Страница 23 из 56
Приглушени звуци на оркестър. Ние се намирахме сякаш зад кулисите на невидима сцена, в дъното стояха няколко празни масички с отместени кресла, жената спря и запита своя спътник:
— Няма ли да отидеш да потанцуваш?
— Нямам желание — каза той.
За първи път чух гласа му. Беше красив, но изпълнен с някаква отпуснатост, с неразбираема пасивност, сякаш нищо на този свят не го интересуваше. Имаше прекрасна, почти момичешка уста. Погледна ме. После нея. Стоеше и мълчеше.
— Е, тогава върви, щом искаш… — каза тя.
Той дръпна завесата, заместваща една от стените, и излезе. Тръгнах след него.
— Извинете! — чух зад гърба си.
Спрях. Зад завесата се разнесоха ръкопляскания.
— Няма ли да седнете?
Мълчаливо седнах. Профилът й беше великолепен. Кръгли бисерни плочки закриваха отдолу ушите й.
— Аз съм Аен Аенис.
— Хел Брег.
Стори ми се учудена. Не от моето име. То не й говореше нищо. По-скоро от това, че приех името й така безразлично. Сега можех да я разгледам отблизо. Красотата й беше съвършена и безпощадна. И спокойната, властна небрежност на движенията също. Беше в розовосива, повече сива, отколкото розова рокля, която още повече подчертаваше белотата на лицето и ръцете й.
— Не ви ли харесвам? — запита тя спокойно.
Сега пък аз се учудих:
— Но аз не ви познавам.
— Аз съм Амаи — от „Истинските“.
— Какви са тия „Истински“?
Погледът й с любопитство се плъзна по мен.
— Как, не сте гледали „Истинските“?
— Дори не знам какво е.
— Откъде сте дошли тук?
— От хотела?
— Ах, така ли? От хотела… — В гласа й имаше нескрита ирония. — А мога ли да знам, къде сте били, преди да отидете в хотела?
— Можете. Бях във Фомалхаут.
— Какво е това?
— Съзвездие.
— Какво?
— Звездна система, на двадесет и три светлинни години оттук.
Клепачите й трепнаха. Устата й се отвори. Беше наистина прекрасна.
— Вие сте астронавт?
— Да.
— Разбирам. Аз съм реалистка — доста известна.
Не казах нищо. Мълчахме. Музиката продължаваше да свири.
— Танцувате ли?
Малко остана да се изсмея:
— Това, което танцуват сега — не.
— Жалко. Но това може да се поправи. Защо направихте това?
— Кое?
— Там — на мостчето…
Не отговорих веднага.
— Това беше… инстинктивно.
— Били ли сте… друг път там?
— На това изкуствено пътешествие ли? Не.
— Не?
Секунда мълчание. Очите й, за миг зелени, сега станаха почти черни.
— Само в най-старите филми може да се види такова нещо… — каза тя сякаш с нежелание. — Никой вече не умее да играе така. Просто не става. Когато видях това, помислих си, че вие…
Чаках.
— …бихте могли… Защото преживявахте истински. Нали така?
— Не знам. Възможно е.
— Нищо. Аз знам. Искате ли? Аз съм близка с Френет. Може би не знаете кой е той? Трябва да му кажа… Главният продуцент на реалите. Ако пожелаете…
Разсмях се от все сърце. Тя трепна.
— Простете ми. Но — велики небеса, сини и черни — вие искате да ме ангажирате за…
— Да.
Не приличаше на засегната. По-скоро обратното.
— Благодаря ви. Но няма смисъл.
— Тогава поне ми кажете, как успяхте да направите това? Или това е тайна?
— Какво значи „как“? Та вие сама видяхте…
Замълчах.
— Аха, вие питате, как съм могъл да се реша?
— Вие сте изключително досетлив.
Тя умееше да се усмихва с тъмните си очи, както сигурно никоя друга. Почакай, след малко ще изчезне желанието ти да ме съблазняваш, помислих си аз.
— Това е много просто. Няма никаква тайна. Не съм бетризиран.
— О!…
За миг си помислих, че ще стане, но се овладя. Очите й отново се обърнаха към мен, големи и жадни. Тя ме гледаше така, сякаш съм див звяр, притаил се на крачка от нея, сякаш ужасът, който събуждах в нея, й доставяше някакво перверзно удоволствие. Това беше обида, по-лоша, отколкото, ако просто се беше изплашила.
— Можете ли…?
— Да убивам ли? — запитах аз, усмихвайки се вежливо. — Да. Мога.
Мълчахме. Музиката все още свиреше. Няколко пъти жената вдига очи към мен. Но не казваше нищо. Аз също. Чуха се аплодисменти. Музика. Отново аплодисменти. Седяхме така сигурно четвърт час. Внезапно тя стана.
— Ще дойдете ли с мен?
— Къде?
— У дома.
— На брит ли?
— Не.
Обърна се и излезе. Седях, без да помръдна. Мразех я. Без да се обръща, тя вървеше, много по-различно от всички други жени, които бях срещал. Не вървеше, плуваше. Като кралица.
Настигнах я край живия плет, където беше вече почти тъмно. Слабите отблясъци на светлината, идваща от павилионите, се преплитаха със синкавото сияние на града. Сигурно беше чула моите крачки, но продължаваше да върви, без да се оглежда, сякаш беше сама, дори когато я хванах подръка. Продължаваше да върви; това беше като плесница. Хванах я за раменете, обърнах я към себе си, лицето й, бяло в тъмнината, се вдигна към мен; гледаше ме право в очите. Не се опитваше да се изтръгне. Всъщност не би могла. Целувах я трескаво, изпълнен с ненавист, чувствувах как треперя.
— Ти… — каза тя с нисък глас, когато спрях.
— Мълчи!
Опита се да се освободи.
— Още не — казах аз и отново започнах да я целувам. Изведнъж яростта ми се превърна в отвращение към самия мен и я пуснах. Мислех, че ще избяга. Остана. Опитваше се да ме погледне в очите. Извърнах глава.
— Какво ти е? — попита тя тихо.
— Нищо.
Хвана ме за ръката.
— Да вървим.
Някаква двойка мина покрай нас и се скри в мрака. Тръгнах след нея. Там, в тъмното, всичко беше като че ли възможно, но когато стана по-светло, моето избухване отпреди миг — което трябваше да бъде отмъщение за обидата — се превърна в нещо смешно. Чувствувах, че се увличам в някаква игра, фалшива също като онази опасност и магиите, като всичко друго — и продължавах да вървя напред. Но вече не изпитвах нито ненавист, нито гняв — беше ми все едно.
Озовах се сред висящите високо в небето светлини и внезапно почувствувах тежестта на своето присъствие, което превръщаше всяка крачка редом с нея в някаква гротеска. Но тя сякаш не забелязваше това. Вървеше покрай насипа, зад който в дълги редици стояха глидери. Исках да остана, но тя плъзна ръка по моята и я стисна. Би трябвало да измъкна ръката си, но отново щях да стана смешен — самият паметник на астронавтските добродетели, изкушаван от прелъстителната Путифар. Седнах редом с нея, машината трепна и полетя. За първи път пътувах с глидер и разбрах защо нямаха прозорци. Отвътре бяха целите прозрачни, сякаш от стъкло.
Дълго пътувахме, без да проговорим. Центърът на града отстъпи място на чудноватите форми на крайградската архитектура — под малките изкуствени слънца сияеха, потънали в зеленина постройки, с неясни очертания, ту издути като някакви странни възглавници, ту разперили фантастични крила така, че се губеше границата между самите домове и тяхното обкръжение — плодове на фантасмагорично въображение, на непрекъснато старание да се създава нещо, което да не повтаря предишното. Глисерът излезе от широкото пътно платно, прекоси тъмния парк и спря до стълбата, начупена на вълни като стъклена каскада; качвайки се нагоре, видях простиращата се под краката ми оранжерия.
Тежката врата безшумно се отвори. Огромен хол, заобиколен под самия таван с галерия, бледорозови дискове на лампи без стойки или шнурове; ниши в наклонените стени, сякаш отворени към друг свят прозорци, а в тях — не, това не бяха фотографии, нито кукли — това беше самата Аен, огромна — отсреща — в обятията на мургав мъж, който я целуваше, над потока от стъпала — Аен в непрестанното мигане на роклята си, встрани — наведена над цветя, виолетови, големи като лицето й. Вървейки зад нея, я видях още веднъж в друг прозорец, усмихната по момичешки, самотна, светлината трептеше в медните й коси.
Зелени стъпала. Бяла анфилада. Сребърни стъпала. Низ от коридори, а в тях — непрекъснато, бавно движение, сякаш пространството дишаше, стените се отместваха безшумно, отваряйки проходи там, накъдето вървящата пред мен жена насочваше своите крачки; изглеждаше като че ли неуловим вятър изглажда ъглите на галерията, извайва ги пред очите ни, а всичко, което бях видял досега, е само преддверие. През една стая, толкова бяла, че дори сенките в нея бяха бели, влязохме в друга, по-малка — след девствената белота на първата бронзовите тонове на тази бяха като вик. Тук нямаше нищо освен неизвестно откъде бликаща светлина, източникът на която се намираше сякаш някъде ниско, така че осветяваше нас и нашите лица изотдолу; тя вдигна ръка и наоколо притъмня; приближи към стената и с няколко жеста, сякаш правеше магия, я накара да се издуе, след което гърбицата започна да се развива и се превърна в нещо като широко двойно легло — бях достатъчно запознат с топологията, за да мога да почувствувам цялата гениалност на неговата форма.