Страница 4 из 64
— Много добре — капитулира накрая той и й отправи продължителен поглед: — Вземаме го, но не забравяйте, че трябва да се придвижваме с максимална бързина.
Корделия успя да изправи Дубауер, преметна тежката му ръка през рамото си и го повлече напред. По всичко личеше, че той разбира какво му се говори, но не може да координира гласните си струни.
— Ето, виждате ли? — задъхано се усмихна тя. — Той може да ходи! Просто му трябва мъничко помощ…
На свечеряване стигнаха края на поляната. Лъчите на слънцето се спускаха косо над гората, златистата трева се покри със сенчести ивици и заприлича на тигрова кожа. Воркосиган спря.
— Ако бях сам, щях да се справя и с неприкосновения запас храна, който държа на колана си. Но сега сме трима и трябва да потърсим още нещо за хапване сред останките от вашия базов лагер. Докато аз върша това, вие ще имате време да погребете другия си офицер…
Корделия кимна.
— Потърсете и нещо, с което може да се копае — помоли тя. — Първо ще трябва да се погрижа за Дубауер.
Воркосиган махна с ръка и се насочи към опожарената площадка. Корделия успя да изрови два полуобгорели чаршафа от мястото, на което някога се издигаше женската палатка. Но това беше всичко. Нямаше дрехи, нямаше сапун и лекарства, нямаше дори кофа, в която да подгрее вода. В крайна сметка замъкна мичмана до потока и проми раните му с ледена вода. Подсуши го с един от чаршафите, повлече обратно униформата му в маскировъчен цвят, а долната част на тялото му уви с втория чаршаф, който се проточи до земята като индийски саронг. Клетникът стенеше и потръпваше, но не оказваше съпротива.
Междувременно Воркосиган откри два сандъка с хранителни припаси. Етикетите им бяха изгорели, но съдържанието се оказа непокътнато. Корделия разкъса един от сребристите пликове, смеси съдържанието му с вода от потока и откри, че разполага с овесено брашно, подсилено със соя.
— Отлично — зарадва се тя. — Той положително ще може да яде подобна храна. Какво има в другия сандък?
Воркосиган повтори експеримента й. Отсипа малко вода в плика, разклати го и помириса получената смес.
— Не съм сигурен — промърмори той. — Мирише доста странно, може би е развалено…
Корделия пое плика от ръцете му и приближи нос до гъстата бяла субстанция с остра и доста неприятна миризма.
— Всичко е наред — обяви тя. — Това е пастет от изкуствен рокфор, който се смесва с някои видове салати… — Облегна се назад и замислено поклати глава: — Силно калорична храна, точно това, от което се нуждаем… Дали в склада на колана ви ще се намери и лъжица?
Воркосиган откачи някакъв предмет от кукичката и безмълвно й го подаде. Оказа се универсално сгъваемо ножче, което имаше и лъжица, майсторски скрита в дръжката.
— Благодаря — промърмори Корделия и за пръв път се усмихна. Имаше чувството, че се намира пред фокусник, който задоволява всичките й желания.
Воркосиган сви рамене и се отдалечи. Искаше да продължи претърсването веднага, тъй като скоро щеше да се мръкне. Корделия се зае да храни Дубауер. Той се оказа ужасно гладен, но не беше в състояние да се справи сам.
След малко Воркосиган отново се появи.
— Вижте какво открих — промърмори той и й подаде малка геоложка лопатка, с чиято помощ се вземаха проби от почвата. — Не е особено подходяща за целта, но друга няма.
— Беше на Рег — пое я Корделия. — Ще свърши работа.
Отведе Дубауер до мястото, което предварително бе избрала, помогна му да се облегне на близкия дънер. Напомни си да потърси подходяща пръчка за нещо като бастун или патерица, после се залови за работа. Очерта груб правоъгълник върху тревата и заби малката лопатка в меката почва. Оказа се обаче, че тя е мека само на повърхността, а отдолу е пълно с жилави коренища и камъни. Бързо остана без дъх.
— Открих няколко сухи лампи — обяви внезапно изскочилият от мрака Воркосиган. В ръцете му изпука предмет с формата на молив, от него изскочи трепетлива, но ярка синьо-зелена светлина. Приклекна до очертанията на гроба и започна да я наблюдава с критичен интерес.
Тя нервно се залови да изхвърля изкопаната пръст. Махай се, простена безмълвно душата й. Махай се и ме остави да погреба другаря си на спокойствие! После в главата й се появи нова мисъл и Корделия неволно потръпна. Може би няма да ми позволи да довърша гроба, може би губя прекалено много време! Лопатката потъна в пръстта с удвоено усърдие.
— С това темпо на работа и другата седмица ще си бъдем тук — отбеляза той.
Дали няма да е по-добре, ако го фрасна с лопатата? — гневно се запита тя. Само един път, но яко!…
— Идете при своя ботаник. — промърмори той и протегна ръка. Едва сега Корделия си даде сметка, че й предлага помощта си.
— Ох — с облекчение въздъхна тя и покорно му подаде лопатката.
Той я остави на земята до себе си, свали ножа от колана си и бързо обряза треволяците в очертания правоъгълник. После се залови да копае и тя беше принудена да признае, че го прави далеч по-бързо и по-майсторски от нея.
— От какъв вид са тукашните лешояди? — попита между две движения той, — Питам, за да знам колко дълбоко трябва да се копае…
— Не съм много сигурна — отвърна тя. — Тук сме едва от три дни. Екосистемата е доста сложна, макар че основните ниши са запълнени…
— Хм…
— Лейтенант Стабън, главен зоолог на експедицията, откри двойка гигантски тревопасни стоножки, които бяха оглозгани доста добре… Успя да хвърли един поглед и на евентуалния нападател — някакво същество, което нарече „надут рак“…
— Какви са размерите му? — попита с повишен интерес Воркосиган.
— Не ги спомена… Виждала съм снимки на земните раци, не са особено големи… Може би колкото човешка длан.
— Мисля, че дълбочина от един метър ще бъде достатъчна — промърмори той и отново се залови за работа. Лопатата се забиваше дълбоко, движенията му бяха икономични и сигурни.
Осветено изотдолу от студената синкава светлина, лицето му изглеждаше хладно и решително — с масивна челюст, прав нос и гъсти вежди. Корделия забеляза дълбок белег вляво на брадичката му. Изведнъж й заприлича на краля на джуджетата от някоя северна приказка, заел се да пробие дупка в земята…
— Край палатките видях един прът — обади се тя. — Мога да прикрепя лампата към него, така сигурно ще виждате по-добре…
— Става — промърмори той.
Корделия се насочи към лагера и лесно откри пръта, който още сутринта бе забелязала зад палатките. Върна се при ямата, прикрепи фенера към върха на пръта с помощта на няколко дълги тревни стръка и го заби в меката почва. После се сети за патериците на Дубауер и отново тръгна към гората.
Изведнъж спря, вдигна глава и се извърна към Воркосиган:
— Чухте ли нещо?
— Какво? — изправи се на колене той. Най-сетне беше започнал да се поти.
— Нещо като скърцане, дойде откъм гората…
Той изчака една минута, после поклати глава и отново хвана лопатата.
— Колко студени фенера имаме?
— Шест.
Малко. Никак не й се искаше да запали два наведнъж. Готвеше се да го попита дали ще има нещо против известно време да копае на тъмно, когато звукът отново се появи — по-силен и по-близък…
— Там има нещо!
— Разбира се, че има — вдигна глава Воркосиган. — Въпросът е…
Трите звяра нахлуха едновременно в кръга от бледа светлина. Корделия успя да зърне стегнатите им тела, покритите с черна козина крака, четирите очи като копчета върху лишените от врат глави, острите като бръснач жълтеникави клюнове, от които излизаше смразяващо дъха съскане. Бяха големи колкото прасета.
Воркосиган реагира мигновено и ръбът на лопатата се стовари върху главата на най-близкия звяр. Вторият скочи към тялото на Розмънт, заби клюн в ръката му и направи опит да го издърпа по-далеч от светлината. Корделия вдигна пръта и с всичка сила го стовари върху муцуната му. Звярът изсъска, прехапа върха на алуминиевия прът и неохотно отстъпи.
Успял да извади бойния нож, Воркосиган нададе пронизителен вик и се втурна срещу третото чудовище. Нанесе му няколко удара, като същевременно го риташе с тежките си ботуши. Звярът докопа крака му с извитите си нокти, земята почервеня от кръв. Но капитанът успя да забие ножа си до дръжката в косматото тяло и хищникът отстъпи по следите на другите, издавайки пронизително съскане. Воркосиган бръкна в кобура на Корделия и измъкна станъра. Стори го с цената на известни усилия и няколко сподавени ругатни, тъй като кобурът беше предназначен за доста по-обемистия невропаралитичен заряд и станърът се беше заклещил на дъното.