Границите на безкрая

— Дошъл съм да направил сделка, господарю. Аз съм длъжен да я направя и се надявам, че вие ще удържите на думата си.

— Ако ти си убий Рейна…

— Не, господарю. Кълна се. Не съм я убил.

— В такъв случай няма защо да се страхуваш от мен.

Лем Ксърик присви устни в иронична усмивка. В какво, по дяволите, този мъж виждаше ирония?

— О, господарю — прошепна Ксърик, — ще ми се да е така. Но аз трябва да докажа на Хара. Тя трябва да ми повярва… вие трябва да я накарате да ми повярва, господарю!

— Най-напред трябва да ме накараш аз да ти повярвам. За щастие това не е трудно. Трябва само да влезеш в колибата и да направиш същата декларация под въздействието на фаст-пента. И аз ще обявя, че си невинен.

Ксърик поклати глава.

— Защо не? — търпеливо попита Майлс. Така Ксърик щеше по неоспорим начин да докаже своята невинност. Освен ако не си въобразяваше, че може да преодолее действието на лекарството. Майлс щеше да изчака още, о, поне три или четири секунди. После, ей Богу, щеше да го парализира със стънера, да го вкара вътре, да го завърже, докато дойде на себе си, и още преди закуска щеше да разбере истината.

— Фаст-пента… казват, че под негово въздействие човек казва всичко.

— Ти няма защо да се плашиш от това.

Ксърик замълча за момент.

— Да не би да се опитваш да прикриеш някакво по-малко престъпление, което ти лежи на съвестта? Това ли е сделката, която искаш да направим? За амнистия? Това… може би ще е възможно. Освен ако не е друго убийство.

— Не, господарю. Никога не съм убивал човек!

— В такъв случай може би ще се споразумеем. Трябва час по-скоро да разбера дали си невинен, иначе работата ми тук няма да е свършена.

— Това е… това е проблемът, господарю. — Ксърик се размърда неспокойно, след това, изглежда, стигна до някакво вътрешно решение и изправи рамене. — Ще вляза и ще рискувам. Но трябва да ми обещаете… закълнете се!… че няма да ме питате за… за нищо друго. За никой друг!

— Знаеш ли кой е убил дъщеря ти?

— Не съм сигурен. — Ксърик решително отметна глава. — Не съм видял нищо. Само подозирам.

— И аз подозирам.

— Подозрението ми може да се окаже истина, господарю. Не искам обаче да излезе от моята уста. За това искам да ви помоля.

Майлс прибра стънера в кобура и потри бузата си.

— Хм. — В крайчеца на устните му се появи едва видима усмивка. — Признавам, че може да бъде по-… по-елегантно да решим този случай чрез разсъждения и изводи, отколкото с груба сила. Дори и с такова деликатно средство като фаст-пента.

Ксърик наведе глава.

— Не зная дали е деликатно, или не, господарю. Но не искам да излезе от моята уста.

В ума на Майлс се оформи решение и той се изправи. Да. Сега той вече знаеше. Трябваше само да провери доказателствата стъпка по стъпка, да установи връзката между тях. Като при петизмерната космическа математика.

— Чудесно. Давам честна воркосиганска дума, че ще се огранича въпросите си до фактите, на които си бил свидетел. Няма да те питам за предположения, засягащи други хора или събития, на които не си присъствал. Това удовлетворява ли те?

Ксърик прехапа устна.

— Да, господарю. Ако спазите дадената дума.

— Можеш да провериш — предложи Майлс, като остави без внимание съдържащата се в думите на Ксърик обида. На устните му се изписа хитра усмивка.

Ксърик прекоси двора и застана до Майлс така, сякаш се изправя на ешафода. При тяхното влизане в колибата Карал и семейството му, струпани около дървената маса, където Дий пак преглеждаше Пим, се стъписаха.

— Доктор Дий, извади фаст-пента — каза Майлс. — Лем Ксърик е дошъл за разпит.

Майлс посочи на Лем един стол. Стиснал ръце, планинецът седна там. Пим, с червени и виолетови петна под краищата на превръзката на гърдите, извади от кобура стънера си и отстъпи назад.

Докато вадеше хипоспрея, доктор Дий промърмори под нос:

— Как го направихте?

Майлс бръкна в джоба си, извади бучка захар и се усмихна. Дий само изсумтя.

Хипоспреят изсъска върху ръката на Лем и той трепна, сякаш бе очаквал да го заболи.

— Брой от десет назад — инструктира го Дий. Когато Лем стигна до три, вече беше доста спокоен; при нула се закикоти.

— Карал, мама Карал, Пим, елате всички! — заповяда Майлс. — Вие ще сте свидетели. Момчета, отдръпнете се и пазете тишина. Никой да не говори.

Майлс започна предварителния разпит с половин дузина странични въпроси, предназначени да установят ритъма и да убият времето, докато фаст-пента подейства напълно. Лем Ксърик се усмихваше глупаво, полюшваше се на стола и отговаряше с готовност. Разпитите с фаст-пента бяха част от подготовката за военно разузнаване в Академията. Изглежда, препаратът работеше точно според рекламата. Много необичайно!

— Онази сутрин, след като прекара нощта при родителите си, в твоята колиба ли се върна?

— Да, господарю — усмихна се Лем.

— По кое време?

— След зазоряване.

Тук никой нямаше часовник това беше най-точният отговор, който Майлс можеше да получи.

— Какво направи след като се върна?

— Извиках Хара. Нея обаче я нямаше. Изплаших се, като не отговори. Можеше да ме е напуснала! — Лем изхълца. — Обичам Хара.

— След това какво направи? Бебето спеше ли?

— Спеше. Когато извиках Хара, се събуди. Веднага заплака. Лази ти по нервите.

— Ти какво направи?

Лем се опули.

— Какво да направя. Да го накърмя? То си искаше Хара.

— Взе ли го?

— Не, господарю. Оставих го да лежи. С нищо не можех да го успокоя. Хара почти не ми даваше да го пипам, нямаше ми доверие. Казваше, че ще го изпусна или ще му направя нещо друго.

— Значи не го полюля, за да спре да плаче?

— Не, господарю. Оставих го да лежи. Излязох да потърся Хара.

— След това къде отиде?

Лем примигна.

— При сестра си. Бях обещал да й помогна да пренесе дърва за нова колиба. Бела… другата ми сестра… се жени, разбирате, и…

Започна да се отклонява от въпросите, както нормално ставаше при това лекарство.

— Стоп — извика Майлс. Лем покорно млъкна и продължи леко да се олюлява на стола. Майлс внимателно обмисляше следващия си въпрос. Тук се приближаваше до дадената дума.

— Срещна ли някого на пътя? Отговори с „да“ или „не“.

— Да.

— Кого? Попитайте го кого е срещнал! — развълнувано се обади Дий.

Майлс вдигна ръка.

— Слагай противодействащото лекарство, доктор Дий.

— Няма ли да го попитате? Може да се окаже решаващо!

— Не мога. Дал съм дума. Слагай противодействащото, докторе!

За щастие объркването на двамата следователи попречи на Лем да даде желания от доктора отговор. Объркан, Дий натисна хипоспрея до ръката на Лем. След секунда Лем отвори очи, изправи се, потърка ръката и лицето си.

— Кого срещна на пътеката? — попита го Дий.

Лем стисна устни и погледна Майлс за спасение.

Дий също го погледна.

— Защо не го попитахте?

— Защото не ми е необходимо — отговори Майлс. — Зная кого е срещнал Лем на пътеката и защо е продължил, вместо да се върне. Срещнал е убиеца на Рейна. И след малко ще го докажа. И… обърни внимание на това, Карал, и ти, мамо Карал… научих го не от устата на Лем. Искам да го потвърдите!

Карал бавно кимна.

— Аз… разбирам, господарю. Постъпихте… много добре.

Майлс го погледна, стиснал устни в строга усмивка.

— И кога една тайна изобщо не е никаква тайна?

Карал се изчерви, замълча за момент и каза:

— Можете да продължите, господарю. Предполагам, че сега нищо не ви спира.

— Не.

Майлс изпрати хора да доведат свидетели. Мама Карал в една посока, Зед в друга, говорителя Карал и най-стария му син в трета. Лем, Дий, Пим и той останаха да чакат. Мама Карал, чийто маршрут беше най-къс, се върна първа и доведе мама Ксърик и двамата й сина.

Майката на Лем пристъпи към него и погледна страхливо към Майлс. По-малките братя останаха назад, но Пим вече се беше преместил между тях и вратата.