Страница 3 из 64
— Много добре! — просъска Корделия и усети как устата й се запълва с жлъчка: — Радвам се, че Рег ви е дал да се разберете, преди да му видите сметката!
— Ако имате предвид онзи рус младеж на площадката, който прояви безспорна смелост, трябва да ви разочаровам — погледна я в очите капитанът. — Той беше толкова неопитен, че едва ли би улучил къща на десет метра от себе си. Не зная защо вие, бетианците, изобщо обличате военни униформи. Подготовката ви е по-слаба от тази на деца, излезли на пикник… Ако заплащането ви зависи от военния чин, аз наистина нямам какво да кажа…
— Той беше геолог, а не наемен убиец! — остро отвърна тя. — А вашите прехвалени войници не успяха да пипнат моите „деца“, нали?
Веждите му се сляха в една линия и Корделия побърза да млъкне. Прекрасно, каза си тя. Още не ме е докоснал, а аз вече започнах да пея.
— Как не, как не… — проточи с лека ирония Воркосиган и насочи станъра към комуникационния панел, захвърлен край потока. От кутийката се изви тънка струйка дим. — Какви заповеди дадохте на кораба си, когато бяхте информирана за успешното му бягство?
— Дадох им пълна свобода на действие — промърмори тя и направи опит да се концентрира.
— Отлична заповед, особено когато подчинените ти са бетианци — презрително изсумтя той. — Поне сте сигурна, че ще я изпълнят…
О, стига вече! Сега е мой ред!
— Хей! — рязко вдигна глава тя. — Аз зная защо съм изоставена от хората си, но какво ще кажете вие? Нима е толкова лесно да зарежеш командира си, дори когато той е бараярец? — Тялото й рязко се надигна и зае седнало положение: — А кой ви е парализирал, след като твърдите, че Рег не е в състояние да улучи дори къща?
Пипнах го, въздъхна доволно тя, забелязала бързината, с която станъра прекрати играта си и отново се насочи към гърдите й.
— Това не е ваша грижа — спокойно заяви капитанът. — Имате ли резервен комуникационен панел?
Охо! Нима този надут бараярец е изправен пред бунт? Отлично! Врагът трябва да бъде объркан.
— Не — отвърна на глас Корделия. — Вашите войници изпотрошиха всичко.
— Няма значение — каза Воркосиган. — Зная откъде да вземем… Можете ли да вървите?
— Не съм сигурна — поколеба се тя и бавно се изправи на крака. Главата й бе пронизана от такава болка, че неволно вдигна длан и я притисна към челото си.
— Контузията ви не е сериозна — хладно я успокои той. — Една разходка ще ви се отрази добре.
— Дълга ли? — безсилно прошепна тя.
— Не особено. Около двеста километра…
— Приятно пътуване — промърмори Корделия и усети как краката й изневеряват.
— Ще ми отнеме два дни, ако съм сам… Предполагам, че с вас ще продължи повече, нали сте геолог или какво беше там…
— Астрокартограф.
— Моля, станете — подкани я той, наведе се и й протегна ръка. Докосна я с видимо нежелание. Тялото й беше сковано и премръзнало, дори през дебелия ръкав на дрехата си усети топлината на пръстите му. Воркосиган я побутна към склона, в поведението му пролича решителност, примесена с леко нетърпение.
— Май се надценявате — отбеляза тя. — Как мислите да осъществите своя поход с пленник? Ами ако ви пробия главата с някой камък, докато спите?
— Ще поема този риск.
Стигнаха върха на възвишението и Корделия безсилно се облегна на близкото дърво. С чувство на завист установи, че Воркосиган дори не се бе задъхал.
— Няма да мръдна оттук, преди да погреба своите офицери! — решително заяви тя.
— Това би било чиста загуба на време и енергия! — раздразнено я погледна той.
— Няма да ги оставя на лешоядите! Те не са животни! Вашите бандити може и да знаят стотици начини за убиване, но никой не може да разчита на толкова достойна смърт! Защото именно моите хора умряха като войници!
Той продължително я изгледа, изражението му остана напълно безизразно. Накрая сви рамене и процеди:
— Много добре.
Корделия се насочи към края на полянката, спря на място и недоумяващо се огледа.
— Той беше тук. Вие ли го преместихте?
— Не. Едва ли би могъл да пропълзи кой знае колко далеч. Състоянието му беше тежко…
— Но вие казахте, че е мъртъв!
— И наистина е така. Тялото му обаче все още имаше признаци на живот. Вероятно невропарализиращият заряд не е улучил малкия мозък…
Корделия тръгна по следата от смачкана растителност, проточила се към върха на възвишението. Воркосиган мълчаливо я последва.
— Дубауер!
Втурна се към сгърчената сред храсталаците фигура в кафява униформа. Отпусна се на колене, в същия момент мичманът потръпна и се обърна по гръб, върху бледото му лице се появи странна гримаса. Треска? — объркано се запита тя, после изведнъж всичко си дойде на мястото. Извади носна кърпа, прегъна я надве и побърза да я тикне между зъбите на Дубауер. Устата му вече беше окървавена, вероятно от предишните конвулсии. След две-три минути от гърдите му се откърти тежка въздишка и тялото му замря.
Корделия се зае да го преглежда. Очите му изведнъж се отвориха и сякаш я хванаха на фокус. Пръстите му безсилно се вкопчиха в ръцете й, от устата му започнаха да излитат тихи, насечени стенания. Тя направи опит да укроти животинската му възбуда. Погали го по челото, внимателно избърса кървавата пяна от устните му. И той наистина се успокои.
Извърна се към Воркосиган, в очите й имаше сълзи на гняв и болка:
— Лъжец! Той не е мъртъв, а само ранен! Има нужда от медицинска помощ!
— Държите се неразумно, командор Нейсмит. Никой не може да се възстанови от пораженията на невропаралитичен заряд.
— Така ли? Откъде знаете какви поражения е нанесло вашето противно оръжие? Нима някога сте ги изпитали на гърба си? Той все още вижда, чува и усеща — значи не можете да го обявите за труп, само защото така ви изнася!
Лицето му беше безизразна маска.
— Ако желаете, ще прекратя страданията му. Бойният ми нож е достатъчно остър, за да му пререже гърлото бързо и безболезнено. Мога и да ви го отстъпя, ако решите сама да свършите това, като негов командир…
— Така ли бихте постъпили, ако тук лежеше един от вашите бойци?
— Разбира се. А и той би го направил за мен. Никой не би пожелал да живее в подобни мъки…
Тя бавно се изправи, в очите й се появи хладно учудване:
— Да си бараярец май е равносилно на това да живееш сред човекоядци!
Настъпи продължително мълчание, нарушено след няколко минути от тихия стон на Дубауер.
— Е, добре — промърмори Воркосиган. — Какво предлагате?
Корделия вдигна ръка и разтърка челото си. Беше безсилна да разкъса тази маска на каменно спокойствие насреща си. Стомахът й бе болезнено свит, езикът й — надебелял, краката й трепереха от изтощение. Ниско ниво на кръвната захар и повишена реакция на болката, механично прецени тя.
— Къде сте решили да ме водите?
— На едно място, където са складирани хранителни припаси, оръжие и свързочна техника. Място, чиито координати зная единствено аз… Добера ли се до него, ще бъда в състояние да… хм… направя известни корекции в създалата се обстановка…
— Там има ли лекарства и медицинско оборудване?
— Да — неохотно призна той.
— Тогава ето как ще постъпим: тръгвам с вас и ще направя всичко възможно да ви помагам, при положение, че вземем Дубауер и действията ви не поставят под заплаха екипажа на кораба ми!
— Невъзможно! — поклати глава Воркосиган. — Той не е в състояние да върви.
— Ще върви, макар и с известна помощ от наша страна.
— А ако откажа? — раздразнено я изгледа той.
— Тогава имате избор: или ни зарязвате тук, или ни убивате и двамата! — Отмести очи от блестящото острие на ножа, вирна брадичка и зачака.
— Аз не убивам пленниците си.
Тя въздъхна с облекчение, моментално оценила множественото число, до което прибягна Воркосиган. Очевидно мозъкът на този странен тип най-после реши да причисли Дубауер обратно към царството на живите. Клекна до мичмана и направи опит да го вдигне на крака, едновременно с това се помоли на Бога да не получи порция невропаралитичен газ.