Императорската гвардия

— Но ти я превърна в такава. Винаги си щастлив, когато спасяваш някого, независимо колко опасно може да стане.

— Моята работа не ми носи само финансови възнаграждения. Не отричам, че изпитвам емоционална потребност да измъквам някого от блатото. Особено когато никой друг не вярва, че е възможно. Обожавам да се самоизтъквам и публиката винаги е ужасно мила. — „Е, може би без Ворберг.“

— Понякога се чудя дали не си като онзи бараярец, за когото ми разказа. Онзи, който раздавал на всички печен дроб за Зимния празник, защото самият той много го обичал. И винаги се ядосвал, че на него никой не му носел.

— Аз нямам нужда да ме спасяват. Обикновено. — Миналогодишният му престой на Джаксън Хол бе едно от малкото изключения. Само че споменът му за това време представляваше тримесечно бяло петно.

— Мм, всъщност нямам предвид точно спасяване. Спасяването е резултат. Свобода. Ти подаряваш свобода винаги, когато можеш. Може би защото самият ти се стремиш към нея.

„И не мога да я постигна?“

— Не. Обичам притока на адреналин.

Вечерята им пристигна — на две колички, Майлс отпрати стюарда и двамата се заеха да подредят блюдата. Каютата бе ужасно просторна, масата дори не беше сгъваема, а завинтена за палубата. Майлс преглътна първата си хапка я се загледа в Таура. В такъв момент винаги се чувстваше странно щастлив. Когато се хранеше, тя сама по себе си представляваше внушителна гледка.

— Да не пропуснеш тези пържени сиренца с лютив сос — услужливо посочи той. — В тях има много калории, сигурен съм.

— Благодаря. — Последва мълчание, нарушавано само от мляскане.

— Доволна ли си? — попита Майлс.

Таура преглътна нещо вкусно с формата на звезда.

— О, да.

Той се усмихна. Тя имаше дарба за щастие. Винаги живееше в настоящето. Дали мисълта за ранната й смърт някога се стоварваше върху раменете й като лешояд?… „Да, разбира се. Но хайде да не си разваляме настроението.“

— Стана ли ти неприятно, когато миналата година откри, че съм лорд Воркосиган? Че адмирал Нейсмит не е истински?

Таура сви рамене.

— Стори ми се нормално. Винаги съм смятала, че трябва да си някакъв принц.

— Нищо подобно! — засмя се той. „Бог да ме спаси от Империята, амин.“ Или може би лъжеше сега, а не тогава? Може би адмирал Нейсмит бе истинският, а лорд Воркосиган — маска? Бетанският акцент на Нейсмит толкова гладко прилягаше на езика му. Гърлените бараярски гласни на Воркосиган изискваха все по-големи усилия. Толкова лесно се вмъкваше в кожата на Нейсмит и толкова… мъчително в тази на Воркосиган.

— Всъщност — поде нишката на предишния разговор той, — тъкмо свобода не искам. Не искам да се мотая безцелно или… да остана без работа. — „Особено последното.“ — Не искам свободно време… освен моменти като този, разбира се — припряно прибави Майлс. Тя окуражително кимна. — Искам… да съм такъв, какъвто ми е писано. Да съм или да стана самия себе си. — Оттук и измислянето на адмирал Нейсмит, за да запази в личността си всичко онова, за което нямаше място на Бараяр.

Стотици пъти бе мислил по този въпрос. Понякога му се щеше окончателно да се откаже от Воркосиган и да стане просто Нейсмит. Да се отърси от финансовите и патриотични окови на ИмпСи, да стане отстъпник, да изкарва прехраната си със свободните наемници от Дендарии. Ала това пътуване щеше да е еднопосочно. Ворски лорд не можеше да има собствени въоръжени сили, това беше държавна измяна. Ако тръгнеше по този път, никога нямаше да може да се завърне у дома.

И най-вече, не можеше да причини това на баща си. „Баща-ми-графът“, име, изричано на един дъх. Не и докато старецът бе жив и хранеше всички стари бараярски надежди за сина си. Не беше сигурен как ще реагира и майка му, бетанка до мозъка на костите си дори след всички тези години на Бараяр. Тя нямаше да има принципни възражения, но не одобряваше военния начин на живот. И не само че не го одобряваше, но и ясно му даде да разбере, че според нея интелигентните хора могат да постигнат нещо по-добро в живота си. А когато умреше баща му… Майлс щеше да стане граф Воркосиган, да има област и глас в Съвета на графовете, наред с безкрайни задължения… „Дано живееш дълго, татко.“

Но и адмирал Нейсмит не беше всичко.

— Като стана дума за спасителни операции — върна го в настоящето прелестният баритон на Таура, — как е нещастният ти клонинг Марк? Открил ли е вече съдбата си?

Таура поне не наричаше единствения му брат „дебел дребен гадняр“. Той признателно й се усмихна.

— Добре е, струва ми се. Напуснал Бараяр с родителите ми, когато са заминали за Сергияр, останал малко с тях и после продължил за колонията Бета. Там го наглежда баба ми. Записал се в университета в Кварц, същия град, в който живее тя. Учи счетоводство. Изглежда, му харесва. Струва ми се малко непонятно. Предполагам, че близнаците би трябвало да имат еднакви вкусове.

— Може би с възрастта нещата ще се променят.

— Мисля, че Марк никога повече няма да стане военен.

— Не, но навярно ти ще се заинтересуваш от счетоводство.

Майлс подозрително я погледна — а, добре. Тя се шегуваше. Виждаше го по бръчиците в ъгълчетата на очите й.

Той отпи от виното си. Споменаването на Марк го върна към Джаксън Хол, към неговото криосъживяване и към всичките му тайни проблеми, които в момента се свеждаха до изключително неприятен страничен ефект. Спомни си и за доктор Дърона, неговата криоложка. Дали двете сестри Дърона бяха успели да избягат и да основат нова клиника на Ескобар, далеч от омразната си родна планета? Марк трябваше да знае, той продължаваше да им превежда пари. И в такъв случай дали бяха готови да приемат един стар пациент? С извънредна дискретност?

Можеше да си вземе продължителна отпуска под предлог, че ще посети родителите си на Сергияр. Ескобар бе на две крачки от Сергияр. Щом пристигнеше там, можеше да отиде при Роуан Дърона… Дори може би щеше да успее да представи пътуването си пред Илян като тайна любовна връзка. Или поне пред графа. Макар и неохотно, даже на агентите на ИмпСи се позволяваше да имат личен живот, въпреки че щеше да се изненада, ако научеше такова нещо за Илян. Кратката му любовна история с Роуан беше грешка. Бе се случило, докато все още страдаше от криоамнезия, но се бяха разделили, поне според него, като приятели. Навярно можеше да я убеди да го лекува без ИмпСи да научи?

Започваше да съжалява, че не е взел със себе си и двата варианта на доклада си. Можеше да отложи окончателното си решение за по-късно, когато имаше повече време да го обмисли. Ала вече нямаше връщане и се нуждаеше от по-добър план. Не биваше да се доверява на късмета си.

Ескобар, това беше. Веднага щом имаше възможност.

Майлс, се отпусна назад и се загледа в триумфалния блясък на чиниите, чашите и купите по масата, повече напомнящи на бойно поле след… е, след като оттам е минала Таура. Той се обърна към леглото.

— Е, милейди, какво ще кажете да подремнем? Или нещо друго?

Тя проследи погледа му.

— Нещо друго. После ще подремнем.

— Както заповядате. — Майлс се поклони и се изправи, да да и подаде ръка. — Нощта е ваша.

ГЛАВА 4

Както изискваше стандартната оперативна процедура за завръщащи се куриери, Майлс бе посрещнат на космодрума край Ворбар Султана от шофьор, който го откара направо в щаба на ИмпСи. Когато видя сградата му се прииска да се бяха движили по-бавно или да бяха обиколили центъра поне няколко пъти. Като че ли седмиците, прекарани в обмисляне на дилемата на борда на правителствения кораб, не му бяха достатъчни. Нямаше нужда от повече мислене, а от действие.

Шофьорът мина през контролния пост и спря пред огромното сиво здание, мрачно и навяващо лоши предчувствия. Това впечатление не се дължеше изцяло на психическото състояние на Майлс — щабквартирата на ИмпСи беше една от най грозните сгради във Ворбар Султана. Туристите от провинцията, които всъщност би трябвало да я избягват, специално идваха да я разлеждат, главно заради славата на архитекта, който според легендата полудял след неочакваното детрониране на своя покровител император Юри.