Завръщане от звездите

Очите му се усмихваха.

— Искаш да изгониш дявола с леката атлетика ли? Магаре си ти.

— Едно от двете — или съм кон, или магаре — избери си! — казах аз. — Какво лошо виждаш в това?

— Това, че няма да успееш. Засягал ли си някого от тях?

— Как… да го обидя ли? Не. Защо?

— Не. Питам дали си докоснал някого от тях?

Едва сега разбрах.

— Не съм имал повод. Защо питаш?

— Не те съветвам.

— Защо?

— Все едно да вдигнеш ръка срещу дойката си. Разбираш ли?

— Горе-долу. Имал си някакво спречкване ли?

Стараех се да не издавам учудването си. На кораба Олаф беше един от най-сдържаните.

— Да. Проявих се като последен идиот. Стана още първия ден. И по-точно през нощта. Не можах да изляза от пощата — там няма врата, а нещо такова въртящо се… виждал ли си такова нещо?

— Летяща врата?

— Не. Това е по-скоро дяволия, свързана с тяхната битова гравитация. С една дума, въртях се също като в бъчва, а някакъв тип с момиче сочеше към мен и се смееше…

Чувствувах как кожата на лицето ми става тясна.

— Нищо, че е дойка — казах аз. — Надявам се, че вече няма да се смее.

— Няма. Счупих му ключицата.

— Нищо ли не ти направиха?

— Нищо. Едва успях да изляза от машината и той ме провокира. Не го ударих веднага, Хел. Съвсем не, само го запитах какво смешно има в това, щом толкова дълго съм отсъствувал, а той отново се засмя и каза, посочвайки с пръст към небето: „А, вие сте от оня, маймунския цирк?“

— От „маймунския цирк“ ли?

— Да. И тогава…

— Чакай. А защо от „маймунския цирк“?

— Не знам. Може би е чувал, че астронавтите ги тренират в центрофуги. Не знам, защото повече не разговарях с него… Е, това беше. Освободиха ме, само че оттогава лунният Адапт взе решение по-добре да обработва пришълците.

— Ще се завръща ли още някой?

— Да. Групата на Симонади, след осемнадесет години.

— Тогава имаме време.

— Доста.

— И все пак са кротки, признай — казах аз, — Счупил си му ключицата и са те пуснали така…

— Струва ми се, че заради този цирк — каза той. — На тях самите пред нас им е… знаеш как. Та те никак не са глупави. Да, би могъл да избухне скандал. Хел, човече, та ти нищичко не знаеш.

— Какво?

— Знаеш ли защо не са съобщили нищо за нашето пристигане?

— Май че нещо е имало в реала. Аз самият не съм виждал, но ми казаха.

— Да, имало е. Би умрял от смях, ако можеше да видиш. „Вчера преди обяд се е завърнала на Земята група изследователи на извънпланетното пространство. Всички нейни членове се чувствуват добре. Започната е обработка на резултатите от научната експедиция.“ Край. Точка. Това е всичко.

— Не може да бъде?

— Честна дума. А знаеш ли защо са постъпили така? Защото се страхуват от нас. Затова са ни пръснали по цялата Земя.

— Не. Това не мога да разбера. Та те не са идиоти. Ти сам каза преди малко. Сигурно не мислят, че сме хищници, които хващат хората за гърлото.

— Ако мислеха така, изобщо нямаше да ни пуснат. Не, Хел. Не става дума за нас. Работата е много по-сериозна. Нима не разбираш?

— Изглежда, съм оглупял. Говори!

— Болшинството не си дава сметка за това…

— За какво?

— За това, че изчезва изследователският дух. Че няма вече експедиции, те знаят. Но не мислят за това. Мислят, че няма експедиция, защото са ненужни, и толкова. Но има хора, които отлично виждат и разбират какво става, какви последици може да има това. И вече има.

— Какви?

— Мня-мня. Мня-мня навеки. Никой вече няма да полети към звездите. Никой няма да рискува с опасен експеримент. Никой вече няма да изпита върху себе си ново лекарство. Не знаят това ли? Но ако се разгласи кои сме ние, какво сме направили, защо сме полетели, какво е било всъщност това, то никога, разбираш ли, никога не биха успели да скрият тази трагедия!!!

— Мня-мня ли? — запитах аз, употребявайки неговия израз; може би на страничен слушател той би се сторил смешен, но на мен съвсем не ми беше до смях.

— Да. А какво, според теб това не е ли трагедия?

— Не знам. Слушай, Ол. В края на краищата за нас това е и винаги ще бъде нещо велико. Щом доброволно сме се съгласили да отдадем тези години от живота си — и всичко друго, — значи, за нас това е най-важното. Но може и да не е така. Трябва да бъдем обективни. Кажи сам: какво всъщност сме постигнали?…

— Как така какво?

— Е, развържи чувалите. Изсипи всичко, което си донесъл от Фомалхаут.

— Да не си полудял?

— Съвсем не съм полудял. Каква е ползата от тази експедиция?

— Ние бяхме пилоти, Хел. Запитай Гима, Турбер…

— Ол, не ме занасяй. Бяхме там заедно и ти отлично знаеш какво правиха те, какво правеше Вентури, преди да загине, какво правеше Турбер — защо ме гледаш така? Какво донесохме? Четири коли разни анализи: спектрални, такива, онакива, образци от минерали, после жива метаплазма или каква се нарича тази гадост от бета Арктур. Нормерс провери своята теория за гравимагнитните завихрения и освен това се оказа, че на планетите от типа С-Меоли могат да съществуват силиконови тетраплоиди, а не триплоиди, а на оня спътник, където за малко не загина Ардер, няма нищо освен някаква отвратителна лава и мехури, големи колкото небостъргачи. И само за да се убедим, че тази лава застива на такива огромни мехури, ние хвърлихме на вятъра десет години, а после се върнахме тук, за да станем за смях и да гледат на нас като на някакви изроди от паноптикум; за какъв дявол тогава се пъхаме там? Можеш ли да ми кажеш? За какво ни беше всичко това?…

— По-кротко — каза Олаф.

Аз се ядосах. И той се ядоса. Очите му се присвиха. Помислих си, че малко остава да се сбием, и устните ми затрепераха. И тогава изведнъж той се усмихна.

— Ти си старо магаре — каза Олаф. — Бива те да докараш човека до бяс, знаеш ли?

— На въпроса, Олаф, на въпроса.

— Какво „на въпроса“? Ти самият говориш глупости. А ако бяхме докарали слон с осем крака, който се изразява с висша математика, щеше ли да бъдеш доволен? Какво очакваше да намериш на Арктур? Рай ли? Или може би Триумфалната арка? Какво търсиш? За всичките десет години не съм чул от тебе толкова глупости, колкото сега за една минута.

Въздъхнах дълбоко.

— Олаф, не ме прави на идиот. Много добре знаеш какво исках да кажа. Ставаше дума за това, че хората могат да живеят и без…

— Има си хас!

— Почакай. Могат да живеят и дори, ако наистина е така, както твърдиш ти, че са престанали да летят заради бетризацията, то струва ли си да се плаща такава цена, каквато платихме ние — ето проблема, който трябва да се решава, мой мили приятелю.

— Така ли? А да речем, че се ожениш. Какво ме гледаш така? Няма да можеш да се ожениш ли? Ще можеш. Аз ти казвам, че ще можеш. И ще имаш деца. Е, какво, ще ги заведеш ли на бетризация с песен на уста?

— С песен — не. Но какво бих могъл да направя? Не мога да водя война с целия свят…

— Е, тогава да те закрилят небесата, сини и черни! — каза Олаф. — А сега, ако искаш, можем да отидем до града…

— Добре — отговорих аз, — обедът ще бъде след два и половина часа, така че ще успеем.

— А ако не успеем, няма ли да ни дадат?…

— Ще дадат, само че…

Изчервих се под неговия поглед. Сякаш не забелязал това, той се зае с изтърсване на пясъка от краката си. Качихме се горе и след като се преоблякохме, тръгнахме с колата за Клавестра. Движението по шосето беше доста оживено. За първи път видях цветни глидери, розови и бяло-жълти. Намерихме механична работилница. Стори ми се, че виждам учудване в стъклените очи на робота, когато оглеждаше смачканата кола. Оставихме я и тръгнахме пеша. Оказа се, че има две Клавестри: стара и нова. В старата, местния промишлен център, бях предния ден с Марджер. Новата, съвременна вилна зона, гъмжеше от хора, почти всички много млади, повечето под двадесет години. В ярките си, блестящи дрехи момчетата поразително приличаха на преоблечени римски войници — костюмите им блестяха на слънцето като късички ризници. Имаше много момичета, повечето красиви, много често в бански костюми, по-смели от всичко, което бях виждал досега. Вървейки с Олаф, чувствувах върху себе си погледите на цялата улица. Пъстроцветните групички, като ни виждаха, се спираха под палмите. Ние бяхме най-високи от всички, хората се спираха, обръщаха се, беше ни страшно глупаво.