Страница 24 из 56
— Имаме гост — каза Аен, спирайки. От вътрешността на декоративното пано изскочи ниска, отрупана с чаши масичка и заподскача като куче към нея. Аен заповяда с жест да се появи малка лампа и стената се подчини — големите светлини над нишата с креслата — какви кресла бяха това, нямам думи, за да ги опиша! — угаснаха. Изглежда, тези развиващи се и разцъфващи пред очите удобства й бяха порядъчно омръзнали, затова, без да им обръща внимание, Аен се наведе над масичката и запита, без да гледа към мен:
— Блар?
— Нека бъде блар — казах аз. Не питах вече нищо; ако не можех да не бъда дивак, то поне можех да бъда мълчалив дивак.
Аен ми подаде висок конус с тръбичка, той искреше като рубин, но беше мек, сякаш докосвах мъхестата кожа на някакъв плод. За себе си извади още един такъв. Седнахме. Беше непоносимо меко, сякаш седях върху облак. Течността имаше вкуса на непознати пресни плодове с мънички зрънца, които неочаквано и смешно се пръскаха в устата.
— Харесва ли ти? — запита Аен.
— Да.
Може би това беше някаква ритуална напитка. Да речем, избраниците или обратното, за укротяване на особено опасните. Но си казах, че нищо вече няма да питам.
— По-добре е, когато седиш. Защото си ужасно висок.
— Знам.
— Нарочно ли се правиш на невъзпитан?
— Не. Това ми се удава без всякакви усилия.
Започна тихо да се смее.
— Освен това съм остроумен — казах аз. — Цял куп достойнства, а?
— Ти си друг — каза тя. — Никой не говори така. Кажи ми, как става това? Какво чувствуваш?
— Не разбирам.
— Е, не се преструвай. Или излъга… не. Това е невъзможно. Сигурно не би могъл…
— Да скоча ли?
— Нямах пред вид това.
— А какво?
Очите й се притвориха.
— Не знаеш ли?
— Вие какво? — започнах аз. — И това ли не правите вече?
— Правим го, но не така.
— Виж ти! И добре ли го правя?
— Не. Сигурно не… но така, като че ли искаше… — Тя не довърши.
— Какво?
— Ти знаеш. Аз го почувствувах.
— Бях ядосан — признах си.
— Ядосан! — каза тя подигравателно. — Мислех, че… само не знам какво мислех. Никой не би си позволил това, знаеш ли?
Усмихнах се едва забележимо.
— И затова ли ти хареса?
— Ти нищо не разбираш. Светът е лишен от страх, а от тебе човек може да се бои.
— Искаш ли още? — запитах аз.
Устните й се разтвориха, пак започна да ме гледа като някакъв въображаем звяр.
— Искам.
Притисна се до мен. Хванах ръката й и я сложих върху своята — пръстите й едва надхвърляха дланта ми.
— Защо ръката ти е толкова твърда? — запита тя.
— Това е от звездите. Те имат остри ръбове. А сега запитай: защо имаш такива страшни зъби?
Тя се усмихна:
— Зъбите ти са съвсем нормални.
Казвайки това, тя вдигна във въздуха ръката ми и при това беше така внимателна, че си спомних срещата с лъва и вместо да се почувствувам засегнат, се усмихнах, защото в края на краищата това беше ужасно глупаво.
Аен стана, през рамото ми си наля нещо от малка тъмна бутилка и го изпи.
— Знаеш ли какво е това? — запита тя, притваряйки очи с такъв израз, сякаш течността я изгаряше. Имаше огромни мигли, сигурно изкуствени. Актрисите винаги имат изкуствени мигли.
— Не.
— Няма ли да кажеш на никого?
— Не.
— Това е перто…
— О, нима? — възкликнах аз за всеки случай.
Тя отвори очи.
— Видях те още преди това. Вървеше с някакъв ужасен старец, а после се връщаше сам.
— Това е синът на мой по-млад колега — отговорих аз. Най-чудното е, че това е истина, проблесна в мозъка ми.
— Ти се набиваш в очи, знаеш ли?
— Какво да правя?
— Не само за това, че си толкова висок. Другояче ходиш… и гледаш… сякаш…
— Какво?
— Сякаш постоянно си нащрек.
— Защо?
Не отговори. Лицето й се измени. Задиша тежко, гледайки ръката си. Върховете на пръстите й трепереха.
— Готово… — каза тихо тя и се усмихна, не на мен. Усмивката й стана някак възторжена, зениците се разшириха, поглъщайки ирисите, тя бавно се навеждаше назад, докато легна на сивата възглавница, медните коси се разпиляха, тя ме гледаше с някакво тържествуващо вцепенение.
— Целуни ме.
Прегърнах я и това беше ужасно, защото я желаех и не я желаех — струваше ми се, че престава да бъде самата тя — сякаш всеки миг можеше да се превърне в нещо друго. Вплете пръсти в косите ми, въздишките й, когато се откъсваше от мен, бяха като стон. Един от нас е фалшив и подъл, мислех си аз, но кой, тя или аз? Целувах я, лицето й беше болезнено красиво, страшно чуждо, след това остана само насладата, чак непоносима, но дори и тогава вътре в мен остана някакъв мълчалив студен наблюдател — не изгубих ума си. Облегалката, послушна на нашите желания, се превърна във възглавница за главите ни, това беше като присъствие на някой трети, унижаващо бдителен, а ние, сякаш знаейки това, през цялото време не разменихме нито дума. Аз вече заспивах, прегръщайки я през раменете, а още ми се струваше, че някой стои и гледа, гледа…
Когато се събудих, Аен спеше. Това беше друга стая. Не, същата, но някак променена — част от стената се беше отместила и се виждаше разсъмването. Над нас, сякаш забравена, гореше малката лампичка. Отсреща, над върховете на дърветата, още почти черни, светлееше. Отместих се внимателно към края на леглото; Аен помърмори нещо като „Алан“, продължавайки да спи.
Тръгнах из огромните празни зали. Те имаха прозорци, гледащи на изток. През тях нахлуваше огнено сияние и изпълваше прозрачните мебели, трептейки с отблясъците на червено вино. През дългия низ от зали видях преминаваща фигура — това беше робот, бисерносив, без лице, корпусът му излъчваше бледа светлина, вътре в него тлееше рубиново пламъче като кандило пред икона.
— Искам да изляза — казах аз.
— Да, заповядайте.
Сребърни, сини, зелени стълби. Сбогувах се едновременно с всички лица на Аен във високата като храм зала. Навън вече беше напълно светло. Роботът отвори пред мен вратата. Наредих му да поръча глидер.
— Веднага. Желаете ли домашен?
— Нека бъде домашен. До хотел „Алкарон“.
— Слушам. На вашите услуги.
Някой вече се беше обръщал към мен по същия начин. Кой? Не можах да си спомня.
По стръмните стъпала — за да бъде ясно докрай, че това е дворец, а не дом — слязохме двамата; огрян от лъчите на изгряващото слънце, аз се качих на машината. Когато тя потегли, се обърнах. Роботът все още стоеше в раболепна поза, скръстил тънките си ръце като богомолец.
Улиците бяха почти пусти. В градините, като странни, захвърлени кораби, си почиваха вилите, да, именно си почиваха, сякаш за миг бяха кацнали сред оградите от храсти и дървета, свили своите пъстри островърхи криле. В центъра беше по-оживено. Небостъргачи с нажежени от слънцето върхове, домове с палмови градини, домове гиганти на широко разкрачени подпори — улицата ги разсичаше, излиташе в синеещото се пространство; но вече не виждах нищо. В хотела се изкъпах и позвъних в Бюрото за пътешествия. Поръчах си улдер за дванадесет часа. Беше ми малко смешно, че така свободно си служа с тези названия, без дори да имам понятие какво е това „улдер“.
Оставаха ми още четири часа. Свързах се с инфора от хотела и го запитах за рода Брег. Близки роднини нямах, но братът на баща ми имаше две деца, момиче и момче. Дори ако не бяха вече между живите, то поне техните деца…
Инфорът изброи единадесет души с фамилията Брег. Поисках данни за родословното им дърво. Оказа се, че само един от тях, Атал Брег, е мой роднина. Беше внук на моя чичо, вече не млад, почти шестдесетгодишен. Знаех вече всичко, което ми трябваше. Дори вдигнах слушалката, за да му позвъня, но се отказах. Какво всъщност бих могъл да му кажа? Или той на мен? Как е умрял баща ми? Или моята майка? Аз бях умрял за тях още по-рано и сега, от отвъдния свят, нямах право да питам. В един миг почувствувах, че да питам за това би било извратено, като че ли ги бях измамил, страхливо избягвайки от съдбата си, скривайки се във времето, което беше за мен не така смъртоносно, както за тях. Те ме бяха погребали сред звездите, а не аз тях на Земята.