Императорската гвардия

Майлс освободи шофьора с махване на ръка и застана под хладното есенно слънце пред вратата. Струваше му се, че грижливо разработеният му план изобщо няма да успее.

„И даже да успее, през остатъка от живота си все ще се озъртам през рамо в очакваме да ме хванат.“ Не. Нямаше да го направи. Щеше да предаде редактирания вариант, да, не си бе оставил друг избор, но после (и преди Илян да има възможност да прочете трижди проклетия доклад) щеше да каже на шефа истината. Можеше да се оправдае с това, че медицинският му проблем е прекалено сериозен, за да го документира.

Ако продължеше да стои на студа и да се преструва, че разглежда стилизираните гранитни чудовища, изрязани в нисък релеф над входа, щеше да привлече вниманието на охраната. Майлс съблече шинела си, внимателно го преметна през ръка, притисна куфарчето към зелената си куртка и влезе.

Служителят на пропуска без коментари го подложи на обичайната проверка. Майлс остави шинела си — ушит по поръчка за нестандартния му ръст — в гардероба. После, както се полагаше на офицер с неговия ранг, го пуснаха без придружител до иначе труднодостъпния кабинет на Илян. За да стигне на неговия етаж, трябваше да се качи с два различни асансьора и да слезе с трети.

Мина през последния скенер в коридора и завари вратата на външния офис отворена. Секретарят на Илян седеше на бюрото си и разговаряше с генерал Лукас Хароче, началник на вътрешния отдел, една от най-неприятните и неблагодарни служби. В този ресор бяха държавната измяна и антиправителствените групи на Бараяр. Неговият колега генерал Алегро се занимаваше със същото на непокорния Комар.

В редките случаи, в които не докладваше лично на Илян, Майлс обикновено се явяваше при началника на галактическия отдел. Но щабът на ГО се намираше на Комар, а този път го бяха повикали директно на Бараяр, без да се отбива на планетата, която охраняваше единствения бараярски скоков пункт. Трябваше да е нещо спешно. Може би достатъчно спешно, за да отклони вниманието на Илян от медицинския проблем на Майлс.

— Здравейте, капитане, здравейте, генерал Хароче. — Като формално младши офицер, Майлс им отдаде чест, на което те небрежно отвърнаха. Той не познаваше добре секретаря на Илян, който заемаше този важен пост от около две години.

Капитанът протегна ръка към куфарчето.

— Докладът ви, добре. Подпишете, моля.

— Аз… исках да го предам лично на шефа. — Майлс кимна към затворената вътрешна врата.

— Днес не може. Няма го.

— Няма ли го? Очаквах… трябва устно да прибавя някои неща.

— Ще му ги предам веднага щом се върне.

— Скоро ли ще се върне? Мога да го почакам.

— Няма да е днес. Извън града е.

„Мамка му!“

— Ами… — Майлс неохотно остави куфарчето на бюрото и четири пъти притисна дланта си към скенера на комуникационния пулт, за да документира предаването на доклада.

— Хм… оставил ли е някаква заповед за мен? Трябва да е знаел кога ще пристигна.

— Да, лейтенант. Свободен сте, докато ви повика.

— Мислех, че е нещо спешно.

— Какво да ви кажа? — сви рамене секретарят. — Понякога ИмпСи си спомня, че е военна организация. Бързай и чакай.

Очевидно нямаше да научи от него нищо друго. Но щом разполагаше с достатъчно време… хитрият му план да замине за Ескобар отново изплуваше на повърхността.

— Значи съм свободен, така ли? Имам ли време да посетя родителите си на Сергияр?

— Боя се, че нямате. Трябва да сте готов да се явите тук с едночасово предупреждение. Най-добре не напускайте града. — Забелязал стъписаното изражение на Майлс, той прибави: — Съжалявам, лейтенант Воркосиган.

„Но не толкова, колкото съжалявам аз.“ Нямаше боен план, който да не се промени след първия сблъсък с врага.

— Ами… предайте на Илян, че бих искал колкото е възможно по-скоро да се видя с него.

— Разбира се. — Секретарят си записа.

— Как са родителите ви, лейтенант Воркосиган? — добродушно попита генерал Хароче. Побеляващ петдесетина-годишен мъж, той носеше малко смачкана зелена униформа. Майлс харесваше дълбокия му, богат глас с едва доловим провинциален акцент от западните области, който прекараните в столицата години не бяха изгладили. Работата на Хароче му бе донесла страхотна репутация във вътрешните кръгове в Службата, но извън нея не го познаваше никой. Беше постъпил в ИмпСи около година преди Майлс, но след едно десетилетие във вътрешния отдел всеки щеше да побелее и да получи язва.

— Вие сигурно имате по-нова информация за тях, господин генерал.

Хароче разпери ръце и сви рамене.

— Не, всъщност не. Илян извади Сергияр от моя ресор и създаде специален сергиярски отдел.

— Там със сигурност няма достатъчно работа за самостоятелен отдел — отбеляза Майлс. — Колонията е на по-малко от трийсет години. Населението още не е достигнало милион, нали?

— Почти — отвърна секретарят.

Хароче мрачно се усмихна.

— Аз смятах, че е преждевременно, но вицекрал граф Воркосиган поиска… така се случи. — Той избели очи и хвърли на Майлс многозначителен поглед.

„Не ми излизай с тия глупости, Хароче. Знаеш каква е истинската ми работа. И че я върша адски добре.“

— Звучи ми като поредната синекурна бюрократщина. Заселниците са прекалено заети, за да вдигат бунтове. Навярно трябва да се кандидатирам за мястото.

— Боя се, че вече е заето. От полковник Олшански.

— О? Чувал съм, че е стабилен човек. Сергияр определено има стратегическо място в трансферния възел, но мислех, че с това се занимава галактическият отдел. Илян се застрахова за бъдещето, предполагам. — Майлс въздъхна. — Е, сега спокойно мога да се прибера вкъщи. Ще ме откриете в замъка Воркосиган.

Секретарят зловещо се усмихна.

— О, ще ви открием, където и да сте.

Това беше една от шегите на ИмпСи. Майлс учтиво се засмя и си тръгна.

Слезе от асансьора в последното фоайе едновременно с капитан в зелена униформа, тъмнокос мъж на средна възраст с напрегнати тъмнокафяви очи и месест римски нос: познато, но напълно неочаквано лице.

— Дъв Галени! — възкликна Майлс. — Какво правиш тук?

— О, здравей, Майлс — усмихна се Галени, доколкото доволната му гримаса можеше да се нарече усмивка. Беше малко по-възрастен и по-пълен от последната им среща, но изглеждаше спокоен и самоуверен. — Работя, разбира се. Поисках да ме прехвърлят тук.

— За последен път те видях в контраразузнаването на Комар. Повишили ли са те? Да не би ненадейно да си изпитал копнеж към канцеларската работа? Или си дошъл да се погрееш на малко радиоактивния блясък на центровете на имперската власт?

— От всичко това по малко, плюс… — Галени се озърна, сякаш за да се увери, че са сами. Какво можеше да е толкова тайно, че да шепне тук, в самото сърце на лабиринта? — Заради една жена.

— Мили Боже, това ми прилича на някоя от историите на братовчед ми Иван. Ти, жена и още какво?

— Не ми се подигравай. Нима все още нямаш връзка с онази страхотна Куин?

Майлс си спомни за последния си спор с Ели и овладя потръпването си.

— Повече или по-малко. — При първа възможност трябваше да се върне и да уреди въпроса с нея. Тя бе омекнала достатъчно, за да отиде да го види на люка на совалката на „Перегрин“, но сбогуването им беше официално и сдържано.

— Виждаш ли? — тактично каза Галени. — Тя е комарка. От рода Тоскана. След като получила докторска степен по бизнес-теория на Комар, започнала работа в семейния транспортен концерн. Сега е на Ворбар Султана като постоянен лобист и представлява всички комарски транспортни компании, нещо като свръзка между тях и Империята. Блестяща жена.

От устата на Галени, самият той защитил докторат по история преди да стане един от първите комарци, приети на имперска военна служба, това беше огромна похвала.

— Е… значи ходиш с нея? Или смяташ да я назначиш в своя отдел?

Майлс можеше да се закълне, че Галени почти се е изчервил.

— Това е сериозно, Воркосиган.