Страница 15 из 56
— Да. През първите три дни. Казаха, че след толкова години това е съвсем недостатъчно, но, отдруга страна, не искаха да ни държат след всичко това още затворени…
— Как е самочувствието ви?
— Ами… — Поколебах се — от време на време се чувствувам като неандерталец, когото са докарали в града…
— Какво смятате да правите?
Казах му за вилата.
— Да, това не е лоша идея — каза той, — но…
— По-добър би бил Адаптът ли?
— Не казвам това. Вие… знаете ли, аз ви помня?…
— Това е невъзможно. Та вие не сте могли да…
— Не. Чувал съм за вас от моя баща. Тогава бях на дванадесет години.
— О, това е било сигурно много години след нашия старт — казах аз. — И все още са си спомняли за нас? Странно.
— А според мен странното е по-скоро това, че са ви забравили. Та нали вие сте знаели как ще изглежда вашето завръщане, макар и да не сте могли да си го представите?
— Да, знаех.
— Кой ви насочи към мен?
— Никой. Тоест… инфорът от хотела. Защо?
— Това е интересно — каза той. — Защото всъщност аз не съм лекар, знаете ли?
— Как…?
— Не практикувам от четиридесет години. Занимавам се с историята на космическата медицина, защото това е вече наистина история, Брег, и освен в Адапата никъде няма работа за специалистите.
— Извинете, не знаех…
— Глупости. Всъщност аз съм ви благодарен, Брег, че дойдохте. Вие сте жив аргумент против тезите на школата на Милман, която смята, че увеличеното налягане оказва вредно влияние върху организма. Вие дори нямате разширение на лявото предсърдие и нито следа от емфизема, а сърцето ви… работи прекрасно. Известно ли ви е това?
— Знам.
— Като лекар нямам какво повече да ви кажа, Брег, но освен това…
Той се поколеба.
— Да?
— Как се оправяте… в нашия съвременен живот?
— Никак не ми е лесно.
— Вие сте побелели, Брег.
— Какво значение има това?
— Има. Белите коси означават старост. Сега никой не побелява преди осемдесетгодишната си възраст, а и това се случва рядко.
Разбрах, че това е истина: досега почти не бях видял възрастни хора.
— Защо? — запитах аз.
— Съществуват съответните препарати, лекарства, задържащи побеляването на косите. Възможно е също така и възстановяването на първоначалния цвят на косите, макар това да е малко по-трудно.
— Е, добре — казах аз. — Но защо ми говорите всичко това?
Видях, че се колебае.
— Жените, Брег — късо каза той.
Трепнах.
— Нима това означава, че аз приличам на… старец?
— На старец — не, по-скоро на атлет… но нали не се разхождате гол по улиците. Особено когато седите, приличате на… тоест, обикновеният човек ще ви вземе за подмладен старец. След възстановителна операция, присаждане на хормони и т.н.
— Е, какво пък… — казах аз. Не знам защо, но се чувствувах особено неловко под изпитателния му поглед. Той сне очилата си и ги сложи на бюрото. Имаше сини, леко сълзящи очи.
— Още не разбирате много неща, Брег… Ако имахте намерение до края на живота си да се посветите на самоотвержената си работа, вашето „е, какво пък“ би било може би уместно, но… това общество, в което сте се върнали, не гори от ентусиазъм към онова, за което вие сте отдали нещо повече от животи си.
— Не говорете така, докторе.
— Говоря така, защото така мисля. Да отдадеш живота си… да! Хората са правили това през всички епохи… но да загубиш всичките си приятели, родителите, близките, познатите, жените — та нали вие сте пожертвували всичко това, Брег!
— Докторе!…
Тази дума с мъка премина през гърлото ми. Опрях се с лакът върху старото бюро.
— Освен шепа специалисти, никой вече не се интересува от това, Брег. Вие знаете ли това?
— Да, казаха ми на Луната… в тамошния Адапт… само че… го изразиха… малко по-деликатно.
Двамата дълго мълчахме.
— Обществото, в което сте се завърнали, е стабилизирано. Живее спокойно. Разбирате ли? Романтизмът на ранния период на астронавтиката вече е минало. Това напомня историята на Колумб. Неговата експедиция е била нещо необикновено, но кой се е интересувал от капитани на ветроходи двеста години по-късно? За вашето завръщане имаше само два реда в реала.
— Докторе, та това няма никакво значение — казах аз. Неговото съчувствие започваше да ме дразни повече от безразличието на другите. Но не можех да му кажа това.
— Има, Брег, макар че вие не искате да го признаете. Ако на ваше място беше някой друг, бих премълчал, но вие трябва да знаете истината. Вие сте сам. А човек не може да живее сам. Вашите интереси и това, с което сте се завърнали, са малко островче в морето от безразличие. Съмнявам се дали много хора ще поискат да слушат онова, което вие бихте могли да им разкажете. Аз спадам към тези хора, но вече съм на осемдесет и девет години…
— Нямам нищо за разказване — сърдито отсякох аз. — Във всеки случай нищо сензационно. Не успяхме да открием нито една галактическа цивилизация, а освен това бях само пилот. Водех кораба. Някой трябваше да прави това.
— Така ли? — запита той тихо, повдигайки белите си вежди.
Външно бях спокоен, но ме обхващаше яд.
— Да! Хиляди пъти да! А това безразличие, сегашното — ако искате да знаете — ме интересува дотолкова, доколкото засяга ония, които останаха…
— Кой е останал? — запита той спокойно.
— Много. Ардер, Вентури, Енесон. Докторе, защо…
— Не питам от просто любопитство. Това беше, повярвайте ми, аз също не обичам големите думи — моята собствена младост. Заради вас се посветих на тази специалност. Ние с вас сме еднакви по своята безполезност. Вие, разбира се, можете да не се съгласите с това. Няма да настоявам. Но бих искал да зная. Какво е станало с Ардер?
— Не зная точно — отговорих. И изведнъж всичко ми стана безразлично. В края на краищата защо да не разкажа? Спрях погледа си върху напуканата черна политура на бюрото. Никога не бях мислил, че нещата ще изглеждат така.
— Управлявахме две сонди над Арктур. Загубих връзка с него. Не можах да го открия. Мълчеше неговото радио, а не моето. Когато кислородът ми свърши, аз се върнах.
— Чакахте ли?
— Да. Обикалях около Арктур. Цели шест дни. Или по-точно, сто петдесет и шест часа.
— Сам ли?
— Да. Нямах късмет, защото на Арктур се появиха нови петна и аз загубих връзката с „Прометей“. С моя кораб. Смущения. Сам, без радио, не е могъл да се върне. Имам пред вид Ардер. Защото в сондите насочващият телефон е свързан с радиото. Не е могъл да се върне без мен и не се върна. Гима ме викаше. И е имал право, защото после — за убиване на времето — изчислих какви са били шансовете да намеря Ардер с помощта на радара — не си спомням вече, но беше нещо от порядъка на едно към трилион. Надявам се, че е направил същото, което и Арне Енесон.
— Какво е направил Арне Енесон?
— Загубил фокусировката на лъча. Започна да му отслабва тягата. Можеше да се задържи още в орбита, горе-долу около денонощие, щеше да обикаля по спирала, докато най-после падне върху Арктур, затова предпочете да влезе в протуберанса. Изгоря пред очите ми.
— Колко пилоти имаше общо освен вас?
— На „Прометей“ — пет.
— А колко се върнаха?
— Олаф Стааве и аз. Зная какво си мислите, докторе — че това е героизъм. И аз някога мислех така, когато четях книги за такива хора. Това не е истина. Чувате ли? Ако можех, щях да оставя Ардер и да се върна веднага, но не можах. Той също не би се върнал. Никой не би се върнал. Гима също…
— Защо така упорито отричате… това? — запита тихо той.
— Защото има разлика между героизъм и необходимост. Направих това, което би направил всеки. Докторе, за да разберете това, би трябвало да бъдете там. Човекът е едно течно мехурче. Достатъчно е малко разфокусиране на тягата или размагнетизиране на полето, започва вибрация и за миг кръвта спира. Разберете, аз говоря не за външните причини, като метеорите, да речем, а за последствията от дефектите. Достатъчна е и най-малката грешка, някаква изгоряла жичка в апаратите за свръзка — и край. Ако в такива условия започнеха да подвеждат и хората, експедициите биха се превърнали в самоубийство, разбирате ли? — за секунда притворих очи. — Докторе, нима хората вече не летят? Възможно ли е това?