Границите на безкрая

— Ти — извика гневно Майлс и Канаба неволно отстъпи. Майлс искаше да го стисне за шията и да го блъсне в стената, но беше много нисък и със съжаление се отказа от идеята да заповяда на Нот да свърши това вместо него. Но го притисна с поглед. — Ти, хладнокръвен, двуличен негодник! Да ме изпратиш да убия едно шестнадесетгодишно момиче!

Канаба вдигна ръка в знак на протест.

— Вие не разбирате…

Таура подаде глава през шлюза на совалката. Жълто-кафявите й очи бяха пълни с изненада. Но изненадата на Канаба беше по-голяма.

— О, доктор Канаба! Какво правиш тук?

— Чакай малко — каза Майлс на Канаба, после се обърна към пилота на совалката. — Лорийн?

— Да, сър?

— Вземи новобранец Таура и й дай едно солидно ядене. Всичко, което поиска. Разбра ли ме? После й помогни да се изкъпе, дай й униформа и я запознай с кораба.

Андерсън предпазливо погледна извисяващата се над нея Таура и каза:

— Да, сър.

— Преживяла е адски големи неприятности — обясни Майлс и добави: — Важно е.

— Да, сър — твърдо отвърна Андерсън и тръгна. Таура плахо погледна Майлс и Канаба, после тръгна след нея.

Майлс потри небръснатата си брадичка — беше мръсен, с опънати от преживения страх и умора нерви — и се обърна към изплашения генетик.

— Е, докторе, слушам. И се постарай добре да обясниш всичко.

— Не можех да я оставя в ръцете на Риовал! — отвърна Канаба. — Да бъде пожертвана или по-лошо, да стане агент на неговата меркантилна поквара…

— А не ти ли мина през ума да ни помолиш да я спасим?

— Но защо? — попита Канаба. — Това не влизаше в договора… Вие, един наемник…

— Докторе, ти май си живял на Джексън Хол адски дълго.

— Да, разбрах го, когато започнах да повръщам всяка сутрин преди да отида на работа. — Канаба се изправи със сдържано достойнство. — Но, адмирале, вие не разбирате. — Той погледна в посоката, в която беше отишла Таура. — Не можех да я оставя в ръцете на Риовал. Но не можех да я заведа и на Бараяр. Там убиват мутантите!

— Хм… — започна Майлс и спря. — Е, сега правят опити да изкоренят тези предразсъдъци. Поне такова е моето впечатление. Но ти си съвсем прав. Бараяр не е място за нея.

— Когато се съгласихте, се надявах, че няма да се наложи да го направя, в смисъл лично да я убивам. Не ми е лесно. Аз я познавам… много отдавна. Но да я оставя долу би било непростимо…

— Не е лъжа. Е, тя вече не е там. Ти също. — „Ако успеем да се спасим…“ — Майлс изгаряше от нетърпение да отиде в командната кабина, за да разбере какво става. Беше ли изпратил Риовал преследвачи? Или Фел? Станцията, която охраняваше далечния изход през космическия коридор, беше ли получила заповед да го спре?

— Не исках да я изоставя — каза след известно колебание Канаба, — но не можех и да я взема със себе си.

— Е, може и да си прав. Ти обаче си абсолютно неспособен да се грижиш за нея. Аз имам намерение да я убедя да се присъедини към моите наемници. Изглежда, това е нейната генетична съдба. Освен ако ти знаеш някаква причина, поради която да не е.

— Но тя ще умре!

Майлс внезапно спря.

— А ние с теб няма ли да умрем? — каза след малко тихо той, а след това по-силно: — Защо? След колко време?

— Поради нейния метаболизъм. Друга генетична грешка или поредица от грешки. Не зная точно кога. Може би след година или две, или пет. Или десет.

— Или петнадесет?

— Или петнадесет, да, макар според мен да не е вероятно. Но все още има време.

— И все пак ти искаш да й отнемеш малкото живот, който има? Защо?

— За да я запазя. Отслабването към края е бързо, но много болезнено, ако съдя по другите… прототипи, които умряха. Мисля, че жените са по-сложни от мъжете, но не съм сигурен… Смъртта им обаче е ужасна. И особено ужасна, ако са роби на Риовал.

— Не си спомням да съм виждал добра смърт. А съм видял голямо разнообразие. Колкото до продължителността на живот, ще ти кажа, че ние можем да умрем след петнадесет минути и какво става тогава с твоето болезнено състрадание? — Трябваше да влезе в командната кабина. — Аз я конфискувам, докторе. Междувременно нека я оставим да се радва на живота.

— Но тя е мой проект… аз съм отговорен за нея…

— Вече не! Сега тя е свободна жена. Сама ще отговаря за себе си.

— Как може да отговаря за себе си в това тяло, с такъв метаболизъм, такова лице… живот, създаден по човешка прищявка… по-добре да умре физически, отколкото да понесе всички страдания, които я очакват.

— Не! — гневно каза Майлс през стиснати зъби.

Канаба го погледна стреснато, изтръгнат от жалките си съображения за съдбата на Таура.

„Правилно, докторе — помисли си Майлс. — Опитай се най-после да погледнеш с очите на другия.“

— Защо трябва да го правите… вас какво ви интересува? — попита Канаба.

— Обичам я. Повече, отколкото обичам теб, бих казал. — Майлс спря обезсърчен от мисълта, че трябва да обяснява на Таура за имплантирания в прасеца й генен комплекс. Рано или късно трябваше да го извадят. Освен ако не я излъжеше, че това е някаква стандартна медицинска процедура за постъпване в Свободния наемнически флот… не! Тя заслужаваше да се отнася към нея честно.

Майлс беше много ядосан на Канаба. И все пак, ако не беше този генен комплекс, щеше ли да отиде да спасява Таура? Беше ли акцията му удължена и станала по-опасна само поради неговото добро сърце? На дълга или на прагматична жестокост се дължеше? Никога нямаше да разбере. Гневът му утихна, обзе го изтощение, както нормално ставаше след завършване на акция… но до завършването на акцията, строго си напомни Майлс, имаше още много.

— Не можеш да й забраниш да живее, доктор Канаба. Много е късно. Остави я. Просто я остави.

Стиснал нещастно устни, Канаба наведе глава и разпери ръце.

— Свържи го с адмирала — чу Майлс гласа на Торн, когато влезе в командната кабина. — Идвате точно навреме, сър.

— Какво става? — Майлс седна. Мичман втори ранг Мурка проверяваше екранировката и бойните системи на кораба, докато пилотът за скокове седеше готов със странна корона от слушалки, жици и тръбички на главата. Пилотът Паджет беше вглъбен, съсредоточен. Цялото му съзнание беше заето, дори слято с „Ариел“. Добър човек.

— Барон Риовал ви чака на линията, сър — съобщи Торн. — Лично.

— Хм, сигурно вече е видял какво става във фризерите. — Майлс се настани пред екрана на видеофона. — Колко го накарах да чака?

— По-малко от минута — каза свързочният офицер.

— Е, нека почака още малко. Какво е пуснал подире ни?

— Засега нищо — докладва Мурка.

Майлс вдигна вежди, изчака един момент да се успокои и съжали, че не бе имал време да се измие, обръсне и облече нова униформа за този разговор. Просто за психически ефект. Почеса се по небръснатата брада, приглади с ръце косата си и притисна мокрите си чорапи в постелката на пода — едва я достигна. Намали малко височината на ергономичния стол, изправи гръб и доколкото можеше, успокои дишането си.

— Добре, свържи ме.

Размазаният фон зад оформящото се на екрана лице му се стори познат… ах, да, стаята на охранителния отдел в биологическия комплекс на Риовал. Както беше обещал, барон Риовал беше пристигнал лично в тази стая. Достатъчен беше само един поглед върху мрачното, изкривено от ярост младежко лице на Риовал, за да му стане ясна останалата част от сценария. Майлс скръсти ръце и невинно се усмихна.

— Добро утро, бароне. С какво мога да ви бъда полезен?

— Умри, проклет малък мутант! — изсъска Риовал. — Няма да се намери достатъчно дълбока яма, в която да те заровя! Ще обявя награда за главата ти, която като магнит ще привлече всички галактически ловци… няма да можеш нито да ядеш, нито да спиш… ще те хвана…

Да, очевидно баронът вече беше разбрал за фризерите. Съвсем наскоро. Учтивото пренебрежение от първата им среща беше изчезнало. И все пак Майлс беше озадачен от тези заплахи, отправени в бъдеще време. Изглежда, баронът очакваше той да напусне локалното Джексънианско пространство. Вярно, че Къща Риовал не притежаваше космическа флота, но защо баронът не наемеше дреднаут от барон Фел и не ги атакуваше веднага? Майлс беше очаквал и най-много беше се страхувал, че Риовал и Фел и може би Барапутра ще се обединят срещу него, когато се опита да ги лиши от скъпоценните образци.