Завръщане от звездите

Цялата околност посивя, хълмовете губеха очертанията си, превърнаха се в контури, вериги от сиви гърбове, пътят се протегна в полумрака като широка фосфорна лента. Разпознах първите домове на Клавестра, характерния завой, оградата от живи храсти. При самия вход рязко спрях и внесох багажа на Ери в градината до верандата.

— Не искам… да влизам в къщи. Разбираш ли?

— Разбирам.

Не исках да се прощавам и просто се обърнах. Тя докосна ръката ми, трепнах като опарен…

— Хел, благодаря ти…

— Не говори, за бога, не говори нищо.

Избягах. Скочих в колата, включих, ревът на двигателя сякаш за миг ме спаси. Пак бях станал за смях. Тя, разбира се, се страхуваше, че мога да го убия. Та нали беше видяла как се мъчих да убия Олаф, който не беше виновен за нищо, само затова, че не ми позволи… всъщност… Всъщност нищо. Крещях вътре в колата, можех да си позволя всичко, бях сам, моторът заглушаваше моето безумие — и пак не зная кога, разбрах какво трябва да направя. И още веднъж, както първия път, дойде спокойствието. Но вече не такова. Защото това, че така ужасно използувах ситуацията и я принудих да тръгне с мен и че всичко беше само заради това… то беше най-лошото от всичко, което бих могъл да си представя, тъй като то ме лиши дори от спомени, от спомена за онази нощ, от всичко. Сам, със собствените си ръце, унищожих това от някакъв безкраен егоизъм, заслепение, което не ми позволи да видя най-очевидното, намиращо се най-отгоре — тя съвсем не лъжеше, казвайки, че не се бои от мен. Не за себе си се страхуваше, разбира се. За него…

Зад стъклата летяха светлинки, преливаха се, меко отплуваха назад, местността беше невероятно красива, а аз, раздърпан, премазан, се хвърлях, свистейки с гуми, от един вираж в друг, към Тихия океан, към скалите, нататък; в един миг, когато машината се наклони по-силно, отколкото предполагах, и с десните си колела излезе от шосето, аз се изплаших, това трая част от секундата, после избухнах в луд смях — че ме е страх да не загина тук, защото бях решил да направя това другаде, и смехът ми премина в хлипане. Трябва да го направя бързо, помислих аз, защото вече не съм същият. Това, което става с мен, е повече от страшно — то е отвратително. И още нещо си казах — че трябва да се срамувам, но думите ми нямаха нито тежест, нито смисъл. Беше вече съвсем тъмно, шосето беше почти пусто — малко хора пътуваха през нощта, — когато забелязах недалеко от мен черен глидер. Той се плъзгаше леко и без усилие там, където аз трябваше да прибягвам до отчаяни номера с помощта на спирачките и газта. Защото глидерите се придържат към пътя с помощта на магнитното или гравитационно притегляне или дявол знае какво. Въпреки че можеше да ме изпревара без специално усилие, той се движеше зад мен, на някакви осемдесет метра, ту съвсем близко, ту далеко. На острите завои, когато машината се плъзгаше със задницата си по цялата ширина на шосето и ме отхвърляше наляво, той изоставаше назад, но не мисля, че не би могъл да ме настигне. Може би водачът се боеше. Всъщност там нямаше никакъв водач. Но какво ме интересуваше този глидер?

Интересуваше ме, защото чувствувах, че той съвсем не случайно се е залепил за мен. И изведнъж ми дойде на ум, че това може да е Олаф, Олаф, който ми нямаше за пукнат грош доверие (и правилно!), може би се е притаил някъде в околността и очакваше развоя на събитията. И при мисълта, че там е моят спасител, моят скъп стар Олаф, който пак няма да ми позволи да направя това, което искам, и отново ще бъде за мен по-стар брат и утешител, нещо ме присви и за секунда престанах да виждам пътя, обхванат от неописуема ярост.

Защо не ме оставят на мира? — помислих си аз и започнах да изстисквам от машината последните трохи от силата й, последната й възможност, сякаш не знаех, че глидерът е два пъти по-бърз от нея, и ние се носехме в нощта сред хълмовете, осеяни със светлини, а през пронизителния писък на разсичания въздух вече се чуваше невидимият, разпростиращ се пред мен, безкраен, сякаш извиращ от необхватни бездни шум на океана.

Е, гони ме! — помислих си. — Гони ме! Ти не знаеш това, което знам аз. Ти ме следиш, преследваш ме, не ме оставяш на мира, много добре, но аз ще се изплъзна, ще ти избягам преди да успееш да мигнеш, и дори да застанеш на главата си, пак нищо няма да ти помогне, защото глидерът не може да се измъкне от шосето. Така че дори в последната секунда съвестта ми ще бъде чиста. Много добре!

Тъкмо минавах край вилата, в която живеехме — трите й осветени прозореца ослепиха очите ми, сякаш за да ми докажат, че няма такова страдание, което да не може да стане още по-силно, и навлязох в последния участък на шосето, успореден на океана. И в същия миг за моя изненада глидерът увеличи скоростта си и се понесе напред. Преградих му брутално пътя, завивайки наляво. Той се оттегли и така започнахме да маневрираме — колкото пъти глидерът искаше да излезе напред, заграждах с машината лявото платно и това се повтори може би около пет пъти. И изведнъж, въпреки че пътят му беше преграден, глидерът започна да ме изпреварва, каросерията на колата почти се отърка о черната блестяща повърхност на странното тяло без прозорци, сякаш безлюдно; в този момент бях напълно сигурен, че това е Олаф, защото никой друг не би си позволил нещо такова — но не можех да убия Олаф. Не можех. Затова го пропуснах. Той излезе пред мен и аз мислех, че сега на свой ред ще почне да ми затваря пътя, но той се движеше само на петнадесет метра пред моята броня. Е — помислих си аз, това не пречи. И намалих скоростта със слабата надежда, че може би глидерът ще се отдалечи, но той, изглежда, нямаше намерение и също намали. Имаше около миля до последния завой край скалите, когато глидерът още повече намали скоростта; караше точно по средата, така че не можех да го изпреваря. Помислих си, че може би сега ще успея, но нямаше никакви скали, само широка пясъчна ивица и само след сто метра колата би заорала в пясъка, без да може да достигне дори до брега на океана — такава идиотщина не влизаше в сметката. Нямах друг изход, трябваше да продължа нататък. Глидерът още повече намали скоростта си и аз разбрах, че след малко ще спре; черната му каросерия, осветявана отзад от спирачните светлини, заблестя, сякаш заляна с пламтяща кръв. В същия миг аз се опитах да го изпреваря с внезапен завой, но той ми прегради пътя. Беше по-бърз и по-маневрен от моята кола — все пак командуваше го автомат. Автоматът винаги има по-бърз рефлекс. Ударих с крак спирачката, но твърде късно, чух отвратително стържене, черна маса израсна пред самото стъкло, нещо ме подхвърли напред и аз загубих съзнание.

Отворих очи като от сън, от дълбок сън — сънувах, че плувам. Нещо студено и мокро се стичаше по лицето ми, усетих нечии ръце, които ме разтърсваха, чух някакъв глас.

— Олаф — измърморих аз. — Защо, Олаф? Защо…

— Хел!!!

Нещо ме разтърси; подпрях се на лакът, видях лицето й над себе си и когато седнах — така зашеметен, че не бях способен да мисля, — тя бавно се отпусна на колене пред мен, раменете й конвулсивно се тресяха, а аз още не можех да повярвам. Главата ми беше огромна и пълна сякаш с памук.

— Ери — казах аз с надебелели устни, които сякаш бяха странно големи, тежки и някак чужди.

— Ери, ти ли си това… или само ми се…

И изведнъж усетих прилив на сили, обгърнах раменете й, скочих и се завъртях на място заедно с нея — двамата паднахме на мекия, още топъл пясък. Целувах нейното мокро, солено лице и плачех, за първи път през живота си, тя също плачеше. Не произнесохме нито дума, много дълго; постепенно започнахме сякаш да се страхуваме — не зная от какво, — тя се вглеждаше в мен с невиждащи очи.

— Ери — повтарях аз. — Ери… Ери…

Сякаш не знаех нищо повече. Легнах на пясъка, внезапно отслабнал, а тя се изплаши, опита се да ме повдигне, но не й достигнаха сили.

— Не, Ери, не — прошепнах аз — недей, нищо ми няма, аз само така…

— Хел! Говори! Говори!

— Какво да говоря… Ери…

Гласът ми малко я успокои. Тя затича нанякъде, върна се с плосък съд и пак започна да полива лицето ми с вода — беше горчива: това беше водата на океана. Още малко, и щях да глътна много повече, мярна се в съзнанието ми и аз замигах. Идвах на себе си. Седнах и докоснах главата си. Нямаше дори драскотина, косите ми бяха смекчили удара, имах само подутина като портокал, малко ожулена кожа; в ушите ми още шумеше, но вече се чувствувах добре. Поне докато още седях. Опитах се да стана, но краката не ме слушаха.