Границите на безкрая

Дий се обърна.

— Пим ли?

— Той е добре — каза Майлс. В тревата на няколко метра се чу продължително вдишване, изпъстрено с цветущи ругатни. — Нини го ритна. Донеси докторската си чанта! — Майлс взе фенерчето от ръката на доктора, а Дий се втурна назад в колибата.

Майлс вдигна високо светлината над Нини и тихо изруга. Огромна рана, дълга тридесет сантиметра и с кой знае каква дълбочина зееше на лъскавия врат на коня. Кръвта беше намокрила козината и се стичаше по предния му крак. Майлс се опита да затвори раната с ръце, но не успя. Нини разтърси глава от болка, кръвта затече по-силно. Майлс сложи ръка на носа на коня.

— Спокойно, Нини, спокойно!

Някой се беше опитал да пререже шийната вена на Нини и почти беше успял. Нини… кротко, галено, доверчиво животно… бе стоял мирно, докато ножът не се бе забил дълбоко.

Карал помагаше на Пим да се изправи, докато се върне доктор Дий. Майлс изчака Дий да свърши с прегледа на Пим, след това го извика:

— Насам, Дий!

Зед, който изглеждаше почти толкова ужасен, колкото и Майлс, помагаше да държат главата на Нини, докато Дий преглеждаше раната.

— Държах изпити — оплакваше се полугласно Дий, докато работеше. — Състезавах се с двадесет и шестима други кандидати за честта да стана личен лекар на министър-председателя. Практикувах процедурите на седемдесет възможни различни спешни случая от коронарни тромбози до опит за убийство. Никой… никой… не ми е казвал, че задълженията ми включват и зашиването на проклет конски врат посред нощ сред затънтена пустош… — Докато се оплакваше, той не спираше да работи, а Майлс мълчаливо потупваше Нини по носа, за да го успокои и умири. Най-после Нини се успокои достатъчно и положи муцуна на рамото му.

— Конете примат ли обезболяващи средства? — попита тъжно Дий, хванал медицинския си стънер така, сякаш не знаеше какво да прави с него.

— Този приема — отговори решително Майлс. — Отнасяй се към него като към човек, Дий. Това е последното животно, тренирано лично от моя дядо, графа. Той му даде име. Наблюдавах как се ожреби. Дядо ме водеше всеки ден при него, чак докато стана доста голямо. Двамата го обяздвахме. Конете са същества, които придобиват навици, казваше дядо, помнят първите впечатления. Нини си остана завинаги с мисълта, че аз съм по-голям от него.

Дий въздъхна и се зае да обработва раната с обезболяващ стънер, с почистващ разтвор, с антибиотици. С хирургическо майсторство той обръсна козината по краищата на раната и постави подсилваща мрежа. Зед неспокойно държеше фенера.

— Раната е чиста — каза Дий, — но има много извивки. Не съм сигурен, че конят може да бъде обездвижен в това положение. Не, едва ли. А това щеше много да помогне. Ако беше човек, щях да му кажа да остане спокойно.

— Ще бъде спокоен — обеща твърдо Майлс. — Така добре ли е?

— Предполагам. Откъде, по дяволите, мога да зная? — Дий изглеждаше много огорчен, но ръцете му с вещина опипаха направения шев.

— Генерал Пьотър щеше да е много доволен от работата ти — увери го Майлс. И почти чу старият генерал да се възмущава: „Проклети технократи. Не са нищо освен конски доктори с по-скъпи комплекти от играчки.“ — Ти… не познаваше дядо ми, нали?

— Не, сър — каза Дий. — Разбира се, изучавал съм живота и походите му.

— Естествено.

Пим държеше ръчно фенерче, куцукаше с Карал около коневръза и оглеждаше земята. Най-голямото момче на Карал беше хванало и завързало дорестата кобила. Въжето й беше скъсано, не беше прерязано! Беше ли жертвата на тайнствения убиец случайна, или добре пресметната? Дали беше атакувал Нини като символ на неговия господар, или знаеше колко много Майлс обича животното? Беше ли този вандализъм политическа декларация, или акт на прецизно насочена, садистична жестокост?

„Какво съм ти направил?“ — проплака мълчаливо Майлс всред заобикалящата го тъмнина.

— Избягали са — докладва Пим. — Излезли са извън обсега на скенера. Много съжалявам, господарю. Нищо не намерих.

Трябваше да има поне нож. Един нож с отпечатъци от пръсти върху окървавената с конска кръв дръжка щеше да бъде изключително полезен. Майлс въздъхна.

Докато Дий прибираше инструментите си, се появи мама Карал.

— Всичко това за един кон… — промърмори под носа си тя.

Майлс благоразумно се сдържа да не защити стойността на този особен кон. Защото през живота си в долината Силви мама Карал сигурно бе видяла много болни и умрели поради липса на много по-прости медицински инструменти от тези, които Дий носеше сега под мишница.

Майлс седна на верандата и наблюдаваше настъпването на зората. Беше си сменил ризата и се беше измил. Вътре Дий превързваше Пим. Майлс седеше с гръб към стената, със стънер в ръка, а нощните мъгли бавно изсветляваха. Долината представляваше сиво петно, забулено от мъгла, хълмовете тъмнееха в далечината. Точно над главата му сивото преминаваше в бледосиньо. Денят обещаваше да е хубав и горещ.

Сигурно вече беше време да извика помощ от Хасадар. Тук нещата започваха да стават доста необичайни. Неговият телохранител беше излязъл от строя… вярно, конят го беше наредил така, а не тайнственият нападател. Но това, че нападенията не бяха фатални, съвсем не означаваше, че не са замислени като такива. Може би третото нападение щеше да бъде извършено по-майсторски. Човек се усъвършенства с практиката.

Майлс беше разстроен, с изопнати от напрежение нерви. И защо? Заради един кон ли? Но Нини беше една от истински чистите души, които познаваше. Майлс си спомни друга такава чиста душа и потрепери във влажната утрин. „Беше жестоко, господарю, нещо жестоко…“ Пим беше прав. В този момент храстите може би бяха пълни с промъкващи се убийци.

По дяволите, храстите наистина бяха пълни… ей там нещо мръдна, едно клонче се разклати… от какво? Сърцето на Майлс се качи в зъбите. Той зареди стънера на пълна мощност, слезе тихо от верандата и тръгна дебнешком, навеждаше се ниско, криеше се във високата трева. Изведнъж спря напрегнат като дива котка — от мъглата се появи една фигура.

Беше слаб млад мъж, не много висок, в торбести панталони, които, изглежда, тук бяха стандартна дреха. Стоеше уморено до коневръза и гледаше към колибата на Карал. Остана така цели две минути. Ако направеше само едно движение към Нини…

Младият мъж неуверено се заразхожда напред назад, после приклекна и продължи да оглежда двора. Извади нещо от джоба на разкопчаната си куртка… Майлс обра свободния ход на спусъка… не, мъжът просто бе извадил ябълка. Отхапа. Във влажния въздух ясно се чу изхрускването. Мъжът изяде половината, след това спря. Изглежда, имаше трудности с преглъщането. Майлс попипа ножа на колана си, провери дали калъфът е откопчан. Ноздрите на Нини се разшириха. Конят изцвили и привлече вниманието на младия мъж. Той стана и отиде при него.

Кръвта туптеше в ушите на Майлс, всеки следващ удар беше по-силен. Ръката, стискаща стънера, се овлажни, кокалчетата на пръстите му побеляха. Младият мъж даде ябълката на Нини. Конят я налапа. Виждаше се как голямата му челюст се движи под лъскавата козина, после Нини опъна бедро, тупна с едното задно копита и шумно изпръхтя. Ако не беше видял, че мъжът най-напред отхапа, Майлс може би щеше да го застреля на място. Ябълката обаче не можеше да е отровна… Мъжът потупа Нини по врата, ръката му напипа направената от Дий превръзка и той я отдръпна. Конят разтърси неспокойно глава. Майлс бавно се изправи и зачака. Мъжът почеса ухото на Нини, погледна още един път към колибата, пое дълбоко дъх, видя Майлс и спря.

— Лем Ксърик? — каза Майлс.

Последва пауза, вдървено кимване и младият мъж попита:

— Лорд Воркосиган?

Майлс на свой ред кимна.

— Господарю Вор — каза Лем с разтреперан глас, — държите ли на думата си?

Какъв странен начин за започване на разговор. Майлс вдигна вежди. По дяволите, продължавай.

— Да. Да се предадеш ли си дошъл?

— И да, и не.

— Как да го разбирам?