Страница 37 из 100
Мусатов ме гледаше объркано, сякаш току-що му бях показал фокус.
— А на мен и през ум не ми мина… Виж ти, колко било просто.
— Е, и на мен не ми мина през ума веднага — признах си честно аз. — Минаха почти две седмици, докато се сетя. Трябва да търсите човек, който има достъп до архивите.
— Ами че аз имам такъв! — радостно възкликна Мусатов.
— Кой?
— Ами човек, който има достъп до архивите. Нали той прегледа по моя молба делото на Личко, за да намери Шляхтина.
— Чакайте, Андрей. — За съжаление, бях принуден да охладя възбудата му. — Личко е бил осъден и неговото дело се намира в архива на съда. А делото за откриването на трупа на Шляхтина е било прекратено в стадия на предварителното следствие и следователно се намира не в съдебния архив, а в архива на прокуратурата. Впрочем възможно е да се намира и в архива на Градското управление на вътрешните работи. Поговорете със своя познат, той може да има връзки и в тези два архива. А пък ако няма, тогава ще трябва да търсите вие лично. Това е първата ми идея, но имам и втора.
Андрей сякаш малко се разстрои, когато чу, че неговият познат, който имал достъп до съдебните архиви, може да се окаже безполезен, но когато чу за втората ми идея, се поободри.
— Помислих си, че вие търсите сведения за Елена Шляхтина откъм страната на самата Елена. Но нали в тази история е имало и втора страна. Може би има смисъл да потърсите там. А?
— Нещо не разбирам…
— Хайде да пийнем още малко — предложих аз.
— На мен май ми стига, тепърва трябва да пътувам до вкъщи.
Приех това с разбиране и налях уиски само в своята чаша. Човек, който се старае да не се напие, преди да седне зад волана, винаги буди уважение у мен.
— Ето вижте. Шляхтина е дала показания, уличаващи Личко в извършване на престъпление, нали?
— Да.
— А Личко после постоянно е повтарял: „Защо Лена постъпи така?“ или „Защо Лена направи това?“. Тоест той се е познавал с нея още преди съда, тя не е била случайна свидетелка, която е минавала покрай местопрестъплението и е видяла нещо. Но ако за това познанство не знаят хората, свързани с Елена, за него може да знаят други хора. Хора, които са контактували с Личко.
Стараех се да бъда максимално точен в изразите си, защото още по време на разговора в дома на Истомина бях видял колко болезнено реагира Андрей Мусатов, когато наричат Личко негов баща.
— Искате да кажете, че трябва да поговоря с колеги на Личко?
— Преди всичко трябва да поговорите с майка си — колкото бе възможно по-меко казах аз. — Помолете я да си припомни всички приятели и познати на мъжа й, включително и колеги. Сред тях сигурно ще се намери някой, който е бил по-близък с него и може да е знаел за познанството на Личко с млада красива жена.
— И за какво ще ми е това? — Андрей се намръщи. — Аз и бездруго не се съмнявам, че са се познавали. Какво ще ми даде още едно потвърждение на този факт?
— Вие не разбирате. — Бях търпелив като учител на умствено изостанали. — Да речем, че имате приятелка, дама на сърцето, а също и близък приятел. Запознавате ги, това е естествено. Или не ги запознавате, но често говорите на приятеля си за нея. Например, че тя е заминала при леля си във Волгоград или че посещава някакви курсове, или че има приятелка Маша, просто непоносимо същество, което с часове говори по телефона и тормози вашето момиче с какви ли не глупости, като ви пречи да се отдавате на интимни радости. Бихте разказали такива неща на приятеля си, нали? Защо не? Това е нормално.
— Е, общо взето, да — съгласи се той. — Нормално е.
— И когато ние отидем при този ваш приятел и го попитаме какво знае той за вашето момиче, той ни разказва, че тя е посещавала някакви курсове, че има леля във Волгоград, а в Москва има шантава приятелка на име Маша. След което ние намираме във Волгоград лелята, а в Москва — курсовете и Маша, и им задаваме вече напълно конкретни въпроси за вашата приятелка. Хората, които са знаели за познанството на Личко и Шляхтина, може да знаят нещо за самата Шляхтина — или нещо за живота й, или за други нейни познати. Тук важното е да се намери краят на нишката, който можем да дръпнем. Засега вие нямате в ръцете си този край, във всеки случай издирванията откъм страната на самата Шляхтина не ви дадоха резултат. Защо тогава да не се опитате да го потърсите откъм страната на Личко? Какво ще загубите?
Разговаряхме още час и аз през цялото време със страх очаквах, че Мусатов може да прецени моето съчувствие към съдбата му като намек за желание да сътруднича и да ми направи конкретно предложение. Тогава трябваше да отказвам, а той можеше да ми предложи пари, след което аз трябваше да му обясня, че не ми е интересно да се занимавам с неговите археологически издирвания, а парите си печеля по съвсем друг начин, много по-приятен. Тогава той щеше да се обиди и да си тръгне, а аз щях да се чувствам виновен, с една дума — нищо добро. И защо ли като някой глупак се набърках в тази работа? Е, отначало както и да е — Мая ме помоли да отида и да поседя там, но защо се намесих днес? Какво, аз ли съм най-услужливият милиционер на света? Човекът си има проблем, нека си го решава, какво общо имам аз? От къде на къде? Очевидно трите дни, запълнени от край до край с приказки за самоубийството на колегата ни, съвсем ме бяха извадили от релси.
Но за мое огромно облекчение Мусатов нищо не ми предложи и за нищо не ме помоли, само ми благодареше и грижливо си записваше моите шантави идеи. В частност го посъветвах хубавичко да поразсъждава, да осмисли собствения си житейски опит и да състави за Мая Виталевна кратък въпросник, който би й помогнал да опресни спомените си за Елена Шляхтина. Например дали са ходили заедно на кино или театър? Или пък на изложби, концерти, литературни четения? Не са ли срещали по тези места познати или на Мая, или на самата Лена? Дали Мая не я е запознала с някого?
Истомина заяви, че с Шляхтина не са имали общи познати, но обикновено под общи познати ние разбираме хора, с които общуваме сравнително редовно. Ако аз вървя по улицата с някого, срещна познат и представя познатите си един на друг, след което ние приятно побъбрим пет минути и се разделим, на мен и през ум няма да ми мине да смятам тези хора за „общи познати“. Да, назовал съм имената им, те са си подали ръка и така всичко е приключило. Те няма да се срещнат никога повече. Но тук ние, хората, правим голяма грешка. Защо смятаме, че те никога няма да се срещнат? Като нищо може да се срещнат и да се познаят, а после да се виждат, без да ми казват за това. Колко пъти се е случвало… Една моя приятелка се омъжи за един такъв мой приятел, с когото се срещнахме случайно на излизане от някакъв ресторант. Научих, че са станали близки, едва когато получих поканата им за сватба.
Нямаше да е лошо също Мая Виталевна да си спомни дали някой е идвал в дома й в дните, когато при нея е живеела Лена. Ако е идвал, как тя е представяла Лена, как са общували с госта или гостенката. Тези хора също може по-късно да са срещнали някъде Шляхтина, да са се заприказвали и… така нататък.
Измислих още няколко начина, които биха могли да улеснят както процеса на припомнянето, така и издирването на точно онези краища на нишката, които бихме могли да дръпнем. Едни краища несъмнено щяха да се скъсат веднага, други — малко по-късно, но щяха да се намерят и такива, които можеха да размотаят цялата макара. Или цялото кълбо, както ви е по-удобно.
Трябва да отбележа, че моите зверчета проявиха неприсъща за тях деликатност, съчетана с безстрашие. Вероятно Ринго им бе съобщил, че гостенинът не е страшен, не посяга с ръце и не досажда с глупости, тоест не се опитва да гали и мачка, освен това определено не е котешки доктор, защото не мирише на лекарства. А шунка не дават. Пръв подаде любопитния си нос Айсор, но тъй като той е черен и надничаше от неосветения коридор, Мусатов не го забеляза. После събраха смелост и останалите — светото семейство в състав Приятел, Арина и Карма. Но никой не пристъпи прага на стаята. Мълчаливо се настаниха в отвора на вратата в еднакви пози, като поставиха предните си лапички в трета позиция (така твърди Светка, а тъй като тя се е занимавала с балет, аз й вярвам), и зачакаха кога ще ги забележим и ще припаднем от тяхната неземна красота. Нито един звяр не дойде при масата и не поиска месо. Може Андрей да им бе харесал и те искаха да се покажат възпитани пред него, а може би все пак изпитваха боязън и бяха предпочели да не се приближават. Специално старият Ринго няма страх от нищо и от никого, стане ли нужда, използва тежестта си, но останалите ми дечица са по-дребни и по-плашливи.