Завръщане от звездите

Направих дълбоко вдишване. Нямаше ми нищо, не бях се одраскал дори. Опитах да запаля фаровете — нищо. Включих късите светлини: лявата гореше. В нейния слаб отблясък пуснах двигателя. Машината, тежко похърквайки, изпълзя на шосето. Това беше много добра машина, щом все още ме слушаше след всичко, което направих с нея. Тръгнах обратно, но вече по-бавно. Но кракът ми натисна педала и отново ме обхвана бяс, когато видях завоя. И отново започнах да изтръгвам от мотора цялата му сила, докато най-после, свистейки с гумите си, автомобилът спря плътно до самия жив плет. Вкарах машината в гъсталака. Разтваряйки храстите, тя опря в някакъв пън. Не исках да видят какво бях направил с нея, начупих клонки, прикрих капака с разбити фарове, предницата беше смачкана, а отстрани се виждаше малка вдлъбнатина от първото сблъскване със стълб или кой знае какво в тъмнината.

После започнах да се ослушвам. Вилата беше тъмна. Всичко мълчеше. Всеобхватната тишина на нощта се издигаше до звездите. Не ми се искаше да се връщам в къщи. Отдалечих се от разбития автомобил и когато високата влажна трева достигна до коленете ми, паднах върху нея и останах така, докато очите ми започнаха да се затварят и аз потънах в сън.

Събуди ме нечий смях. Познавах го. Знаех чий е още преди да отворя очи, изтрезнял внезапно. Бях мокър до кости, дрехите ми бяха прогизнали от роса — слънцето беше още ниско. Небе с къделите на белите облаци. А срещу мен, върху малко куфарче, седеше Олаф и се смееше. Двамата едновременно се изправихме на крака. Ръката му беше същата като моята — голяма и корава.

— Кога пристигна?

— Току-що.

— С улдер ли?

— Да. Аз също така спах… през първите две нощи, разбираш ли?

— Така ли?…

Той престана да се усмихва. И аз също. Сякаш нещо се изправи между нас. Изучавахме се с погледи, мълчаливо.

Беше висок колкото мен, дори малко по-висок, но по-слаб. При силна светлина тъмните коси издаваха скандинавския му произход, но космите по лицето му бяха съвсем светли. Имаше малко крив, но изразителен нос и къса горна устна, която откриваше зъбите му; бледосините му очи често се смееха, тъмнеейки от веселостта; тънките му устни бяха винаги леко изкривени, сякаш всичко приемаше скептично — може би това изражение стана причина да се държим отначало на разстояние един от друг. Олаф беше по-голям от мен с две години; най-добрият му приятел беше Ардер. Едва когато Ардер загина, станахме по-близки с Олаф. И вече до края.

— Олаф… — казах аз. — Ти сигурно си гладен, нали? Ела, ще хапнем нещо.

— Чакай — отговори той. — Какво е това?

Проследих погледа му.

— А, това ли… нищо. Автомобил. Купих го… да си припомня…

— Претърпял си авария, така ли?

— Да. Пътувах през нощта и…

— Ти си претърпял авария? — повтори той.

— Е, да. Но това няма значение. Всъщност не е станало нищо. Ела… няма тук с тоя куфар…

Той вдигна куфарчето си. Не каза повече нищо. Не гледаше вече към мен. Мускулите на челюстите му се напрегнаха няколко пъти.

Усетил е нещо, помислих си аз. Не знае каква е причината за аварията, но се досеща.

Когато се качихме горе, казах му, че може да си избере която иска от четирите стаи. Той взе онази, с изгледа към планината.

— Защо не си избрал тази? — запита той. После се усмихна. — А, да, разбирам, заради златото, нали?

— Да.

Докосна стената с ръка.

— Надявам се, че е обикновена. Никакви картини, телевизии.

— Бъди спокоен — на свой ред се усмихнах аз. — Това е почтена стена.

Позвъних да донесат закуска. Исках да ядем само двамата. Кафето ни донесе белият робот. Ядохме мълчаливо. С истинско удоволствие наблюдавах как яде Олаф, как се движи кичурът коса над ухото му. После Олаф запита:

— Пушиш ли още?

— Пуша. Донесох със себе си двеста цигари. Не знам какво ще стане после. Засега пуша. Искаш ли?

— Дай.

Запушихме.

— Какво ще правим? Ще играем ли с открити карти? — запита той след дълго мълчание.

— Да. Ще ти кажа всичко. А ти ще ми кажеш ли?

— Разбира се. Но не зная дали има смисъл.

— Кажи ми само едно: знаеш ли кое е най-лошото?

— Жените.

— Да.

И отново замълчахме.

— Затова ли стана всичко? — запита той.

— Затова. Ще видиш по време на обяда. Долу. Половината вила е наета от тях.

— От тях ли?

— Младоженци.

Мускулите на челюстите му отново се очертаха под луничавата кожа.

— Това е лошо — каза той.

— Лошо е. Тук съм едва от онзи ден. Не знам как стана това, но… още по време на разговора. Без всякаква причина, без всякакви… нищо, нищо. Абсолютно нищо.

— Интересно — каза той.

— Кое е интересно?

— С мен се случи нещо подобно.

— Тогава защо дойде?

— Хел, ти постъпи много добре. Разбираш ли?

— С кого? С теб ли?

— Не. С друг човек. Защото би могло да свърши зле.

— Защо?

— Ако сам не знаеш, няма да разбереш.

— Знам. Олаф, какво става? Наистина ли сме диви?

— Не знам. Десет години бяхме без жени. Не забравяй това.

— То не обяснява нищо. Има в мен някаква безпощадност, аз не се съобразявам с никого, разбираш ли?

— Още се съобразяваш, момчето ми — каза той. — Още се съобразяваш.

— Е, да, но ти знаеш за какво става дума.

— Знам.

Настъпи мълчание.

— Искаш ли да поговорим още, или да отидем да се боксираме?

Засмях се.

— Откъде намери ръкавици?

— Хел, никога не би се сетил.

— Поръчал си да ги направят?

— Ами. Откраднах ги.

— Не е възможно.

— Кълна се в небето. От музея… трябваше да отида специално в Стокхолм.

— Да вървим тогава.

Разопакова скромния си багаж и се преоблече. Двамата се наметнахме с халатите си и слязохме долу. Беше още рано. Закуска щяха да сервират едва след половин час.

— Ела да отидем зад вилата — казах аз. — Там никой няма да ни види.

Спряхме край високи храсти. Най-напред утъпкахме тревата, която и без това беше ниска.

— Ще бъде хлъзгаво — каза Олаф, плъзгайки подметка по импровизирания ринг.

— Не пречи. Тъкмо ще бъде по-трудно.

Сложихме си ръкавиците. Не беше лесно, защото нямаше кой да ни ги завърже, а не исках да викам робота.

Олаф застана срещу мен. Кожата му беше съвсем бяла.

— Не си почернял още — казах аз.

— После ще ти кажа какво се случи с мен. Съвсем не ми беше до плаж. Гонг.

— Гонг.

Започнахме внимателно. Лъжлива атака. Финт. Финт. Загрявах. Стремях се към близък бой, а не към размяна на удари. В края на краищата не исках да го пребивам. Бях по-тежък от него с цели петнадесет килограма и неговите малко по-дълги ръце не му даваха никакво предимство, още повече че бях по-добър боксьор. Затова го оставих няколко пъти да приближи, макар че не бях длъжен. Изведнъж той отпусна ръце. Скулите му се изопнаха. Беше сърдит.

— Така не може — каза той.

— За какво говориш, Олаф?

— Не се занасяй, Хел. Или истински бокс, или по-добре да не играем.

— Добре — отговорих аз, оголвайки зъби. — Бокс!

Започнах постепенно да приближавам. Ръкавиците ми се удряха в неговите с рязко плющене. Почувствувал, че играта става сериозна, той вдигна гарда. Темпото нарастваше. Лъжлива атака с лявата, после с дясната, нанесох серия, последният удар почти винаги попадаше в тялото му. Той не сварваше да отбива нападенията. Хвърли се неочаквано в атака, първият удар излезе сполучлив, аз полетях две крачки назад. И веднага се върнах. Ние се обикаляхме един друг, той ме удари, аз се гмурнах под ръкавицата му, отскочих и от половин дистанция нанесох десен прав. Вложих цялата си сила в този удар. Олаф омекна, за миг се разкри, но отново се впусна в атака, вече по-внимателно и по-ниско. Следващата минута измина в бомбардиране на гарда. Ръкавиците гръмко плющяха по раменете ни, но ударите не бяха опасни. Веднъж едва успях да се изплъзна, ръкавицата му профуча край ухото ми — това беше удар, който можеше да ме събори, ако бе улучил точно. Отново започнахме да се обикаляме. Ударих го по гърдите, ударът прозвуча тъпо. Олаф се откри, можех да ударя още веднъж, но аз не помръднах, стоях като вдървен — видях я в прозореца на партера — лицето й беше бяло, като онова, което покриваше раменете й. Това беше само за част от секундата. В следващия миг ме оглуши мощен удар; паднах на колене.