Императорската гвардия

— И е амбициозна. Щом е от ония Тоскана.

— И аз някога бях от „ония“ Галени. Когато това име се споменаваше с такава интонация.

— Мислиш да възстановиш семейното богатство, така ли?

— Ммм… времената се промениха. И миналото никога няма да се върне. Струва ми се, че е настъпил моментът да проявя малко амбиция. Наближавам четирийсетте, нали знаеш.

— И очевидно си съвсем грохнал — ухили се Майлс. — Е, моите поздравления. Или би трябвало да пожелая късмет?

— Май че ще предпочета късмета. Поздравленията засега са преждевременни. Но скоро и на тях ще дойде ред, надявам се. Ами ти?

„В момента любовният живот е прекалено сложен. Или поне… животът на адмирал Нейсмит.“

— А, питаш за работата. Ами… хм, точно сега съм свободен. Тъкмо се връщам от кратка галактическа обиколка.

Галени разбиращо повдигна вежди — сигурно добре си спомняше собствената си среща с наемниците на Дендарии и „адмирал Нейсмит“: оттогава бяха минали само няколко години.

— Накъде си се запътил сега?

Майлс посочи асансьора за надолу.

— Към вкъщи. Имам няколко дни отпуска.

— Тогава може би ще се видим в града. — Галени се вмъкна в асансьора и весело отдаде чест на Майлс.

— Надявам се. Пази се. — Той се качи в своя асансьор и слезе на първия етаж.

Когато стигна на пропуска, Майлс спря и се замисли. Винаги, когато се прибираше от доклад в ИмпСи, или викаше кола от гаража на графа, шофирана от гвардеец или прислужник, или по-често го очакваха, без да ги е предупредил. Но гвардейците, прислугата и колите бяха прехвърлени заедно с графа и графинята във вицекралския дворец на Сергияр (макар майка му да му бе писала, че „дворец“ било твърде подвеждащо определение). Дали не трябваше да поиска автомобил от гаража на ИмпСи? Или да повика такси? Въпреки че всяко такси, което дойдеше тук, първо щеше да бъде претърсено от охраната. От космодрума Майлс беше пратил оскъдния си багаж направо в имението.

Времето бе сиво и студено, ала не валеше. И той беше прекарал прекалено много време на борда на ужасно тесен (макар и бърз) скоков кораб. Майлс взе шинела си и излезе навън. В края на краищата имаше заповед да се движи с телохранител само по време на галактическите си пътувания.

Когато зави зад последния ъгъл и излезе на улицата, на която се намираше замъкът Воркосиган, тъкмо започваше да ръми. Четири километра… е, навярно не беше счупил рекорд, но поне не се задъхваше.

Разходката бе минала… нормално. Улиците в столицата бяха пълни с коли и пешеходци, които не обръщаха внимание на дребния мъж във военна униформа. Никой не се заглеждаше в него, не правеше груби жестове, даже стария символ против мутация. Дали се дължеше на факта, че се бе избавил от куцането и гърбицата си? Или се бяха променили самите бараярци?

Някога на тази улица се бяха издигали три старомодни постройки. Поради съображения за сигурност, Империята бе купила едната по време на регентството на баща му и сега в нея се помещаваха някакви чиновнически офиси. Другата в отсрещния край, по-занемарена и влажна, беше съборена и на нейно място имаше малък парк. Преди век и половина големите къщи сигурно величествено се бяха извисявали над конските каруци и ездачите. Сега бяха засенчени от по-високите модерни сгради наоколо.

Замъкът Воркосиган се намираше в средата, отделен от улицата с морава и градина около полукръглата отбивка. Имението бе оградено с каменна стена, увенчана с черни шипове от ковано желязо. Двете четириетажни крила от грамадни сиви каменни блокове, допълнени с някои архитектурни странности, определено имаха древен вид. Трябваха им само зъбери и крепостен ров. „И малко прилепи и гарвани за красота.“ Произхождащите от Земята прилепи рядко се срещаха на Бараяр, тъй като нямаше достатъчно земни насекоми, с които да се хранят, а местните създания, погрешно наричани „бръмбари“, обикновено бяха отровни. Истинската защита на целия комплекс се осигуряваше от силово поле точно зад стената, което елиминираше романтичната възможност за прилепи. Часовите бяха в бетонното помещение на портала. В зенита на регентството тук денонощно се бяха редували три взвода от ИмпСи. Сега имаше само един самотен пазач, млад ефрейтор от ИмпСи, които чу стъпките на Майлс и подаде глава от отворената врата, после излезе и му отдаде чест. Новак. Майлс не го познаваше.

— Добър ден, лейтенант Воркосиган — каза младежът. — Очаквах ви. Преди два часа докараха багажа ви. Вече го сканирах.

— Благодаря, ефрейтор. — Майлс мрачно отвърна на поздрава. — Напоследък да се е случило нещо интересно?

— Не, господин лейтенант. Поне откакто заминаха графът и графинята. Имахме проблем само една нощ, когато през скенерннте лъчи някак си беше минала котка. Не знаех, че котките могат да вдигат такъв шум. Явно си е мислила, че ще я убият и изядат.

Майлс забеляза празната опаковка от сандвич на пода до отсрещната стена и паничка с мляко. Мониторите във втората стаичка хвърляха студена светлина през тесния отвор на вратата.

— Е? Убихте ли я?

— А, не, господин лейтенант. За щастие.

— Добре. — Той взе раницата си след като едва не се сблъска с ефрейтора, който със закъснение се опита да му я подаде. От сенките под стола на пазача го гледаха две уплашени жълто-зелени очи. Младежът имаше интересна колекция от дълги черни котешки косми по униформата и дълбоки, полузараснали драскотини по ръцете. Забавленията с домашни любимци по време на дежурство бяха строго забранени от устава. Но девет часа на ден в този тесен бункер… момчето трябваше да се е побъркало от скука.

— Ключалките са пренастроени за вашите длани, господин лейтенант — услужливо прибави ефрейторът. — Проверих всичко. Два пъти. Да ви помогна ли с раницата? Знаете ли колко време ще останете?

— Нямам представа. Ще ти съобщя. — Хлапето явно копнееше да поговори с някого, ала Майлс бе уморен. Може би по-късно. Той излезе навън, после се обърна. — Как я кръсти?

— Господин лейтенант?

— Котката.

На лицето на младежа се изписа паника. Изглежда, най-после си беше спомнил онази част от устава, която се отнасяше за домашните любимци.

— Хм… Зап, господин лейтенант.

Поне бе честен.

— Добре, всичко е наред, ефрейтор. — Майлс му отдаде чест като аналитик от щаба на ИмпСи, нещо като махване с два пръста в областта на слепоочието — аналитиците от Службата не се отнасяха с голямо уважение към всеки с коефициент на интелигентност, по-малък от техния. Пазачът отвърна с надлежно козируване.

„Откога ИмпСи ни пращат деца за охрана?“ Мрачните мъже, конто бяха патрулирали в имението в дните на регенството, щяха да екзекутират нещастната котка на място и да проверят останките й за сканиращи устройства и бомби. Хлапето трябваше да е… „поне на двайсет и една, щом е в ИмпСи и е ефрейтор“. Майлс овладя лекото си безпокойство и излезе под вече усилващия се дъжд.

Притисна дланта си към скенера от дясната страна на вратата и двете крила се отвориха. Почувства се странно да го направи сам — преди тук винаги бе стоял гвардеец в кафяво-сребристата униформа на Дома. „Кога са автоматизирали тази врата?“

В огромния вестибюл с черно-бял под беше студено и тъмно. Майлс едва не каза „Светлина!“, но се отказа. Никога не бе оставал сам в замъка Воркосиган.

— Някой ден, синко, всичко това ще е твое — прошепна в сумрака той. Кънтящото ехо на думите му тихо отекна от стените. Майлс сподави потръпването си, обърна се надясно и бавно започна да обикаля сградата.

Килимът в следващата стая приглуши самотното тропане на ботушите му. Всички мебели — липсваха около половината — бяха покрити с призрачни бели калъфи. Къщата му се струваше едновременно по-голяма и по-малка, отколкото си я спомняше, озадачаващ парадокс.

Майлс надникна в гаража, заемащ цялото мазе на източното крило. Неговият гравитоскутер бе паркиран в единия ъгъл. В другия видя бронирана кола, лъскава и луксозна, но стара. Той си помисли за бойния си скафандър. „Навярно не бива да се опитвам да шофирам и пилотирам, докато не излекувам проклетия дефект в главата си.“ Със скутера рискуваше да загине, ако получеше пристъп, с наземната кола можеше да убие всички на пътя. Миналата зима, преди да се убеди, че оздравява, както му бяха обещали, винаги го бе возил някой друг.