Завръщане от звездите

— Вие бихте ли полетели?

— Не.

— Защо?

— Ще ви кажа. Никой от нас не би полетял, ако знаеше какво има там. Никой не знае това. Никой, който не е бил там. Щяхме да бъдем шепа изплашени до смърт, отчаяни животни.

— Това, което казвате сега, противоречи на онова, което говорихме преди малко.

— Противоречи. Но така беше. Страхувахме се. Докторе, докато чаках Ардер, обикаляйки около онова слънце, аз си измислях разни хора и разговарях с тях, говорех ту от свое, ту от тяхно име и най на края повярвах, че са заедно с мен. Всеки се спасяваше, както можеше. Помислете само, докторе. Седя тук, пред вас, имам наета вила, купих си стар автомобил, искам да уча, да плувам, да чета, но всичко, което преживях, е вътре в мен. То е в мен, онова пространство, онази тишина и онзи вик, викът на Вентури, който крещеше за помощ, а аз, вместо да го спасявам, дадох пълен назад.

— Защо?

— Аз водех „Прометей“; реакторът на Вентури се повреди, можеше да се взриви. Не се взриви и нищо не се случи. Може би щяхме да успеем да го измъкнем, но нямах право да рискувам. Тогава с Ардер се случи обратното. Аз исках да го спася, но Гима ме повика, защото се страхуваше, че ще загинем и двамата.

— Брег, кажете ми… какво очаквахте от нас… от Земята?

— Не зная. Никога не съм мислил. За това говорехме, както се говори за задгробния живот, за рая, но никой не можеше да си го представи. Стига, докторе. Дане говорим повече за това. Бих искал да ви запитам нещо. Какво представлява… тази бетризация?

— Какво знаете за нея?

Казах му. Но нито дума за това в какви обстоятелства и от кого узнах.

— Да — каза той. — От гледна точка на обикновения човек… истината е горе-долу такава.

— А аз…?

— Законът допуска изключение за вас, защото бетризирането на възрастните е опасно за здравето. Освен това се смята — и аз мисля, не без основание, — че сте преминали успешно през изпитанието на вашата морална устойчивост. А освен това… сте твърде малко.

— Още нещо, докторе. Споменахте за жените. Защо ми говорихте за това? Само да не ви отнемам времето?

— Не. Не ми го отнемате. Защо ви казах ли? Какви близки може да има човекът, Брег? Родители. Деца. Приятели. Жени. Вие нямате нито родители, нито деца. А приятели няма да можете да имате.

— Защо?

— Нямам пред вид другарите ви от екипажа, макар че не знам дали бихте искали постоянно да пребивавате сред тях, да си спомняте…

— О, небеса, откъде-накъде? За нищо на света!

— Тогава? Вие познавате две епохи. В онази сте прекарали своята младост, а тази ви предстои да опознаете сега. Ако се прибавят и десетте години на полета, вашият опит е несравним с опита на когото и да е от връстниците ви. Следователно те не могат да бъдат ваши равностойни партньори. Какво ви остава в такъв случай? Да живеете сред старците ли? Остават ви жените, Брег. Единствено жените.

— По-скоро една — измърморих аз.

— С една няма да изкарате.

— Как така?

— Това е епоха на благосъстояние. Преведено на езика на еротичните преживявания, това означава: безогледност. Защото за пари не можете да се сдобиете нито с жена, нито с любов. Материалната заинтересованост не съществува…

— И това вие наричате „безогледност“? Докторе!

— Да, вие сигурно мислите — тъй като аз говорих за купуване на любовта, — че става дума за проституцията, тайна или явна. Не. Това е много стара история. Някога жената е била привличана от успеха. Мъжът й е импонирал с размера на своите доходи, с професионалната си квалификация, с позицията си в обществото. В равноправното общество всичко това е невъзможно. С някои малки изключения. Ако вие бяхте например реалист…

— Реалист съм.

Докторът се усмихна:

— Тази дума сега има друго значение. Така се нарича актьорът, който играе в реал. Ходили ли сте на реал?

— Не.

— Идете да видите няколко мелодрами и ще разберете какви са днес критериите на сексуалния избор. Най-важното е младостта. Защото всички се борят за нея. Бръчките, белите коси, особено преждевременните, предизвикват почти такива чувства, каквито преди векове — проказата.

— Защо?!

— Трудно ще разберете това. Но аргументите на разума са безсилни срещу господствуващите нрави. Но все още не си давате сметка за това, колко много от факторите, играли някога важна роля в еротичната сфера, са вече изчезнали. Природата не понася вакуума; на тяхно място са се появили други. Да вземем за пример нещо, с което вие така сте свикнали, че отдавна сте престанали да забелязвате изключителността му: риска. Той вече не съществува, Брег. Мъжът не може да направи впечатление на жената със смелост, с безразсъдни постъпки. А някога литературата, изкуството, цялата култура на безброй векове е използувала този източник: любовта пред лицето на опасността. Орфей се е спускал в Хадес заради Евридика, Отело е убил от любов. Трагедията на Ромео и Жулиета… Сега вече няма трагедии. Няма дори шансове за тяхното пораждане. Ние унищожихме ада на страстите, но заедно с това престана да съществува и раят. Всичко сега е само топличко, Брег.

— Топличко ли?

— Да. Знаете ли какво правят дори най-нещастните любовници? Държат се разумно. Никакви избухвания, никакво съперничество…

— Искате да кажете, че всичко това… е изчезнало?! — запитах аз.

За първи път изпитах някакъв суеверен страх пред този свят. Старият лекар мълчеше.

— Докторе, това е невъзможно. Как така… нима това е истина?

— Да. Така е. И вие трябва да приемете това, Брег, така както приемате въздуха, водата. Казах ви, че ще бъде трудно да живеете с една жена. За цял живот това е почти невъзможно. Средната продължителност на такива връзки се колебае около седем години. Това все пак е прогрес. Преди около половин век тя беше едва четири години…

— Докторе, не искам да ви отнемам повече време. Какво ще ме посъветвате?

— Това, което вече споменах: възстановяване на първоначалния цвят на косите ви… сигурно звучи банално, но е много важно. Срамувам се, че трябва да ви дам такъв съвет. Не заради себе си. Но какво бих могъл…

— Благодаря ви. Наистина. И още нещо. Последното. Кажете ми… как изглеждам… на улицата? В очите на минувачите? Има ли в мен нещо, което…

— Брег, вие сте друг. Първо, вашите размери. Това е нещо от „Илиадата“. Изчезнали пропорции… това може да ви даде известни шансове, макар че вие знаете каква е съдбата на ония, които твърде много се различават от останалите.

— Знам.

— Вие сте прекалено висок… такива не помня дори от младите си години. Сега приличате на човек, много висок на ръст и лошо облечен, но причината за това не е костюмът ви, а това, че сте така невероятно мускулест. Преди експедицията също ли бяхте такъв?

— Не, докторе, това са онези две G.

— Да, възможно е…

— Седем години. Седем години двойно ускорение. Разбира се, всички мои мускули — коремни и дихателни — са се увеличили, знам вече как изглежда шията ми. Но иначе бих се задушил като мишка. Мускулите ми са действували дори когато съм спял. Дори по време на хибернацията. Всичко тежеше два пъти повече. Оттам е всичко това.

— Другите също ли? Простете ми, че питам, но това е от професионално любопитство… Никога не е имало толкова дълга експедиция, разбирате ли…

— Разбирам. Другите ли? Олаф е почти същият като мен. Това сигурно зависи от скелета, аз имам широки кости. Ардер беше по-висок от мен. Повече от два метра. Да, Ардер… За какво говорех? Другите? Аз бях най-младият и затова много по-лесно от тях умеех да се приспособявам. Поне така твърдеше Вентури… Познавате ли трудовете на Янсен?

— Дали ги знам? Та това е вече класика за нас, Брег…

— Наистина ли? Това е малко смешно, та той беше такъв един подвижен дребничък доктор… веднъж при него издържах седемдесет и девет g за секунда и половина, знаете ли?

— Какво говорите?

Усмихнах се:

— Официално е зарегистрирано. Но това беше преди сто и тридесет години. Сега дори четиридесет би било твърде много за мен.