Границите на безкрая

— Слушал съм тази песен и по-рано — каза Майлс. — Използвай главата си, жено! Ако са имали намерение да ви държат вечно, щяха да ви изгорят още в началото и да си спестят значителните разходи по издръжката на този лагер. Не. Те нямат намерение да ви държат вечно. Те искат вашите умове. Вие сте тук, защото бяхте най-добрите, най-умните, най-упоритите, най-силните, най-опасните за тях хора на Марилак. Потенциалните борци срещу окупацията ще се нуждаят от лидери. Планът на сетаганданците е да ви сломят и след това да ви върнат във вашия свят като малки обезсилени инфекции, предатели на собствения си народ.

— Когато е убито това — той докосна леко челото си, — тогава сетаганданците няма защо да се страхуват от това — той пипна с пръст нейния бицепс — и всички вие ще си тръгнете свободни. В един свят, чийто хоризонт ще ви обгражда като този купол и от който също така няма да можете да избягате. Войната не е свършила. Вие сте тук, защото сетаганданците все още очакват човека, който предаде Фалоу Кор.

Майлс си помисли за момент, че тя може да го убие, да го удуши на място. И че сигурно ще го направи, за да не може да види сълзите й.

Тя възстанови защитното си болезнено напрежение с мятане на глава и глътка въздух.

— Ако казаното от теб е вярно, предлаганият от теб път ще ни отдалечи от свободата, вместо да ни приближи.

По дяволите, да не настъпиш специалист по логика! Нямаше нужда да го малтретира. Тя можеше да направи синтактичен и морфологичен разбор на казаното от него, ако й се оставеше. Но той не й се остави.

— Има разлика между пленник и роб. Никого от пленниците тук не смятам за роб. Теб също.

Тя замълча, загледа го през полузатворените си очи и несъзнателно прехапа долната си устна.

— Странен тип си ти — каза най-после тя. — Защо казваш „вие“, а не „ние“?

Майлс вдигна небрежно рамене. По дяволите… той бързо се замисли върху казаното… Беше права, така беше казвал. Беше вървял по ръба. Можеше обаче да се възползва от грешката.

— Приличам ли ти на човек от военната върхушка на Марилак? Аз съм външен човек, уловен в свят, който не съм направил. Пътник… поклонник… просто минавах оттук. Питай Сюгър.

Тя изръмжа.

— Онзи глупак.

— Не се отнасяй с недоверие към Сюгър. Той има за теб послание. Аз го намирам за вълнуващо.

— Чувала съм за него. За мен то е досадно… И така, какво искаш? И не ми казвай, че не искаш нищо, защото няма да ти повярвам. Честно казано, аз смятам, че ти се стремиш да обсебиш командването на лагера, а аз нямам желание да подложа гръб, за да се домогнеш до него.

Сега тя мислеше бързо и конструктивно, фактически мисълта й следваше насока различна от тази да го изхвърли на парчета извън периметъра. Стана му по-топло…

— Искам да бъда твой духовен съветник. Аз не искам… всъщност не мога да… командвам. Мога само да давам съвети.

Трябва да имаше нещо в термина „съветник“, което съвпада с някаква стара нейна асоциация. Неочаквано тя отвори широко очи. Той беше толкова близко до нея, че видя как зениците й се разшириха. Тя се наведе напред и показалецът й проследи слабите вдлъбнатинки върху лицето му покрай носа, причинени от проводниците в космическия военен шлем. Тя отново се изправи и двата й пръста погалиха дълбоките постоянни следи покрай собствения й нос.

— Какъв каза, че си бил?

— Писар. Записвах новобранци — отговори твърдо Майлс.

— Аз… разбирам.

Следите, които видя върху лицето му, ясно показваха, че той много често и продължително е носил бойно снаряжение, а това съвсем не съответстваше на задълженията на един писар в тила. Следователно може би се беше разкрил. Тя седна на постелката и му посочи другия край.

— Седни, свещенико. И продължавай.

Сюгър спеше дълбоко. Майлс го потупа по рамото.

— Събуди се, Сюгър, пристигнахме.

Сюгър изхърка и се събуди.

— Господи, изпуснал съм кафето. Я! — Сюгър замига към Майлс. — Ама ти още ли си цял?

— За малко да не съм. Но дрехите… сега, когато се намерихме, трябва ли да продължаваме да ходим голи? Достатъчно ли е изпълнено пророчеството?

— Хм!

— Можем ли вече да се облечем? — повтори търпеливо Майлс.

— Ами… не зная. Предполагам, че ако трябваше да сме облечени, щяха да ни дадат дрехи.

Майлс кимна и посочи.

— Погледни. Дадени са ни.

Беатрис стоеше на няколко метра от тях с вързоп дрехи под мишница и подчертано скучно изражение.

— Вие, глупаци, искате ли тези дрехи, или не ги искате? Връщам се!

— Ти си ги убедил да ти дадат дрехи? — прошепна изненадано Сюгър.

— Не аз, ние, Сюгър, ние. — Майлс посочи Беатрис. — Мисля, че тя е права.

Беатрис хвърли дрехите към тях, обърна се и се отдалечи.

— Благодаря — извика Майлс и взе вързопа. Два комплекта сиви пижами — една малка и една голяма. Наложи се Майлс да завие крачолите, за да не ги застъпва. Бяха мръсни и миришеха на стара пот. „Вероятно са свалени от мъртъвци“ — помисли си Майлс. Сюгър се облече и заопипва учудено сивата тъкан.

— Дадоха ни дрехи. Дадоха ни — мърмореше той. — Как ги накара?

— Дадоха ни всичко, Сюгър. Хайде, трябва пак да говорим с Оливър. — Майлс затегли решително Сюгър. — Чудя се колко ли време ще мине до раздаването на храна този път? Два пъти на всеки двадесет и четири часа, разбира се, но няма да се изненадам, ако е през различни интервали, за да увеличат дезориентацията във времето… В края на краищата това е единственият начин за измерване на времето тук…

Някакво движение ангажира вниманието на Майлс. Един мъж тичаше. Не приличаше на обикновено бягство от враждебна група. Просто тичаше навел глава, босите му крака шляпаха в калта в припрян ритъм. Тичаше по периметъра с изключение на границата на женската група, която заобиколи. Тичаше и плачеше.

— Какво е това? — попита Майлс и кимна към приближаващата се фигура.

Сюгър вдигна рамене.

— Случва се понякога. Когато човек повече не може да стои на едно място. Веднъж видях един да тича, докато падна мъртъв. Обикаляше в кръг…

— Този мъж тича към нас — реши Майлс.

— След секунда ще побегне от нас…

— Тогава ми помогни да го хванем.

Майлс го удари ниско, Сюгър високо. Сюгър седна на гърдите му. Майлс на дясната му ръка. Трябва да е бил съвсем млад, когато са го пленили… може би е скрил възрастта си при постъпване във войската… защото дори сега имаше момчешко лице. Той пое дъх, разкъсван от ридания, и го изпусна сред порой от ругатни. После се поуспокои.

Майлс се наведе и състрадателно му се усмихна.

— Ти командос ли си, момче?

— Да… — Младежът извъртя очи надясно, после наляво, но не видя никой да му идва на помощ.

— А твоите приятели? И те ли са командоси?

— Най-добрите — потвърди младежът, може би тайно обхванат от подозрение, че е попаднал в ръцете на някой по-луд и от него. — По-добре ме пусни, мутант, защото те ще те разкъсат.

— Искам да поканя теб и твоите приятели да постъпите в един голям отряд — каза Майлс. — Довечера ще го създадем. Това е ис-то-ри-чес-ко събитие. Можеш ли да намериш сержант Оливър от бившата 14-а командос-дивизия?

— Мога…

— Добре, събери приятелите си и му се представете. Най-добре е да си запазите място на борда на неговия са-мо-лет сега, щото ако не го направите, ще останете. Реформаторската армия тръгва сега. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна задъхан младежът, още повече че Сюгър за по-голяма убедителност го натисна с юмрук в слънчевия сплит.

— Кажи му, че те изпраща брат Майлс — извика Майлс подир младежа, когато го пуснаха. — И не забравяй, че не можеш да се скриеш. Ако не отидеш, ще изпратя космически командоси да те намерят.

Сюгър отръска новополучените си дрехи.

— Мислиш ли, че ще отиде?

Майлс се усмихна.

— Или се биеш, или бягаш. Средно положение няма.

Накрая имаха не двадесет, а двеста души. Оливър беше събрал четиридесет и пет. Момчето доведе осемнадесет. Проявите на ред и активност около тях възбудиха любопитството на останалите… всеки дошъл в групата трябваше само да попита: „Какво става?“, за да бъде привлечен и веднага произведен в чин ефрейтор. А когато бойците на Оливър с маршова стъпка отидоха до границата на женската група… и бяха допуснати отвъд нея, интересът на гледащите прерастна в треска. И моментално се появиха седемдесет и пет нови доброволци.