Границите на безкрая

— Знаеш ли какво става? — попита Майлс един, докато извършваше кратка проверка и го изпрати в една от четиринадесетте групи.

— Не — призна мъжът. И махна нетърпеливо с ръка към центъра на женската група. — Но искам да отида там, където отиват те…

Когато станаха двеста, Майлс преустанови приемането заради нарастващата нервност на Трис от това проникване през границите на женската група и бързото превръщане на учтивостта в коз във все още продължаващия дебат за стратегията. Трис искаше да раздели групата си по обичайния начин — половината за атака, половината за поддържане и охрана срещу нарушаване на границите. Майлс настояваше да се използват всички сили за атака.

— Ако спечелим, няма да има нужда от никаква охрана.

— Ами ако загубим?

Майлс понижи гласа си.

— Не бива да загубим. Трябва да използваме изненадата. Вярно, можем да отстъпим… да се прегрупираме… отново да опитаме… аз например съм готов… не, принуден… да се опитвам, докато не ме убият. Но ако не спечелим още от първия път, те ще знаят какво сме намислили и ще имат време да изготвят собствена констрастратегия. Не понасям безизходните положения. Предпочитам да печеля войни, вместо да ги протакам.

Трис въздъхна изтощена, уморена, състарена.

— Много дълго съм била на война, разбираш ли? След известно време дори загубата на една война започва да изглежда за предпочитане, отколкото нейното продължаване.

Той почувства собствената му решимост да намалява, погълната във вихъра на същото мрачно съмнение. Майлс посочи нагоре и снижи гласа си до шепот:

— Но сигурно не от онези копелета.

Трис погледна нагоре. Изправи рамене.

— Не. Не от онези… — Трис пое дълбоко дъх. — Добре, свещенико. Ще имаш цялата група. Но само веднъж…

Завършил прегледа на групите, Оливър се върна и клекна до тях.

— Предадох им заповедите. Колко души даде Трис за всяка група?

— Комендант Трис — бързо го коригира Майлс, когато видя, че тя смръщи вежди. — Цялата команда. Всички, които са на крака, ще участват.

Оливър направи бърза сметка в калта, като използваше пръста си за молив.

— С това във всяка група ще имаме около петдесет… трябва да са достатъчни… всъщност дали да не направим двадесет групи? Това ще ускори разпределението, когато построим редиците. Може да се окаже от решаващо значение.

— Не — бързо го прекъсна Майлс, когато Трис започна да кима в знак на съгласие. — Трябва да са четиринадесет. Четиринадесет бойни групи правят четиринадесет редици за четиринадесет купа с плъхови блокчета. Четиринадесет е… теологически важно число — добави той, когато го погледнаха, изпълнени със съмнение.

— Защо? — попита Трис.

— Заради четиринадесетте апостоли — изпя Майлс и кръстоса набожно ръце на гърдите си.

Трис вдигна рамене. Сюгър се почеса по главата, понечи да каже нещо… Майлс го стрелна със злобен поглед и той замълча.

Оливър го погледна внимателно и каза само:

— Хм.

Но не възрази.

Последва чакането. Майлс престана да се тревожи за най-голямото си опасение — че сетаганданците ще вкарат следващия куп храна много рано, преди да са извършили подготовката… и започна да се безпокои за следващото — че това ще стане много късно, когато ще е изгубил контрола над войниците си и те ще се разпръснат, обхванати от скука и обезкуражени. Чувстваше се като човек, който води коза, завързана с въже от вода. Невещественият характер на идеята му никога не му бе изглеждал по-очевиден.

Оливър го хвана за рамото и посочи.

— Ето го, пристига…

Сравнително недалеч от тях стената на купола започна да се издува навътре.

Моментът беше идеален. Бойците бяха в максимална готовност. Прекалено идеален… сетаганданците бяха наблюдавали всичко и сигурно нямаше да пропуснат възможността да направят живота на пленниците още по-тежък. Ако купът с храна не беше се появил рано, трябваше да се появи късно. Или…

— Чакайте! Чакайте! Чакайте моята заповед!

Групите трепнаха, привлечени от очакваната цел. Но Оливър беше подбрал добре командирите им… те чакаха и техните групи чакаха и гледаха към Оливър. Нали бяха били войници, свикнали да изпълняват заповеди. Оливър вдигна поглед към Трис. До нея стоеше нейният лейтенант, Беатрис. Трис гледаше гневно Майлс.

— Това пък какво е? Ще загубим предимството си… — започна тя, когато хората от целия лагер масово хукнаха към издутината.

— Ако греша — изстена Майлс, — ще се самоубия… по дяволите, чакайте! Само по моя заповед. Не мога да видя… Сюгър, вдигни ме… — Той се качи на раменете на мършавия Сюгър и загледа към издутината. До ушите му достигнаха първите далечни викове на разочарование. Майлс енергично завъртя глава. Какво преплитане на интереси… ако сетаганданците знаеха, а той знаеше, че те знаят, и те знаеха, че той знае, че те знаят, и… Майлс видя на срещуположната на първата страна да се появява втора подутина и прекъсна това безсмислено вътрешно ломотене.

Той протегна ръка и посочи натам като човек, който хвърля зар.

— Там! Там! Бегом, бегом ви казвам!

Трис разбра, погледна го стресната и с уважение, обърна се и се втурна с два пъти по-голяма скорост от основната маса войници. Майлс слезе от гърба на Сюгър и закуцука подир тях.

Чу как настъпващата сива човешка маса се удари в отсрещната стена на купола и тръгна обратно. Погледна през рамо. Почувства се като човек, който се опитва да изпревари приливна вълна. Тихо изхленчи и забърза.

Още една възможност за човешка грешка… не! Неговите спринтиращи групи достигнаха купа и купът наистина беше там. Те вече бяха започнали да разпределят блокчетата на купчинки покрай периметъра на купола, поддържащите войници ги обградиха със стена от тела. Сетаганданците бяха излъгали себе си. Този път.

Майлс беше свален от командирския наблюдателен пост до нивото на земния червей. И изведнъж приливната вълна го заля. Някой го бутна отзад и той зари лице в калта. Стори му се, че позна гърба на грубиянина Пит, който го прескочи, но не беше сигурен… Пит нямаше да го прескочи, той щеше да стъпи върху него. Сюгър го издърпа за лявата ръка и Майлс потисна надигащия се стон. Вече достатъчно беше хленчил.

Позна тичащото момче, придружавано от друг грубиян. Майлс мина покрай него и му припомни:

— Ти трябва да викаш: „Подредете се!“, „Не се блъскайте като говеда!“… — После промърмори: — В боя сигналите винаги се видоизменят… Винаги…

До него се появи Беатрис. Майлс моментално се прилепи към нея. Тя имаше свободно лично пространство, собствен частен периметър, охраняван от самата нея. Докато я наблюдаваше, Беатрис заби жестоко лакът в нечие лице. „Ако аз опитам това — завистливо си помисли Майлс, — не само ще си счупя лакътя, но другият дори няма да го забележи.“ Докато размишляваше така, видя, че лицето му… е изправено пред, не, не точно лицето… пред червенокосата. С големи усилия потисна желанието да се сгуши доволен в меката сива тъкан в долната част на тялото й и да обясни, че и двете му ръце са счупени. Вдигна очи и я погледна в лицето.

— Хайде — каза тя и го помъкна през тълпата. Намаляваше ли нивото на шума? Живата стена на собствените му войници се разтвори достатъчно, за да могат да минат.

Бяха близко до мястото, където се раздаваше храната. Организацията функционираше, слава Богу, още функционираше. Четиридесетте групи бяха застанали много близко до стената на купола… но това можеше да се коригира следващия път… живата верига от войници пускаше гладните молители един по един. Помощниците с максимална бързина насочваха вече получилите дажбата си пленници зад стената от хора в постоянен поток, който се оттичаше назад в края на тълпата. Оливър беше разположил най-силните си хора да работят на двойки и те патрулираха покрай изходящия поток от пленници. И се грижеха плъховото блокче да не бъде отнето от никого със сила.

Беше минало много време, откакто никой тук не бе имал възможност да стане герой. Не малко от новоназначените полицаи приемаха назначението си с ентусиазъм… Майлс разпозна един от онези, които го бяха били — лежеше в краката на двама полицаи с размазано лице. Той си спомни поставената цел и се опита да не се опиянява от звуците от удари с юмруци.