Страница 16 из 60
— Всичко е наред, мамо — успокои я Лем и я потупа по гърба. — Или… във всеки случай с мен всичко е наред. Невинен съм. Лорд Воркосиган ми повярва.
Тя се намръщи и продължи да държи ръката на Лем.
— Ти не позволи на този господар-мутант да ти даде онова отровно лекарство, нали?
— Не е отровно — обади се Майлс. — Всъщност може би то му спаси живота. Точно това проклето лекарство. Обаче — той се обърна към двамата братя на Лем и строго скръсти ръце, — кой от вас, млади идиоти, хвърли факлата върху палатката ми нощес?
По-малкият пребледня. По-големият забеляза изражението на брат си и ахна ужасено:
— Да не си…
— Никой — отвърна пребледнелият брат. — Не сме ние.
Майлс повдигна вежди. Настъпи кратка, тягостна тишина.
— Е, в такъв случай никой не е длъжен да се извини на говорителя Карал и мама Карал — каза Майлс, — защото там спяха техните синове. Аз и моите хора спахме на тавана.
Момчетата зейнаха от изненада. Най-малкият Карал се приближи до пребледнелия брат на Ксърик, негов връстник, и викна:
— Доно! Проклет идиот! Не знаеше ли, че палатката не гори? Това е палатка на Имперската служба!
Майлс стисна ръце зад гърба си и погледна строго към Ксърик.
— Да се върнем на въпроса. Това е опит за убийство на наследника на вашия граф. То е също такова предателство като опит за убийство на самия граф. Или може би Доно не е на това мнение?
Доно гледаше объркан. Нямаше нужда от фаст-пента, момчето не можеше да измисли никаква приемлива лъжа. Сега мама Ксърик държеше ръката на Доно, без да пуска и ръката на Лем, настръхнала като квачка с много пилета, която се опитва да ги защити от буря.
— Не исках да ви убивам, господарю! — извика Доно.
— А какво искаше да направиш?
— Вие дойдохте да убиете Лем. Аз исках… да ви накарам да си отидете. Да ви изплаша. Не мислех, че някой може да пострада… искам да кажа, смятах, че само палатката ще изгори.
— Виждала си пожари, нали, мамо Ксърик?
Майката на Лем кимна. Стискаше устни, явно разкъсвана между желанието да защити сина си от Майлс и желанието да нашиба Доно до кръв заради неговата глупост.
— Да, но по една случайност ти можеше да убиеш или смъртно да нараниш трима от приятелите си. Бъди благодарен, че не се случи. Заради твоята младост и очевидно умствената ти недоразвитост няма да те обвиня в предателство. В замяна говорителят Карал и твоите родители ще отговарят за доброто ти поведение в бъдеще и ще решат какво наказание да ти наложат.
Мама Ксърик се просълзи от облекчение и благодарност. Доно беше зяпнал. Брат му го сръга и прошепна: „Умствена недоразвитост!“. Мама Ксърик удари по главата подигравчията и той млъкна.
— Ами конят ви, господарю? — напомни Пим.
— Аз… не ги подозирам за коня — бавно отговори Майлс. — Опитът да запалят палатката е направен от глупост. Другото е… различно нещо.
Зед, на когото бяха разрешили да вземе коня на Пим, се върна. Зад него се появи Хара. Тя влезе, видя Лем, спря се и го погледна свирепо. Лем стоеше пред нея с разперени ръце, с широко отворени очи.
— Значи така, господарю — каза тя. — Хванахте го. — Беше стиснала устни в нерадостен триумф.
— Не съвсем — отвърна Майлс. — Той самичък се върна и се предаде. Разпитах го под въздействието на фаст-пента. Невинен е. Лем не е убил Рейна.
Хара огледа поред всички.
— Но аз го видях. Той беше вкъщи! Остави куртката си, взе триона и рендето и излезе. Знаех, че ще се върне, докато ме няма! Изглежда, нещо не е в ред с това лекарство!
Майлс поклати глава.
— Лекарството действа чудесно. Това, че Лем се е върнал, докато не си била в къщата, е вярно. Но когато е излязъл, Рейна е била жива и е плачела. Лем не е убиецът.
Тя се олюля.
— А кой?
— Мисля, че знаеш. Според мен ти упорито се мъчиш да го отречеш, затова така яростно обвиняваш Лем. Докато си била сигурна, че е Лем, не е трябвало да мислиш за другите възможности.
— Но кой друг може да има интерес от смъртта на Рейна? — извика Хара. — Кого другиго засяга?
— Кого, наистина? — въздъхна Майлс, отиде до прозореца и погледна към двора. Мъглата се вдигаше. Конете неспокойно се движеха. — Доктор Дий, приготви, моля те, втора доза фаст-пента. — Майлс се обърна и отиде до огнището. Въглените бяха затрупани с пепел за през нощта. Слабата топлина приятно загряваше гърба му.
Дий се огледа с хипоспрея в ръка. Очевидно недоумяваше на кого трябва да го приложи.
— Сър? — каза той и зачака нареждане.
— Не ти ли е ясно, докторе? — попита самодоволно Майлс.
— Не, сър.
— И на теб ли, Пим?
— Не… съвсем, господарю. — Пим неуверено насочи стънера към Хара.
— Е, това най-вероятно се дължи на факта, че не познаваше дядо ми — каза Майлс. — Той умря около година преди да постъпиш на служба при баща ми, Пим. Родил се е в края на Изолацията и е преживял всички наложени от времето промени върху Бараяр. Наричаха го последния от старите Вор, но всъщност той бе първият от новите. Той се промени с времето и от тактиката на конската кавалерия премина към бойните ескадрили, от мечовете — към атомните бомби. Успешно се промени. Нашата сегашна свобода от сетаганданската окупация е мярка за успеха на неговата промяна. После захвърли всичко, а след това се адаптира отново. В края на живота му го наричаха консервативен само защото Бараяр се беше променил толкова много в посоката, която той беше избрал, беше провокирал, беше посочвал и за която беше работил през целия си живот… Той се променил и адаптирал, преобразил се с промяната на времето. А след това, вече на възраст… защото баща ми бил най-малкия му и единствен оцелял син, който не се оженил, докато не станал на средна възраст… бил засегнат чрез мен. И трябвало да се променя отново. Не можал.
Майлс замълча за момент, после продължи:
— След като научили за възможните увреждания на плода, той молил майка ми да абортира. Цели пет години след моето раждане той и родителите ми не си говорели, не се виждали. Всички мислели, че баща ми ни е преместил в императорската резиденция, за да се домогне до трона, а всъщност той е бил принуден, защото дядо ми го изгонил от воркосиганското имение. Не е ли смешен този семеен конфликт? Членовете на едно семейство с кървящи рани, нанесени от самите тях. — Майлс се върна при прозореца и погледна навън. Да. Всичко си идваше на мястото.
— Помирението настъпи постепенно, когато станало ясно, че баща ми няма да има друг син — продължи Майлс. — Никаква драматична развръзка. Помогнало и това, че докторите ме изправили на крака. Важна роля изиграл и моят ум. Но най-важно от всичко беше, че старият генерал никога не ме видя да падна духом.
Никой не се осмели да прекъсне този господарски монолог, пък и от израженията им беше ясно, че смисълът на всичко им се изплъзва. Тъй като половината от смисъла на монолога беше да се убие времето, Майлс не се засегна много от това, че не следят думите му. На дървената веранда се чуха стъпки. Пим тихо се премести и зае подходящо за стрелба място.
— Доктор Дий — каза Майлс, загледан през прозореца, — ще бъдеш ли така любезен да приложиш фаст-пента на първия, който влезе?
— Нали не очаквате още някой доброволец, сър?
— Този път не.
Вратата се отвори и Дий пристъпи напред, вдигнал ръка. Хипоспреят изсъска. Мама Матулич се обърна, полите на работната й рокля се завъртяха около набраздените с изпъкнали вени прасци и тя викна в лицето на Дий:
— Как смееш! — Вдигна ръка да го удари, но Дий се дръпна и тя не можа да го докосне и политна. Говорителят Карал, който идваше след нея, я хвана за ръка и я задържа. — Как смееш! — извика отново мама Матулич, обърна се и видя не само Дий, но и всички свидетели, които чакаха: мама Ксърик, мама Карал, Лем, Хара, Пим. Раменете й се отпуснаха — лекарството беше започнало да действа. Тя стоеше кротко, на лицето й се появи глупавата усмивка.
Тази усмивка раздразни Майлс, но той се нуждаеше от нея.