият червен.

— Това беше ръжда. Шлангът ми се спука.

— Знам. Ти ли казваш това? Та нали аз поправях по-късно този шланг. Да знаеш само как изглеждаше. Да, но едва по-късно…

— Онова с Гима ли?

— Да. Това го няма в протоколите. И лентата изрязаха след около седмица, струва ми се, че дори самият Гима… Мислех, че ще го убиеш. Черни небеса!

— Не ми говори за това — казах аз. Струваше ми се, че още миг, и ще започна да треперя. — Не говори, Олаф. Моля те.

— Само без истерии. Ардер ми беше по-близък, отколкото на теб.

— Какво значи „по-близък“, „по-далечен“, има ли някакво значение това? Глупак. Ако Гима му беше дал резервен пълнител, сега Ардер щеше да бъде с нас. Гима пестеше всичко, страхуваше се, че няма да има транзистори, но от това, че няма да има хора, не се страхуваше. Аз…

Запънах се.

— Олаф! Това е истинско безумие. Да не говорим повече за това!

— Изглежда, Хел, че ние с теб не можем да не говорим. Поне дотогава, докато бъдем заедно. Гима след това никога вече не…

— Престани вече с тоя Гима, Олаф! Олаф! Край. Точка. Не искам да чуя повече нито дума.

— А за себе си също ли нямам право да говоря?

Вдигнах рамене. Белият робот искаше да разчисти масата, до само надникна от вратата и излезе. Може би го изплашиха нашите възбудени гласове.

— Хел, кажи ми, моля ти се, защо всъщност се сърдиш?

— Не се преструвай, Олаф!

— Не, наистина…

— Как така защо? Та нали това стана заради мен?

— Какво заради теб?

— Това с Ардер.

— Каквоо?

— Да. Ако аз бях настоял преди старта, Гима щеше да даде…

— Ех, и ти! Откъде си могъл да знаеш, че тъкмо радиото му ще се повреди? А ако беше се случило нещо друго?

— Ако. Ако. Но нямаше никакво „ако“. Повреди се именно радиото.

— Почакай, почакай, Хел. Значи, през всичките шест години ти си живял с това и не си писнал нито дума, така ли?

— А за какво трябваше да говоря? Мислех, че и без това всичко е ясно.

— Ясно ли? Черни небеса! Какво дрънкаш, човече? Опомни се! Ако беше казал това, всеки щеше да се чукне по челото. А когато на Енесон му се разфокусира лъчът, пак ли беше ти? А?

— Не. Той… нали разфокусирането се случва…

— Знам. Всичко знам. Толкова, колкото и ти. Не бой се, Хел, няма да се успокоя, докато не ми кажеш…

— Какво искаш пак?

— Че това са само твои бълнувания. Та това е абсолютна безсмислица. Ардер сам би ти казал така, ако можеше.

— Благодаря.

— Хел, като ти цапна…

— Внимавай. Аз съм по-силен от теб.

— Да, но аз съм по-лош, разбираш ли, глупак такъв?

— Олаф, моля те, не крещи! Не сме сами.

— Добре, добре. Няма вече. Е, кажи, глупост ли беше това, или не?

— Не.

Олаф с такава сила пое въздух, че ноздрите му побеляха.

— Защо не? — попита той почти нежно.

— Защото още преди това забелязах… стиснатия юмрук на Гима. Мое задължение беше да предвидя това и да хвана Гима за яката веднага, а не после, когато се върнах с некролога на Ардер. Защото бях твърде деликатен. Затова.

— Е, добре. Добре. Бил си твърде деликатен… Така ли? Не. Аз… Хел! Не мога повече. Заминавам.

Той стана от масата, аз също.

— Да не си полудял? — извиках аз — Заминаваш. Къде заминаваш? Само защото…

— Да. Да. А ти какво искаш, да стоя тук и да слушам празните ти приказки? Дори и не мисля. Ардер не отговаряше, така ли?

— Стига вече, Олаф.

— Не отговаряше ли?

— Не отговаряше.

— Могъл е да има най-различни други видове авария, нали? Може да е навлязъл в зоната на отражение! Може ехото да е попречило на сигнала му, когато е загубил космическата връзка сред завихрянията. Може да са се размагнитили излъчвателите му над петното и…

— Млъкни!

— Ще отречеш ли, че съм прав? Можеш да се срамуваш!

— Та нима аз казах нещо?

— А, така ли? Значи, могло е да се случи някое от онези неща, за които говорих.

— Могло е…

— Тогава защо твърдиш, че това е било само радиото, радиото и нищо друго?

— Може и да си прав… — казах аз.

Почувствувах се страшно изморен и всичко ми стана безразлично.

— Може и да си прав… — повторих. — Радиото… това просто беше най-вероятното… Не. Не казвай повече нищо. И без това говорихме за това десет пъти повече, отколкото трябва. Най-добре да не говорим нищо.

Олаф дойде при мен.

— Ти, коньо нещастен… твърде много доброта има в теб, знаеш ли?

— Какво добро пък сега?

— Чувство за отговорност. Човек във всичко трябва да има мярка. Какви намерения имаш за по-нататък?

— В какъв смисъл?

— Много добре знаеш в какъв…

— Не знам.

— Лоша работа, а?

— По-лоша не може и да бъде.

— Няма ли да тръгнеш с мен? Или някъде сам? Ако искаш, ще ти помогна да си уредиш това. Багажа ти мога да взема аз или ако искаш, остави го, или пък…

— Мислиш, че трябва да бягам?

— Нищо не мисля. Но като те гледам какво представляваш, когато за миг излезеш от кожата си, едва-едва, така, както преди малко, тогава…

— Какво тогава?

— Тогава започвам да мисля.

— Не искам да бягам оттук. Знаеш ли какво ще ти кажа? Няма да се мръдна оттук. Освен ако…

— Какво?

— Нищо. Какво каза оня, в работилницата? Кога ще бъде готова колата? Утре или още днес? Съвсем забравих.

— Утре сутринта.

— Добре. Погледни: мръква се. Целият ни следобед мина в приказки…

— Дано ти даде небето по-малко такива приказки!

— Нищо, нищо, аз само се пошегувах. Да отидем да се изкъпем, а?

— Не. Бих взел нещо за четене. Ще ми дадеш ли?

— Вземи каквото поискаш. Умееш ли да се оправяш с тези стъклени зрънца?

— Да. Надявам се, че няма да ми предложиш оня четец с такова едно… сладко гласче.

— Не, имам само оптони.

— Добре. Това мога да взема. Ти ще бъдеш на басейна, така ли?

— Да. Но най-напред ще се кача горе, трябва да се преоблека.

Дадох му няколко исторически книги и една работа върху стабилизирането на демографската динамика — знаех, че това го интересува. И нещо из областта на биологията, с голям раздел, посветен на бетризацията. Самият аз се преоблякох и започнах да търся банските, които бяха някъде изчезнали. Не можах да ги намеря. Взех черните бански на Олаф, наметнах се с къпалния халат и излязох от вилата.

Слънцето беше вече залязло. Откъм запад се задаваше грамада от облаци, постепенно закривайки по-светлата част от небето. Хвърлих хавлията на пясъка, изстинал след дневната горещина, и седнах, докосвайки с крайчеца на пръстите си водата. Разговорът ме развълнува повече, отколкото предполагах. Смъртта на Ардер ме пробождаше като остър шип. Може би Олаф наистина беше прав. Може би това е железен закон на паметта, която никога не се примирява…

Станах и скочих прав като стрела, без засилване, с главата надолу. Водата беше топла, а аз очаквах да бъде студена и малко се пообърках от изненада. Изплувах. Беше твърде топла, сякаш плувах в някаква супа. Излизах на срещуположната страна, оставяйки върху стартовото блокче тъмни от влагата следи от пръсти, когато нещо ме прободе в сърцето. Историята на Ардер ме пренесе в съвсем друг свят, но сега, може би защото водата беше, защото трябваше да бъде съвсем топла, аз си спомних за момичето и това изглеждаше така, сякаш бях си спомнил нещо ужасно, някакво нещастие, с което би трябвало да се справя, а не мога.