Страница 2 из 64
— Бинго! — промърмори Дубауер, моментално съзрял комуникационния панел.
— Да го пренесем до потока. — предложи Корделия. — Тук сме напълно беззащитни. Кожата ми настръхва, като си помисля, че вече ни наблюдават от върха на възвишението…
Приведени напред, двамата бързо се насочиха към прикритието на дърветата. Дубауер спря за миг пред тялото на Розмънт, лицето му почервеня от гняв.
— Ще си платят за това! — просъска той. — Които и да са!
Корделия само поклати глава.
Отпуснаха се на колене в храсталака и включиха портативния апарат. От него се разнесе тихо съскане, после лампичката примигна и угасна. Корделия го разтърси и зеленият сигнал отново се появи. Тя побърза да се включи на дежурната честота.
— Командор Нейсмит вика изследователски кораб „Рене Магрит“. Моля, обадете се!
Репродукторът пропука след няколко спиращи дъха секунди на напрежение.
— Тук лейтенант Стабън. Наред ли е всичко, командоре?
— Приблизително — отвърна Корделия. — А как е при нас? Какво се случи?
В репродуктора се появи гласът на доктор Улъри, заместник на Розмънт, който беше ръководител на научната програма на експедицията.
— Лагерът беше обкръжен от бараярски военен патрул, който заповяда да се предадем. Заявиха, че са открили това място преди нас и то им принадлежи по право. После някакъв смахнат изпразни плазмения си лък срещу нас и стана истински ад. Рег ги задържа със станъра си, а ние хукнахме към совалката. Тук горе има един бараярски кораб от клас „генерал“, с който в момента си играем на криеница. Надявам се, разбирате какво искам да кажа…
— Не забравяйте, че сте в открит ефир! — остро го прекъсна Корделия.
Доктор Улъри се поколеба:
— Ясно… Те все още настояват да се предадем. Дали са пленили Рег?
— Аз съм тук с Дубауер. Налице ли са останалите?
— Всички, с изключение на Рег.
— Рег е мъртъв.
Възклицанието на Стабън потъна в пукота на статичното електричество.
— Стю, ти поемаш командването! — нареди Корделия. — Слушай ме внимателно. Не трябва да се доверяваш на онези извратени разбойници. Повтарям: никакво доверие! И дума не може да става за капитулация! Чела съм част от разузнавателните сводки за корабите от клас „генерал“. Превъзхождат ни почти във всичко: въоръжение, броня, численост на екипажа. Но не и в бързина. Следователно, трябва да излезеш от обсега на оръдията им и да се държиш на почетно разстояние. Ако се налага, върни се чак до Колония Бета, но не рискувай! Ясно ли е?
— Не можем да ви изоставим, командоре!
— Но не можете и да ми изпратите совалка, преди да се отървете от бараярците, нали? Ако ни пленят, ще имаме някакъв шанс да бъдем освободени чрез политически преговори. Но решиш ли да ни освобождаваш с груба сила, положително ще се стигне до нещастие. Защото все някой ТРЯБВА да се прибере у дома и да докладва за инцидента, нали? Искам потвърждение!
— Потвърдено. — долетя мрачният глас на лейтенанта. — Но имам един въпрос, командоре… Колко дълго смятате, че ще успеете да се държите настрана от тези смахнати копелета? Рано или късно ще ви засекат!
— Колкото по-късно, толкова по-добре! — отсече Корделия. — А сега, изчезвай!
Понякога си бе представяла, че корабът функционира без нея, но нито веднъж — без Розмънт. В момента най-важното беше Стабън да не се прави на герой. Бараярците съвсем не бяха аматьори.
— Отговаряш за живота на петдесет и шест души! — добави в микрофона тя. — Можеш да смяташ, нали? Петдесет и шест е повече от две. Край на предаването.
— Късмет, Корделия… Край.
Корделия изправи гръб, опипа с очи малкия предавател и въздъхна:
— Уф… Нещата се развиват доста необичайно…
— Изявлението на деня! — язвително присви устни мичман Дубауер.
— Точно така — погледна го тя. — Не зная дали забеляза…
Изведнъж млъкна, доловила някакво движение в тревата. Скочи на крака, ръката й се плъзна към станъра. Но високият бараярски войник с насечено от бръчки лице и униформа в защитен цвят беше по-бърз. Най-бърз обаче се оказа Дубауер. Ръцете му я сграбчиха, тялото й политна назад. Станърът и комуникационният панел отлетяха от ръцете й в момента, в който до ушите й достигна резкия пукот на невропарализиращ заряд. Започна да се търкаля по стръмния склон, пред очите й в бърза последователност се завъртяха дървета и тревички, прорязвани от ивици изумрудено небе. После главата й се удари в нещо твърдо и всичко потъна в мрак.
Отпуснала глава върху влажния мъх, Корделия бавно напълни дробовете си с въздух, в ноздрите я удари миризма на гнило. Направи опит да се дръпне от нея и болката избухна под черепа й с хиляди ослепителни светкавици.
Простена, пред погледа й заиграха разноцветни кръгове. Опита се да фокусира очите си върху най-близкия предмет, който се намираше на около метър и половина от нея.
Предметите се оказаха два — груби черни ботуши, потънали в калта. Краката над тях бяха обути в масленозелени панталони на зелени и сиви ивици, леко разкрачени в стойка „свободно“. Като потисна желанието си да скочи на крака, тя отпусна глава върху черния мъх и я премести така, че да вижда по-добре бараярския офицер.
Първото, което видя, беше собствения й станър. Малкият сив правоъгълник лежеше в широка и силна длан, дулото му сочеше право в гърдите й. Очите й механично потърсиха невропаралитичното му устройство. Коланът на офицера бе натежал от оръжие и спомагателно оборудване, но кобурът за устройството на дясното му бедро беше празен, също като онзи на лявото, в който трябваше да бъде плазменият му лък.
Беше малко по-висок от нея, едър и широкоплещест. Разрошената му коса бе леко прошарена, а сивите му очи — студени и внимателни. От цялата му фигура се излъчваше доста нехарактерна за бараярски офицер отпуснатост, която се подчертаваше още повече от измачканата униформа и пресния червен белег на дясната скула. Изглежда и неговият ден не е бил от леките, помисли си Корделия. После блестящите точици отново се появиха пред нея, главата й безсилно клюмна назад.
Когато се свести, ботушите ги нямаше. Вдигна очи на няколко сантиметра и го видя спокоен и търпелив, седнал на повален дънер на няколко крачки от нея. Направи безуспешен опит да победи гаденето в стомаха си, изви се настрана и повърна.
Вражеският капитан се размърда, но остана на мястото си. Тя пропълзя до поточето в дъното на ладийката, бълбукащо само на няколко метра по-нататък, изплакна устата си с ледената вода и плисна няколко шепи върху пламналото си лице. Веднага се почувства по-добре. Надигна се до седнало положение и изграчи:
— А сега, какво?
Офицерът сведе глава в някакъв намек за любезност.
— Аз съм капитан Арал Воркосиган, командир на имперския боен кораб „Генерал Воркрафт“. Представете се, ако обичате.
Гласът му беше приятен баритон, в говора му се долавяше лек акцент.
— Командор Корделия Нейсмит от Астрономическия център на Бета — отвърна тя, после обвинително добави: — Работим по научна програма, корабът ни не е военен…
— Забелязах — язвително отвърна той. — Къде са останалите членове на експедицията ви?
— Това вие трябва да знаете по-добре от мен — присви очи Корделия. — Бях високо в планината, близо до върха. Помагах на нашия специалист по ботаника. — В гърдите й потрепна страх: — Не сте ли го виждали? Той е мичман, благодарение на него се озовах в тази долчинка в момента на нападението…
Мъжът хвърли поглед към хълмчето, от което тя вероятно се беше изтъркаляла. Кога стана това? Преди минута, час, ден?
— Младеж с кестенява коса?
Сърцето й пропусна един такт.
— Да.
— Не можете да направите нищо за него.
— Но това е убийство! Той беше въоръжен само със станър! — Очите й гневно проблеснаха: — Защо нападнахте хората ми?
Мъжът замислено почука дланта си с плоската част на оръжието.
— Вашата експедиция трябваше да бъде арестувана за нарушаване на бараярското космическо пространство. Предпочитахме това да стане без насилие, но нещата се развиха по друг начин. Аз бях улучен от парализиращ заряд и когато дойдох на себе си, видях лагера ви в състоянието, в което го видяхте и вие…