Завръщане от звездите

— Днес никой не би издържал дори двадесет g, Брег.

— Защо? Заради бетризацията ли?

Докторът не отговори. Стори ми се, че знае нещо, което не иска да ми каже. Станах.

— Брег — каза той, — щом стана дума за това: бъдете внимателен.

— В какво?

— Пазете себе си и другите. Прогресът никога не идва даром. Избавихме се от хилядите опасности и конфликти, но трябваше да платим за това. Нашето общество се размекна, а вие сте, вие можете да бъдете… твърд. Разбирате ли ме?

— Разбирам — казах аз, мислейки за онзи човек, който се смееше в ресторанта и млъкна, когато приближих към него.

— Докторе — спомних си аз внезапно, — знаете ли… срещнах през нощта лъв, дори два лъва. Защо не ми направиха нищо?…

— Вече няма хищници, Брег… бетризация… срещнали сте ги през нощта, казвате?… И какво направихте?…

— Чесах ги по брадите — казах аз и показах как. — Но с тази „Илиада“, докторе, струва ми се, че преувеличавате. Аз здравата се изплаших. Какво ви дължа?

— Не мислете за това. И ако някога почувствувате нужда…

— Благодаря.

— Но не отлагайте твърде дълго — добави той сякаш на себе си, когато вече излизах.

Едва на стълбите разбрах какво означава това: той беше почти деветдесетгодишен. Върнах се в хотела. В хола имаше бръснар. Разбира се, робот. Казах му да ме подстриже. Бях доста обраснал, косите стърчаха над ушите. Най-побелели бяха слепоочията ми. Когато роботът свърши, стори ми се, че вече не изглеждах диво. С мелодичен глас той ме запита не желая ли боядисване.

— Не — отговорих аз.

— Може би „Апрекс“?

— Какво е това?

— Против бръчки.

Колебаех се. Беше ми страшно глупаво, но може би докторът беше прав.

— Е, добре — съгласих се аз. Той покри лицето ми със слой от остро миришещ желатин, който застина в маска. После лежах под компресите, щастлив, че лицето ми е закрито.

Тръгнах нагоре; в стаята вече лежаха пакетите с течно бельо, аз се съблякох и влязох в банята. В нея имаше огледало.

Да. Можех да уплаша всеки. Дори не подозирах, че приличам на панаирджийски пехливанин. Планини от мускули, мощен торс, изобщо целият бях някак чепат. Когато вдигнах ръка, гръдният мускул се стегна и в него се очерта широк колкото длан белег. Опитах се да разгледам и другия, до плешката, заради който ме нарекоха късметлия, защото ако парчето беше попаднало три сантиметра по-наляво, щеше да ми разкъса гръбначния стълб. Ударих се с юмрук по твърдия като дъска корем.

— Ти, животно такова — казах аз в огледалото.

Исках да се изкъпя, но истински, не в озоновия вихър, и се зарадвах при мисълта за басейна, който ме чакаше във вилата. Имах желание да облека някоя от новите дрехи, но не можах да се разделя с панталоните. Затова облякох само белия пуловер, макар че моят стар, черният, протрит на лактите, ми харесваше много повече, и тръгнах към ресторанта.

Половината от масичките бяха заети. Преминах през три зали и излязох на терасата; оттук се виждаха големи булеварди, с безкрайни потоци от глидери; високо под облаците, като планински масив, посинял от въздуха, стоеше гара Терминал.

Поръчах си обяд.

— Какъв? — запита роботът, предлагайки ми листа с менюто.

— Все едно — казах аз. — Обикновен обяд.

Едва когато започнах да ям, забелязах, че масичките наоколо бяха празни. Съвсем несъзнателно търсех усамотение. И дори не подозирах това. Не забелязах какво ям. Напусна ме увереността, че всичко, което бях замислил, е добро. Ваканция?… сякаш исках сам себе си да възнаградя, щом никой друг не се сеща. Келнерът безшумно се приближи.

— Вие сте Брег, нали?

— Да.

— Имате гост — в стаята ви е.

— Гост ли?

Помислих си веднага за Наис. Допих тъмната газирана течност и станах, чувствувайки зад гърба си погледите, които следваха. Нямаше да бъде лошо да отрежа от себе си поне десет сантиметра. В стаята седеше млада жена, която никога не бях виждал. В сива, пухкава рокля и червена фантазия около раменете.

— Аз съм от Адапта — каза тя. — Аз разговарях днес с вас.

— А, вие ли бяхте?

Леко настръхнах. Какво ли искаха още от мен? Тя седна. И аз полека се отпуснах в креслото.

— Как се чувствувате?

— Отлично. Днес бях на лекар, той ме прегледа. Всичко е наред. Наех вила, искам малко да почета.

— Правилно. Клавестра е много подходяща за тази цел. Там ще имате планини, спокойствие…

Тя знаеше, че съм избрал Клавестра. Следили са ме или какво? Седях неподвижно, очаквайки продължението.

— Донесох ви нещо… от нас.

Показа ми малък пакет, който лежеше на масата.

— Това е нашето най-ново изобретение — заговори тя с малко изкуствено оживление. — Преди да легнете, да спите, включвате апарата… и само за няколко нощи по най-прост начин, без всякакво усилие, ще научите маса полезни неща.

— Така ли? Това е чудесно — казах аз.

Тя ми се усмихна. И аз се усмихнах — като старателен ученик.

— Вие психоложка ли сте?

— Да, познахте…

Тя се колебаеше. Видях, че иска да каже нещо.

— Слушам ви…

— Няма ли да ми се сърдите?

— А защо да ви се сърдя?

— Защото… виждате ли… вие се обличате малко…

— Знам. Но обичам тези панталони. Може би с течение на времето…

— Не става въпрос за панталоните. Пуловерът…

— Пуловерът ли? — учудих се аз. — Днес ми го направиха, това е последната дума на модата.

— Да. Само че не е трябвало да го надувате… ако смея да ви…

— Моля — казах аз съвсем тихо. Тя се наведе, удари ме с изправени пръсти в гърдите и леко изохка.

— Какво имате там?

— Освен себе си нищо — отвърнах с крива усмивка. Тя стисна с лявата си ръка пръстите на дясната и стана. И изведнъж подплатеното ми със злорадо удовлетворение спокойствие се превърна в лед.

— Моля ви, починете си.

— Аз… много ви моля да ме извините… аз…

— Глупости. Отдавна ли работите в Адапта?

— Втора година.

— Аха. И първият ви пациент?… — показах с пръст към себе си. Тя леко се изчерви.

— Мога ли да ви запитам нещо?

Клепачите й затрепкаха. Може би си мислеше, че искам да й определя среща?

— Разбира се…

— Как става така, че на всеки етаж от града се вижда небе?

Тя се оживи.

— Много просто. Телевизия — така някога са наричали това. На покривите има екрани — те предават онова, което се намира над земята — небе, облаци, слънце…

— Но тези етажи на се толкова високи — казах аз, — а там се издигат четиридесететажни къщи…

— Това е илюзия — усмихна се тя, — само част от тях е истинска, останалите етажи са просто отражение върху екраните. Разбирате ли?

— Разбирам как е, но не разбирам защо.

— За да не се чувствуват онеправдани жителите на нито един етаж. В каквото и да е отношение…

— Аха — казах аз. — Доста остроумно… но има още нещо. Отивам да си купя книги. Не бихте ли ми препоръчали нещо от вашата област? Някакви компилативни… обзорни трудове…

— Искате да учите психология ли? — тя се учуди.

— Не, но бих искал да зная какво сте постигнали през това време…

— Аз бих ви препоръчала Майсен… — каза тя.

— Какво е това?

— Учебник за средните училища.

— Бих искал нещо по-сериозно. Справочници, монографии… винаги е най-добре да се черпи информация от първа ръка…

— Но може би това… ще бъде твърде сложно…

Аз вежливо се усмихнах:

— А може би не. В какво се състои сложността му?

— Психологията твърде много се математизира…

— И аз също. До онова място, което изоставих преди сто години. Нужно ли е нещо повече?

— Та нали вие не сте математик?

— По професия не съм, но я изучавах. На „Прометей“. Там имахме… твърде много свободно време.

Учудена, объркана, тя не каза повече нищо. Остави ми бележка със заглавията на някои книги. Когато излезе, аз се върнах при бюрото и седнах тежко. Дори тя, сътрудничката на Адапта… Математика ли? Откъде-накъде? Дивак, неандерталец! Мразя ги, помислих си аз. Мразя ги. Мразя ги. Дори не знаех кого имам пред вид. Всички заедно. Да, всички заедно. Излъгаха ме. Изпратиха ме, без да знаят какво правят, аз също не трябваше да се връщам, така както Вентури, Ардер, Томас, но се върнах, за да се страхуват от мен, върнах се, за да бъда угризение на съвестта, което никой не желае. Аз съм ненужен, помислих си. Да можех да плача… Ардер умееше. Той казваше, че не бива да се срамуваме от сълзите си. Аз сигурно бях излъгал в кабинета на доктора. Не бях го казвал никога на никого, но не бях сигурен дали бих направил същото за някой друг. Може би да. За Олаф, по-късно. И все пак не бях напълно уверен в това. Ардер! Те ни унищожиха, а ние им вярвахме и през цялото време чувствувахме зад себе си Земята, жива, истинска, вярваща в нас, мислеща за нас. Никой не говореше за това — и защо? Нима се говори за това, което е очевидно?