Завръщане от звездите

Тръпки ме побиха, когато четях какво пишеше непознатият ми автор за експедиции като нашата, организирани преди откритието на Емил Митке и парастатиката, защото ги смяташе за абсурдни. Но едва от него узнах черно на бяло, че най-малкото по принцип сега е възможно създаването на звездолет, който би развивал ускорение от порядъка на 1000 или дори 2000 G. Екипажът на такъв кораб изобщо не би почувствувал нито ускорението, нито спирането — на борда би имало едно постоянно притегляне, по-малко от земното. По този начин Старк признаваше, че полетите до границите на нашата галактика и дори до други галактики — трансгалактодромията, за която така мечтаеше Олаф — са напълно възможни в рамките на един човешки живот. При скорост, само с някаква част от процента по-малка от светлинната, екипажът, достигнал глъбините на метагалактиката и завърнал се на Земята, би остарял в най-лошия случай само с няколко десетки месеца. Но на Земята през това време биха изминали вече не стотици, а милиони години. Цивилизация, заварена от завърналите се, не би могла да ги приеме. По-лесно би било за неандерталците да се приспособят към нашия живот. Но това не беше всичко. Не ставаше въпрос само за съдбата на група хора. Те бяха пратеници на човечеството. То задаваше — чрез тях — въпроси, на които те трябваше да донесат отговор. Ако този отговор засягаше въпроси, свързани със степента на развитие на цивилизацията, човечеството би трябвало да го получи много преди тяхното завръщане. Защото от момента на поставянето на въпроса до получаването на отговора бяха изминали милиони години. И не само това. Отговорът би бил мъртъв, неактуален, защото пратениците биха донесли информация за състоянието на другата, извънгалактическа цивилизация от времето, когато са стигнали до нейните предели. По време на тяхното завръщане тази цивилизация също не е стояла на едно място, придвижила се е напред във времето с един, два или три милиона години. По такъв начин въпросите и отговорите биха се разминавали с много хиляди години закъснение, което би свеждало тяхното значение като средство за размяна на опит, ценности и мисли, фактически до нула. Така звездните пътешественици биха се превърнали в посредници и доставчици на мъртви стойности, а техният труд — в акт на абсолютно и непоправимо отчуждение от човешкото развитие; космическите експедиции биха се превърнали в непознато досега, най-скъпо струващо от всички възможни видове дезертьорство от областта на историческите промени. И в името на този мираж, в името на едно безумие, което никога не би оправдало изгубените средства и време, Земята е длъжна да напряга всички свои сили и да жертвува най-добрите си синове?

Книгата завършваше с раздел за възможностите за изследователска работа с помощта на роботите. Те, разбира се, също щяха да предават мъртви сведения, но по този начин щяха да се избягнат човешките жертви.

На приложение от три страници авторът правеше опит да отговори на въпроса, съществува ли възможност за космически полети със свръхсветлинна скорост, а дори и за така нареченото „моментално пространствено приближаване“, тоест преодоляване на пространството без всякаква или почти без всякаква загуба на време, благодарение на още неизвестните свойства на пространството и времето, чрез някакъв „дистанционен контакт“ — тази теория или по-скоро хипотеза, неопираща се почти на никакви факти, имаше свое наименование — „телетаксия“. Старк считаше, че разполага с аргумент, отнемащ и тази, действително последна възможност. Ако тя съществува, твърдеше той, някоя от най-високоразвитите цивилизации от нашата или от друга галактика сигурно щеше да я открие. В случай на такова откритие представители на тази цивилизация за един извънредно кратък период от време биха могли да посетят последователно „от разстояние“ всички планетни системи и слънца, без да пропуснат и нашето. Но до настоящия момент на Земята не са открити никакви следи от подобен род „телевизити“, което би могло да послужи като доказателство, че такъв светкавичен начин за прекосяване на Космоса може да се измисли, но не и да бъде осъществен.

Връщах се в къщи зашеметен, с някакво почти детинско чувство на лична обида. Старк, човекът, когото никога не бях виждал, ми нанесе удар както никой друг. Моят несполучлив преразказ не отдава безпощадната логика на неговите изводи. Не знам как съм стигнал до стаята си, как съм се преоблякъл — изведнъж ми се прииска да запаля цигара и забелязах, че вече отдавна пуша, седнал на леглото, прегърбен, сякаш чаках нещо. Да, разбира се: обяд. Обяд в компания. Истина беше, че малко се страхувах от хората. Не исках да призная това пред себе си и може би затова така прибързано се съгласих да разделя вилата с чужди хора, и може би фактът, че ги очаквах, предизвика моето неестествено бързане, сякаш исках да успея в всичко, да се приготвя за тяхното присъствие, посветен в тайните на новия живот благодарение на книгите. Рано тази сутрин все още не бих могъл да си дам ясна сметка за това, но след книгата на Старк вълнението ми изведнъж изчезна. Извадих от апарата за четене синкавото кристалче, приличащо на зрънце, и с удивление, примесено със страх, го поставих на масата. Именно то ми нанесе нокаутиращият удар. За първи път след завръщането си помислих за Гима и Турбер. Трябва да се видя с тях. Може би Старк е прав, но ние също имахме свои аргументи. Няма на този свят хора, които никога не грешат. Това е невъзможно. От вцепенението ме извади мелодичен сигнал. Оправих пуловера си и слязох долу, вече по-спокоен, вслушвайки се в себе си. Слънцето проблясваше през листата на лозницата, обвиваща верандата, холът, както винаги следобед, беше изпълнен с разсеяна зеленикава светлина. На масата в столовата бяха сложени три прибора. Когато влязох, вратата отсреща се отвори и видях двамата непознати. В сравнение със своите съвременници бяха доста високи. Срещнахме се на половината път, като дипломати. Казах името си, подадохме си ръце и седнахме на масата.

Овладя ме някакво особено, приглушено спокойствие, сякаш бях боксьор, който се е надигнал от земята след технически безупречен нокаут. От това състояние на потиснатост, като от някаква неуютна ложа, наблюдавах двамата млади. Момичето сигурно нямаше повече от двадесет години. Много по-късно разбрах, че то изобщо не се поддава на описание и не би приличало на своята снимка, а на другия ден не можех да кажа дали носът му е прав или леко чип. Това, как протягаше ръка към чинийката си, ме радваше като нещо скъпо, като изненада, която не се случва всеки ден; усмихваше се рядко и спокойно, като че с малко недоверие към себе си, сякаш се смяташе за не особено сдържана, за твърде весела по природа или може би за упорита, и се опитваше да се справи с това разумно, но в същото време се стараеше да избяга от своята самокритичност, знаеше за това и то дори малко я забавляваше.

През цялото време не можех да откъсна поглед от нея и трябваше да се боря с това. И въпреки това така често поглеждах към нея, към косите й, предизвикващи спомен за вятъра, навеждах глава над чинията си, поглеждах крадешком, протягайки ръка към купичката, че два пъти едва не преобърнах вазата с цветя, с една дума, държах се доста несръчно. Но те сякаш изобщо не ме забелязваха. Те имаха някакви свои, една за друга закачващи се кукички в погледите, някакви невидими нишки на разбирателство, свързващо само тях двамата. През цялото време не зная дали разменихме двадесет думи за това, че времето е много приятно, че местността е хубава и може добре да се почине.

Марджер беше само с една глава по-нисък от мен, но слабичък като юноша, макар че може би беше над тридесетте. Ходеше облечен в тъмни цветове, беше блондин с продълговата глава и високо чело. На пръв поглед изглеждаше изключително красив, но само когато лицето му беше неподвижно. Щом се обърнеше, най-често с усмивка, към жена си, при това разговорът им се състоеше от намеци и откъслечни думи, съвършено неразбираеми за околните, и ставаше почти грозен. Не, всъщност само пропорциите на лицето му някак се нарушаваха, устата му се изкривяваше леко наляво, губеха изразителността си и дори усмивката му ставаше безцветна, макар че имаше хубави бели зъби. А когато се оживяваше, очите му ставаха твърде сини и челюстта му започваше да се очертава твърде релефно и целият той се превръщаше в безличен образ на мъжка красота, излязъл направо от моден журнал.