Завръщане от звездите

Разбира се, това разделение между хората не било неочаквано. Законът бил приложен съгласно постановлението едва пет години след неговото гласуване, тъй като през това време са били подготвяни многобройни кадри от възпитатели, психолози и специалисти, които трябвало да се грижат за развитието на младото поколение в нужната насока. Необходимо било преобразование на учебната система, смяна на театралния репертоар, тематиката на книгите и филмите. Бетризацията — за да обхванем целия прелом в няколко думи — през първите десет години поглъщала около 40% от бюджета на планетата с всичките свои последствия и необходими мерки.

Това било време на големи трагедии. Бетризираната младеж се отчуждавала от собствените си родители. Не споделяла техните интереси. Отвращавала се от кръвожадните им вкусове. В продължение на почти четвърт век трябвало да бъдат издавани два вида списания и книги, да се поставят в театъра пиеси отделно за младото и старото поколение. Но всичко това било така допреди осемдесет години. Сега вече се раждаха децата на третото бетризирано поколение, а небетризирани бяха останали само шепа хора; това бяха сто и тридесетгодишни старци. Това, което е изпълвало тяхната младост, се струвало на младото поколение толкова далечно, колкото и обичаите на новокаменната епоха.

В учебниците по история намерих най-после информация за другото най-голямо събитие от миналия век. Това беше овладяването на гравитацията. Дори наричаха това столетие „век на парастатиката“. Моето поколение мечтаеше да разкрие тайните на привличането с надеждата, че това ще доведе до коренен прелом в астронавтиката. Животът предложил друго решение. Промяната настъпила, но обхванала преди всичко Земята.

Проблемът за „мирната смърт“, предизвикана от пътно произшествие, беше станал истинско бедствие за моето време. Спомням си как най-могъщите умове непрекъснато мислеха по какъв начин да разтоварят непрекъснато задръстените шосета и магистрали, за да намалят поне малко все по-нарастващото количество на нещастни случаи по пътищата на планетата; всяка година автомобилните катастрофи отнемаха живота на стотици хиляди хора, проблемът изглеждаше неразрешим, като задачата за квадратурата на кръга. „Няма вече връщане към безгрижието на пешеходеца“ — казваха някои; най-съвършеният самолет, най-мощният автомобил могат да се изтръгнат изпод контрола на човека — автоматите са по-сигурни от човека, но също се развалят; възможностите на всяка, дори и на най-прецизната техника имат граници, определен процент на надеждност.

Парастатиката, гравитационната техника, донесе разрешение колкото неочаквано, толкова и необходимо, защото светът на бетризираните трябваше да бъде свят на абсолютната сигурност; в противен случай биологическото съвършенство на тази мярка увисваше във въздуха.

Рьомер беше прав. Същността на това откритие не можеше да бъде предадена иначе освен с помощта на математиката, ще добавя веднага: дяволска математика. Най-универсалното решение, валидно „за всички възможни вселени“, формулирал Емил Митке, син на пощенски служител, гений, който с теорията на относителността направил същото, което Айнщайн направи с теорията на Нютон. Това беше дълга и невероятна история, смесване на нищожното с великото, история, която в края на краищата довела след четиридесет години до създаването на „малките черни кутийки“.

Такава кутия трябваше да има без изключение всяко превозно средство, водно, земно или въздушно; тя беше гаранция срещу „преждевременното избавление“, както към края на живота си се пошегувал Митке; в момент на опасност — падане на самолет, сблъскване на автомобили или влакове — те освобождаваха заряда на „гравитационното антиполе“, което се образува чрез създадената при удар или рязко спиране инерция. Взаимодействувайки си със силата на тази инерция, антиполето дава нула. Тази математическа нула беше най-чиста реалност — тя поглъщаше цялата енергия на удара и по този начин спасяваше не само пътниците, но и онези, върху които иначе би се стоварила сляпата маса на превозното средство.

Черните кутийки проникнали навсякъде — в товарните кранове, в асансьорите, в поясите на парашутистите, в океанските параходи и в мотопедите. Простотата на тяхната конструкция беше също така изумителна, както сложността на теорията, която ги беше създала.

Ранното утро вече беше оцветило стените на моята стая в розово, когато, уморен до смърт, аз се тръшнах на леглото с мисълта, че съм се запознал с втората след бетризацията най-велика революция по време на моето отсъствие от Земята.

Събуди ме роботът, който беше влязъл да донесе закуската. Наближаваше един. Сядайки на леглото, напипах под възглавницата оставената през нощта книга — „Проблематика на звездните полети“ от Старк.

— Трябва да вечеряте, Брег — с укор каза роботът. — Иначе ще загубите силата си. Не е за препоръчване също и четенето на книги до сутринта. Лекарите абсолютно не одобряват това, знаете, нали?

— Знам. А ти откъде знаеш? — запитах аз.

— Това е мое задължение, Брег. — Той ми подаде таблата.

— Обещавам да се поправя — казах аз.

— Надявам се, че не сте приели зле доброжелателството, което не желае да бъде натрапчивост — отговори роботът.

— Да, да, разбира се — успокоих го аз. Бъркайки кафето и чувствувайки как бучките захар се разтапят под лъжичката, някак бавно и спокойно се учудвах не само на това, че наистина съм на Земята, че съм се върнал, не само на спомена за прочетеното през нощта, което все още се въртеше и ферментираше в главата ми, но и на това, че седя на леглото, че сърцето ми бие — че живея. И в чест на това откритие пожелах да направя нещо, но както винаги, не можах да измисля нищо разумно.

— Слушай — обърнах се към робота. — Имам една молба към теб.

— Слушам вашите нареждания.

— Имаш ли малко свободно време? Изсвири ми онази, вчерашната мелодийка, а!

— С удоволствие — отвърна роботът и под веселите звуци на музикалната кутийка на три глътки изпих кафето си. Роботът изчезна, аз набързо се преоблякох и хукнах към басейна. Не знам защо, но винаги бързах. Нещо ме гонеше, сякаш предчувствувах, че всеки момент моята невероятна и незаслужена почивка може да свърши. Дали беше така или не, но именно това постоянно бързане ми помогна, без да се оглеждам, да прекося със спринт градината и с няколко скока да се озова на върха на кулата, а когато вече отскачах от трамплина, видях двама души, които излязоха иззад къщата. По обясними причини не успях да ги разгледам. Направих салто, не особено сполучливо, и се гмурнах към дъното. Отворих очи. Водата беше като трептящ кристал, зелена, сенките на вълните пробягваха по осветеното от слънцето дъно. Заплувах ниско над него, към стъпалата и когато изплувах над водата, в градината нямаше никого. Но тренираните ми очи запазиха уловеното за част от секундата изображение, обърнато надолу с главата — фигурите на мъж и жена. Сигурно съседите ми бяха вече пристигнали. Замислих се дали да не преплувам още веднъж басейна, но Старк победи. Уводът на книгата — в него авторът говореше за звездните полети като за грешки на астронавтическата младост — така ме разсърди, че бях готов да я затворя и никога повече да не се върна към нея. Но успях да превъзмогна себе си. Качих се горе, преоблякох се и слизайки по стълбите, забелязах на масата в хола фруктиера, пълна с бледорозови плодове, приличащи донякъде на круши, напълних с тях джобовете на работните си панталони, намерих най-отдалеченото, заобиколено от три страни с жив плет място, покатерих се на старата ябълка, избрах си един по-дебел клон, отговарящ на теглото ми, и започнах да изучавам надгробното слово, посветено на делото на моя живот.

След около един час четене вече не бях убеден в своята правота. Старк си служеше с аргументи, трудни за опровергаване. Той се опираше на оскъдните данни, донесени от първите две експедиции, предшествуващи нашата; ние ги наричахме „убождания“, защото бяха само сондаж на разстояние едва няколко светлинни години. Старк беше съставил статистически таблици на вероятната разпръснатост или, с други думи, на „гъстотата на населението“ в цялата галактика. Вероятността за среща с други разумни същества той оценяваше в съотношение 1:20. С други думи — на всеки двадесет експедиции — в радиус от 1000 светлинни години — едната имаше шансове да открие населена планета. И тъкмо този резултат — колкото и странно да звучеше това — Старк смяташе за твърде насърчителен и планът за космическите контакти рухваше под ударите на неговата логика едва във втората част на анализа.