Императорската гвардия

Майлс се качи по едно от задните стълбища в огромната кухня на първия етаж. Като малък, тук винаги откриваше вкусни неща и интересни, заети хора, като готвачки, гвардейци, слуги и от време на време дори изгладнелия регент, дошъл да потърси нещо за хапване. Бяха останали някои прибори, но в килерите, хладилните камери и хладилниците нямаше нищо.

Той включи най-малкия хладилник. Ако се наложеше да остане продължително време, трябваше да се снабди с храна. Или да си вземе прислужник. Един щеше да му е достатъчен. И все пак не искаше непознат да влиза тук… навярно някой от неотдавна пенсионираните служители на баща му. Но можеше и да не се задържи много. Можеше да си купи готова храна — само не военни порциони, благодаря. В избата беше оставено да отлежава внушително количество алкохол. Майлс взе няколко бутилки червено, останало от времето на дядо му.

Без да си нрави труда да включва асансьора, той се качи по витото стълбище в спалнята си на третия етаж, която гледаше към задната градина. Сега вече наистина имаше нужда от осветление, тъй като нощта криеше повече опасности от меланхолията. Стаята беше същата, каквато я бе оставил… само преди четири месеца? Прекалено подредена — тук никой не беше живял задълго. Е, предната зима лорд Воркосиган бе останал доста време, но тогава не беше в състояние да остави трайни следи.

„Мога да поръчам храна. И да вечерям заедно с ефрейтора.“ Ала всъщност не бе толкова гладен.

„Мога да правя каквото поискам. Абсолютно всичко.“

Освен единственото нещо, което наистина желаеше — да замине още тази вечер за Ескобар с възможно най-бързия скоков кораб. Или за някоя станция със също толкова модерна медицина. Той изсумтя и се зае да разопакова багажа си.

После седна на леглото и си наля вино в чашата от банята. До последната операция с „Дендарии“ беше избягвал алкохол и опиати, но това, изглежда, нямаше никаква връзка с редките пристъпи. Ако останеше сам тук до срещата си с Илян и ако припадъкът се повтореше, поне нямаше да го види никой.

„Ще пийна, после ще си поръчам нещо за вечеря.“ На другия ден трябваше да измисли нов план за атака на… на проклетия саботьор, който се криеше в невроните му.

Виното се плъзна в гърлото му, ароматно и затоплящо. Откри, че му трябва повече алкохол, за да се отпусне — проблем, с който лесно можеше да се справи. Това навярно бе поредният страничен ефект от криосъживяването, ала той се боеше, че просто се дължи на възрастта му. Заспа, когато бутилката беше вече почти празна.

По обяд на следващия ден проблемът с храната започна да се изостря въпреки няколкото болкоуспокоителни за закуска. Липсата на кафе и чай направо го отчайваше. „Аз съм агент на ИмпСи. Мога да се справя с положението.“ Някой трябваше да е пазарувал през всички тези години… не, сега си спомняше, че провизиите се доставяха ежедневно с гравитобус. Главният готвач имаше задълженията на ротен старшина и осигуряваше храната на графа, графинята, двадесетина слуги, двадесет гвардейци и техните семейства. Гладната охрана от ИмпСи също не се свенеше да отмъква по нещо от кухнята, а и често имаше официални вечери, балове или приеми със стотици гости.

Комуникационният пулт в малкия кабинет на готвача скоро му осигури нужните данни. Имението беше имало редовен снабдител. Сметката вече бе закрита, но Майлс винаги можеше отново да я открие. Списъкът на предлаганите стоки беше удивителен, цените им — още повече. Колко марки бяха плащали за яйца? Аха! В една щайга имаше дванадесет дузини, а не дванадесет яйца. Майлс се опита да си представи какво би могъл да направи със сто четиридесет и четири яйца. Може би когато бе на тринадесет години… Някои възможности просто идваха прекалено късно в живота.

Той превключи на видеодиректорията. Най-близкият магазин се намираше на около шест преки от къщата. Друг квартал: можеше ли да си позволи да шофира? „Дотам ще отида пеш. И ще се върна с такси.“

Магазинът се оказа странна дупка в стената, но предлагаше кафе, чай, мляко, разумен брой яйца, кутия овесени ядки и цял куп полуфабрикати. Майлс си взе по два от петте вида и импулсивно купи шест пакета скъпа котешка храна. Щеше да я даде на пазача. Или да се опита да примами Зап при себе си? След инцидента с лазерните лъчи животното навярно нямаше да припари до главната сграда.

Той взе покупките си и ги занесе на касата, където продавачката го измери от главата до петите и странно му се усмихна. Майлс вътрешно се приготви за някоя ехидна забележка от рода на „А, мутант?“. Трябваше да облече униформата си — никой не смееше да се присмива на окото на Хор, намигащо от яката му. Вместо това жената рече:

— А, ерген?

Обратното пътуване и следобедната закуска отнеха един час. До мръкване оставаха още пет часа. И после още до лягане. Достатъчно време, за да издири всички крионеврологични клиники и специалисти на Бараяр и да ги подреди в две графи според медицинската им репутация и вероятността да запазят посещението му в тайна от ИмпСи. Проблемът беше второто изискване. Наистина не искаше някой неопитен лекар да се рови в главата му, ала щеше да е много трудно да убеди най-добрите да приемат пациент, без да документират лечението. Ескобар? Бараяр? Или трябваше да почака до следващата си галактическа операция, колкото може по-надалеч от щаба?

Той нервно обикаляше из къщата и всяко нещо му навяваше спомени. Това бе спалнята на Елена. Тази стаичка беше на Ботари, нейния баща. Тук Иван се бе промъкнал през перилата, беше паднал и си бе разцепил главата — без външни отражения върху интелигентността му. Бяха се надявали, че падането ще го направи по-умен…

За вечеря Майлс реши да се придържа към стандартите. Облече зелената си униформа, свали калъфите на мебелите в официалната трапезария, наля си вино в кристална чаша и седна на дългата няколко метра маса. За малко да си вземе и чиния, но си помисли, че може да спести миенето като изяде един от полуфабрикатите от кутията. Дори пусна тиха музика. Иначе вечерята отне около пет минути. Когато свърши, той надлежно постави калъфите върху полираното дърво и столовете.

„Ако «Дендарии» бяха тук, щяхме да вдигнем страхотен купон.“

Ели Куин. Или Таура. Или Роуан Дърона. Или дори Елена, Баз и всички останали. Бел Торн, който все още му липсваше. Който и да е. Зави му се свят, когато си представи „Дендарии“ тук, но пък те несъмнено щяха да съживят замъка.

До следващата вечер толкова се отчая, че се обади на братовчед си Иван.

Лейтенант лорд Иван Ворпатрил все още носеше зелена униформа, същата като на Майлс, освен символа на ВС, вместо този на ИмпСи на яката пред червените лейтенантски правоъгълници. Поне той не се беше променил. Денем седеше на старото си бюро в щаба на Имперската служба, а вечер водеше приятния живот на ворски офицер в столицата.

Когато видя Майлс, красивото му приветливо лице грейна в искрена усмивка.

— Хей, братовчед! Не знаех, че си се върнал.

— Пристигнах преди два дни — призна Майлс. — Опитвах малко странните усещания от самотния живот.

— Мили Боже, останал си съвсем сам в тоя мавзолей?

— Освен пазача и Зап, които са доста затворени. Зап е котка.

— Би трябвало да си доволен, след като съвсем наскоро се завърна от мъртвите — отвърна Иван. Майлс докосна гърдите си.

— Всъщност не. Преди никога не съм забелязвал как скърца нощем старата къща. Прекарах следобеда… — не можеше да каже на Иван, че е прекарал деня в обмисляне на план за тайно лечение, без братовчед му да го попита защо — …в ровене из архива. Беше ми интересно колко души са умрели през вековете в имението. Освен дядо ми, разбира се. Оказаха се много повече, отколкото предполагах. — Наистина интересен въпрос — трябваше да провери в архива.

— Пфу!

— Е… какво става тук? Някакъв шанс да се отбиеш насам?

— Цял ден съм на работа, разбира се… всъщност няма нищо особено. В момента сме в странния период между рождения ден на императора и Зимния празник.