Завръщане от звездите

— Извинявай! — чух гласа на Олаф.

— Няма защо… ударът беше добър — измърморих аз, надигайки се.

Прозорецът вече беше затворен. Бихме се още около половин минута и изведнъж Олаф спря.

— Какво ти е?

— Нищо.

— Не е истина.

— Добре тогава. Просто вече не искам. Сърдиш ли се?

— Не. Все едно, нямаше смисъл да почваме веднага с това…

Отидохме на басейна. Олаф скачаше по-добре от мен. Той умееше да прави прекрасни неща. Опитах като него задно салто с винт, но само плеснах с бедра във водата. Седнах на ръба на басейна и започнах да поливам с вода парещата като огън кожа. Олаф се смееше.

— Забравил си, старче.

— Ами. Винта и без това никога не съм го правил добре. Завиждам ти, че умееш!

— Аз днес опитах за първи път.

— Наистина ли?

— Да. Това е чудесно.

Слънцето беше се издигнало високо. Легнахме на пясъка със затворени очи.

— Къде са… те? — запита Олаф след дълго мълчание.

— Не знам. Сигурно в стаята си. Прозорците им гледат към задния двор на вилата. Не знаех това.

Усетих, че той се раздвижи. Пясъкът беше много горещ.

— Да, това е причината за снощи — казах аз.

— Дали са ни видели?

— Само тя.

— Сигурно се е изплашила… — измърмори той. — Как мислиш?

Не отговорих. И отново настъпи мълчание.

— Хел!

— Какво има?

— Те вече почти не летят, знаеш ли?

— Знам.

— А знаеш ли защо?

— Твърдят, че няма смисъл…

Започнах накратко да му разказвам това, което пишеше Старк. Олаф лежеше неподвижен, без да пророни дума, но знаех, че слуша внимателно.

Когато свърших, той не отговори веднага.

— Чел ли си Шепли?

— Не. Какъв Шепли?

— Не си ли? Мислех, че ти вече си чел всичко… Шепли е астроном от XX век. Случайно ми попадна една негова книжка точно по същия въпрос. Съвсем като тази на Старк.

— Какво говориш? Това е невъзможно. Шепли не е могъл да знае това… най-добре ще бъде ти самият да прочетеш Старк.

— Дори и не мисля. Знаеш ли какво е това? Параван.

— Как така?

— Така. Струва ми се, че знам какво е станало.

— Да?

— Бетризацията.

Скочих.

— Мислиш ли?!

Той отвори очи.

— Разбира се. Не летят — и никога вече няма да летят. Ще става все по-лошо. Мня-мня. Едно голямо мня-мня. Те не могат да гледат кръв. Не могат дори да помислят за това, какво би станало, ако…

— Почакай — казах аз. — Това е невъзможно. Та нали има лекари? И сред тях хирурзи…

— Ти, какво, не знаеш ли?

— Какво?

— Лекарите само планират операциите. Изпълняват ги роботи.

— Не може да бъде!

— Слушай мен. Сам видях. В Стокхолм.

— А ако все пак лекарят трябва да се намеси?

— Не съм сигурен, но, изглежда, има някакво средство, което ликвидира частично последствията от бетризацията съвсем за малко, но те така го пазят, че дори не можеш да си представиш. Този, който ми съобщи това, не искаше да каже нищо по-конкретно. Страхуваше се.

— От какво?

— Не зная, Хел. Мисля, че те са извършили нещо ужасно — убили са човека в човека.

— Е, не можеш да говориш толкова категорично — казах аз неуверено. — В края на краищата…

— Почакай. Та това е много просто. Този, който убива, е подготвен за мисълта, че и него могат да го убият, нали?

Аз мълчах.

— И затова в известен смисъл е задължително да умееш да рискуваш във всичко. Ние можем. А те не. Затова се страхуват от нас.

— Жените ли?

— Не само жените, Хел. Всички.

Той изведнъж седна.

— Какво има?

— На теб дадоха ли ти хипногог?

— Хипно… Апарат за обучаване по време на сън? Да.

— И успя ли да го използуваш? — почти изкрещя той.

— Не… защо?

— Имал си късмет. Хвърли го в басейна.

— Защо? Ти използувал ли си го?

— Не. Нещо ме накара да го изслушам най-напред в будно състояние, макар че инструкцията забранява. Нямаш понятие каква…

Седнах и аз.

— Е, какво има там?

Той гледаше мрачно.

— Сладкиши. Цяла сладкарница. Да бъдеш внимателен, да бъдеш възпитан. Да се примиряваш с всяка неприятност, ако някой не те разбира или не е добър към теб — жената, разбираш ли? — виновен си ти, а не тя. Че най-висшето благо е общественото равновесие и стабилизацията — и тъй нататък, и тъй нататък, все едно и също до втръсване. И в заключение: живей тихо, пиши си дневник, не за публикуване, а така, за себе си, тренирай спортове и се образовай. Слушай старите хора.

— Това е заместител на бетризацията — измърморих аз.

— Така е. Имаше още сума неща: че не бива никога да се употребява сила, нито агресивен тон срещу когото и да било, а да удариш някого е истински позор, нещо повече — престъпление, което предизвиква страшен шок. Че без оглед на обстоятелствата е забранено да се биеш, защото само животните се бият, че…

— Почакай, почакай! — казах аз. — И ако от резерва̀та се изтръгне някое диво животно… да, всъщност вече диви животни няма…

— Диви животни вече няма — каза Олаф, — но има роботи.

— Какво значи това? Искаш да кажеш, че може да им бъде дадена заповед за убийство?

— Да.

— Откъде знаеш?

— Не съм напълно сигурен. Но така или иначе те трябва да бъдат подготвени за всякакви случаи, та нали дори бетризираното куче може да побеснее…

— Но това е… това е… чакай! Значи, все пак те могат да убиват? Като издават заповеди? Не е ли все едно дали ще убия аз, или ще дам заповед другиму?

— За тях не. За тях това е само крайност пред лицето на някаква катастрофа, опасност като например този бяс. При нормални обстоятелства това не се случва. Но ако например ние…

— Ние?

— Да, например ние двамата — ако направим нещо… разбираш ли… то с нас ще се заемат роботите, а не хората. Те не могат. Те са добри.

За миг той замълча. Широката му, зачервена от слънцето пясъка гръд се повдигаше неспокойно.

— Хел. Ако знаех. Ако само знаех това. Ако… само… знаех това.

— Престани.

— Случи ли ти се вече нещо?

— Да.

— Знаеш за какво става дума, нали?

— Знам. Бяха две — едната ме покани веднага щом излязох от гарата, а всъщност не. Бях се заблудил и не можех да се измъкна. Тя ме покани у дома си.

— Тя знаеше ли кой си ти?

— Казах й. Най-напред се страхуваше, после… от съжаление ли, от какво — ми даваше аванси, но на края здравата се изплаши. Потърсих си хотел. На другия ден… знаеш ли кого срещнах? Рьомер.

— Не думай! Та на колко години е той, на сто и седемдесет ли?

— Не, това е неговият син. Но и той е почти на сто и петдесет години. Истинска мумия. Нещо ужасно. Разговарях с него. И знаеш ли? Той ни завижда…

— Има за какво.

— Той не разбира това. Та така… После имаше една актриса. Сега ги наричат реалистки. Тя беше във възторг: истински питекантроп. Отидох у дома й, но на другия ден избягах. Това беше истински палат. Великолепен. Разцъфтяващи мебели, подвижни стени-легла, отгатващи мислите и желанията… да.

— Хм. И тя не се страхуваше, така ли?

— Не. Страхуваше се, но изпи нещо — не зная какво беше — може би някакъв наркотик. Перто или нещо подобно.

— Перто ли?!

— Да. Знаеш ли какво е това? Пил ли си го?

— Не — бавно каза той. — Не съм го пил. Но точно така се казва онова, което ликвидира…

— Бетризацията ли? Не може да бъде!

— Така ми каза онзи човек.

— Кой?

— Не мога да ти кажа, дадох дума.

— Добре. Значи, затова тя… затова…

Скочих от мястото си.

— Сядай.

Седнах отново.

— А ти? — запитах аз. — А то аз все за себе си и за себе си…

— Аз ли? Нищо. Тоест — нищо особено. Нищо… — повтори той.

Аз мълчах.

— Как се казва тази местност? — запита Олаф.

— Клавестра. Но всъщност градът е на няколко мили оттук. Знаеш ли какво, да отидем там, а? Ще дам колата на ремонт. Ще се върнем по най-късия път — ще побягаме малко. Искаш ли?

— Хел — каза бавно Олаф. — Стари коньо…

— Какво?