Страница 25 из 56
И все таки позвъних. Дълго време не ми отговаряха. Най-после се обади домашният робот и съобщи, че Атал Брег се намира извън Земята.
— Къде е? — бързо запитах аз.
— На Луната. Замина за четири дни. Какво да му предам?
— Какво прави той? Какъв е по професия? — запитах аз. — Защото не знам дали това е същият, когото търся, може да стане някаква грешка…
Беше ми някак по-лесно да излъжа робота.
— Атал Брег е психопед.
— Благодаря. Ще му телефонирам пак след няколко дни.
Затворих телефона. Добре, че не беше астронавт; това ме успокои.
Свързах се отново с хотелския инфор и запитах какво би могъл да ми препоръча като развлечение за два-три часа.
— Заповядайте в нашия реалон — каза той.
— Какво давате там?
— „Обичаната“. Това е най-новият реал на Аен Аенис.
Слязох долу; реалонът се намираше под земята. Представлението вече беше започнало, но роботът на входа ми каза, че почти нищо не съм пропуснал — само две-три минути. Той ме поведе в тъмното, извади от него по някакъв необясним начин яйцевидно кресло и като ме настани върху него, изчезна.
Първото ми впечатление беше, че седя пред театрална сцена или по-скоро на самата сцена, тъй близо до мен бяха актьорите. Сякаш, протягайки ръка, бих могъл да ги докосна. Едва ли бих могъл да случа по-добре — това беше някаква история от моето време — с други думи, историческа драма; времето на действието не беше точно определено, но съдейки по някои подробности, някакви петнайсетина години след моето отлитане.
Наслаждавах се на гледката на костюмите; сценографията беше натуралистична, но това ме забавляваше, защото откривах множество грешки и анахронизми. Героят, много красив, мургав брюнет, излезе от дома си облечен във фрак (беше ранен утринен час) и отпътува с колата си на среща с любимата; имаше дори цилиндър, но сив, сякаш беше англичанин и отиваше на дерби. После се появи романтична кръчма с такъв кръчмар, какъвто не бях виждал през живота си — приличаше на пират; героят седна върху полите на фрака си и започна да пие бира през сламка; и все в тоя дух.
Изведнъж престанах да се усмихвам: влезе Аен. Беше облечена абсурдно, но това веднага изгуби своето значение. Зрителят знаеше, че тя обича друг и само лъже тоя младеж; това беше типична мелодраматична роля на коварна жена — сладникава и банална. Но Аен и тук беше на висота. Тя играеше момиче, което живее само с дадения момент, деликатно, лекомислено и поради безкрайната наивност на своята жестокост — невинно; момиче, което правеше нещастни всички, защото не искаше да обиди никого. Падайки в обятията на един, тя забравяше за друг и правеше това така, че зрителят неволно вярваше в нейната искреност — макар и само за миг.
Всъщност цялата тази глупост се разпадаше на прах и оставаше само Аен — великата актриса.
Реалът беше нещо повече от телеуправляем театър, защото когато се вглеждах в някой фрагмент от сцената, той се увеличаваше и приближаваше, така че зрителят сам, по собствено желание решаваше дали иска да види отделен детайл или картината като цяло. При това пропорциите на останалото извън зрителното поле изображение не се изменяха. Това беше някаква забавна оптическа дяволия, която даваше свръхестествено ясна илюзия, нещо като подсилена действителност.
Върнах се отново горе да приготвя багажа си, защото само след десетина-петнадесет минути трябваше да тръгвам. Оказа се, че имам повече багаж, отколкото предполагах. Още не бях напълно готов, когато запя телефонът: улдерът вече ме чакаше.
— Слизам веднага — казах аз.
Багажният робот взе куфарите ми и тъкмо излизах от стаята, когато телефонът се обади отново. Поколебах се. Тихият сигнал се повтаряше, без да спре. За да не прилича на бягство, реших да вдигна слушалката, без да съм напълно сигурен защо всъщност го правя.
— Ти ли си?
— Да. Събуди ли се?
— Отдавна. Какво правиш?
— Видях те. В един реал.
— Така ли? — каза само тя, но аз почувствувах в гласа й задоволство. Това означаваше: ти си мой.
— Не — казах аз.
— Какво не?
— Момиче, ти си голяма актриса. Но аз съвсем не съм такъв, какъвто може би ти се струвам.
— През тази нощ също ли само така ми се е сторило? — прекъсна ме тя. В гласа й трептяха весели нотки и изведнъж ми стана отново смешно. Не можех да се освободя от това чувство: някакъв квакер от звездите, веднъж съгрешил, но разкайващ се, суров и скромен.
— Не — казах овладявайки се, — не ти се е сторило. Но аз заминавам.
— Завинаги ли?
Този разговор я забавляваше.
— Момиче… — започнах аз, без да знам какво да кажа. Известно време се чуваше само нейното дишане.
— А после? — запита тя.
— Не знам — поправих се бързо. — Нищо. Заминавам. Другото няма смисъл.
— Сигурно няма — съгласи се тя — и затова може да бъде прекрасно. Какво видя? „Истинските“ ли?
— Не, „Обичаната“. Слушай…
— О, това е пълна глупост. Не мога да я гледам. Най-лошата от моите работи. Гледай „Истинските“. Или не, ела довечера. Ще ти ги покажа. Не, днес не мога. Утре.
— Аен, няма да дойда. Аз наистина заминавам след малко…
— Не ме наричай „Аен“, казвай ми „момиче“… — помоли тя.
— Момиче, дявол да те вземе — казах аз и затворих телефона, но веднага се почувствувах ужасно глупаво, пак вдигнах слушалката и отново я оставих и излетях от стаята, сякаш някой ме гонеше. Слязох долу, но се оказа, че улдерът е на покрива. Значи, трябвало е нагоре.
На покрива имаше ресторант — градина и летище. Или по-точно ресторант-летище, някакъв хаос от етажи, летящи перони, невидими стъкла — не бих могъл да намеря своя улдер дори и след една година. Но при него ме доведоха почти за ръка. Беше по-малък, отколкото си мислех. Попитах колко време ще трае полетът, защото исках да почета.
— Около дванадесет минути.
Стана ясно, че няма смисъл да се залавям за четене. Вътрешността на улдера напомняше донякъде на експерименталната ракета „Термо Факс“, която някога пилотирах, само че беше по-комфортна, но когато вратата се затвори зад робота, който учтиво ми пожела приятно пътуване, стените мигновено станаха прозрачни, а тъй като седях на първото от четирите кресла (останалите бяха празни), изглеждаше, като че ли летях върху кресло, поставено в голяма чаша.
Смешно наистина, но тази машина нямаше нищо общо с ракета или самолет; повече приличаше на летящо килимче. Този странен апарат най-напред се устреми вертикално нагоре, без ни най-малка вибрация, издавайки протяжно свистене, и се понесе хоризонтално като изстрелян куршум. И отново стана същото, което вече бях забелязал: моментът на ускорението изобщо не се чувствуваше. Тогава на гарата все още можех да смятам, че съм жертва на илюзия, но сега вече бях сигурен… Не бих могъл да изразя чувството, което изпитах в този миг — та ако те наистина са успели да преодолеят силата на ускорението, тогава всичките наши хибернации, изпитания, подбор, всички мъки и страдания по време на полета губеха своя смисъл; в този миг аз приличах на покорител на Хималаите, който след изключително трудно изкачване най-после стига до върха и там намира хотел, пълен с туристи, защото, докато е извършвал самотния си подвиг, от другата страна са прокарали железопътна линия и са построили увеселително градче. И никак не ме утешаваше мисълта, че ако не бях излетял към Фомалхаут, никога нямаше да доживея това тайнствено откритие — обзе ме надежда, че този начин е неприложим в космическата навигация. Това, разбира се, беше чист егоизъм и аз го съзнавах, но шокът беше твърде силен, за да предизвика у мен нужното въодушевление.
През това време улдерът продължаваше да лети, вече безшумно; погледнах надолу. Точно в този момент прелитах над Терминал — той бавно се отдалечаваше като ледена крепостна невидимите от града етажи се чернееха големите улеи на ракетните шлюзове. След това минах съвсем близко край онзи небостъргач на черни и сребърни ивици; той се издигаше над улдера. От Земята беше трудно да се прецени височината му. Приличаше на тръбен мост, съединяващ града с небето, а „етажерките“, които стърчаха на всички страни, гъмжаха от улдери и други по-големи машини. Хората върху тези площадки приличаха на макови зрънца, изсипани върху сребърна чиния. Летях над бели и сини групи постройки, над градини, улиците ставаха все по-широки, настилката им също беше цветна — преобладаваше бледорозово и охра. Морето от сгради, на места разсичано от ивици зеленина, се простираше до хоризонта и изведнъж ми стана страшно, че така ще бъде до самата Клавестра. Но машината увеличи скоростта си, домовете започнаха да оредяват, изчезнаха сред градините и вместо тях се появиха огромните извивки и стрели на пътищата, те се простираха на няколко етажа, пресичаха се, слизаха под земята, събираха се в звезди и отново се врязваха в пространството, осеяно с глидери, сивозелено под лъчите на високото слънце. По-нататък, сред квадратите от зеленина, се появиха огромни сгради с покриви във формата на вдлъбнати огледала: във фокусите им тлееха някакви червеникави огньове. Някъде далече пътищата се разделяха и всичко наоколо изпълни зеленината, от време на време прекъсвана от квадрат с друга растителност — червена или синя, но това не бяха цветя — цветовете бяха твърде интензивни.