Страница 36 из 100
Огромната пържола, придружена от купчина пържени картофи, беше недвусмислен знак.
— Значи ще работим? — доволен, попита Дима.
— Ха, че как! Разбира се.
— Ами нещо ми се беше сторило, че се съмняваш…
— А! — Даря махна с ръка, стиснала ножа. — Съмненията са си съмнения, а работата — работа. Никакви съмнения не могат да ми попречат да работя и да печеля. Просто съмненията, ако се породят, трябва да се разпръскват и това става допълнителна точка в нашите планове — това е всичко. Глупаво е да отказваш работа, ако нещо не разбираш. Щом не разбираш — събери информация и разбери.
Матвей се обади точно в момента, когато те дояждаха последните картофчета, като ги топяха в кетчуп.
— Ето на! — Дима затвори телефона и весело погледна Даша. — Писмото е дошло от банка „Руски кредит“, а по-точно — от тяхното управление по икономическа безопасност.
— Супер! — радостно възкликна тя. — Тогава няма проблеми. Започваме.
— Може би първо ще пийнем кафенце? — с усмивка попита той.
— Ще пийнем, то се знае. Аз ще го сваря, а ти отивай да напишеш отговора. Хайде върви де, Димуля, не губи време.
След срещата с онзи Андрей Мусатов в дома на писателката Истомина минаха почти две седмици и покрай грижите на ежедневната си работа аз дори не си спомнях за този странен гостенин. Моята задача е да не допусна жителите на моя район да попаднат в лапите на мошеници и бандити, а тъй като Мусатов не приличаше нито на едните, нито на другите, се успокоих. Спокойствието ми обаче не трая дълго.
От известието за гибелта на един служител от нашето окръжно управление изпаднах в шок. Не се познавах с него отблизо, но бях сигурен, че този усмихнат енергичен човек живее в пълно съгласие и със себе си, и с околния свят. Във всеки случай, външно той правеше точно такова впечатление. И изведнъж… Не загинал при изпълнение на служебния си дълг, а се застрелял в работния си кабинет. Или все пак е загинал, тоест бил е застрелян?
То се знае, в управлението се вдигна голяма шумотевица, пристигнаха следователи и се захванаха да тормозят всекиго от нас: не сме ли забелязали нещо странно в поведението му, дали е имало някакви изказвания или настроения, които да подсказват за тежка депресия… все в този дух. Докато слушах въпросите и добросъвестно отговарях на тях, аз изпитвах някакво вътрешно неудобство — дребно, но натрапчиво, сякаш през устата ми е влетяла мушица и сега се мята из хранопровода или трахеята ми.
Когато схванах каква е тази мушица, аз се обадих по телефона на Истомина и я попитах дали Мусатов й е оставил своите координати.
— Разбира се — учуди се Мая Виталевна, — нали ме помоли да му се обадя, ако си спомня още нещо.
— Но вие още не сте си спомнили.
— Засега не.
— А ще ми дадете ли телефона му?
Истомина ми продиктува номера и аз веднага се обадих на Андрей. Беше разгарът на работния ден, затова не усуквах много.
— Имам една идея. Дори две. Ако ви е интересно, можем да се срещнем — съобщих кратко, след като се представих и се убедих, че Мусатов, неизвестно защо, прекрасно си ме спомня. Виж го ти, аз пък почти го бях забравил.
— Мога да дойда, където кажете — с готовност отговори той.
— Имате ли нещо против котките? Например алергия или просто неприязън?
— Не, не, обичам животните, всякакви животни.
— Тогава да се видим в моя дом — предложих аз. — Запишете си адреса.
До края на работния ден оставаха още четири часа, а аз вече така се бях скапал, че бях готов да падна и да заспя направо в кабинета си, ето защо перспективата да прекарам вечерта на обществено място, и то облечен в униформа, ме хвърляше в ужас. Искаше ми се да се преоблека в домашни дрехи, да пийна нещо и да се отпусна — все пак разпитите по дело за евентуално самоубийство ужасно разклащат психиката. Виж, непосредствената близост на моите любими котараци и котки много ми помага да възстановя въпросната разклатена психика. С една дума, искаше ми се по-скоро да споделя съображенията си с Мусатов, но същевременно ужасно ми се прибираше вкъщи.
Мусатов, който пристигна точно в определеното време, веднага отвори куфарчето си и извади бутилка хубаво уиски. Точен мъж, възпитан. Аз, на свой ред, любезно му предложих да сподели скромната ми трапеза, състояща се от леко препечена шунка и пресни зеленчуци. Днес просто нямах сили да напазарувам и вечерях с това, което бе останало в хладилника след обилната ми закуска. Както можете да се досетите, не бе останало много.
— А къде е котката ви? — Андрей се оглеждаше наоколо в търсене на обещаното животно.
Наивник, мисли си, че звярът ми е един. Нищо, ще му дойде времето и ще научи.
— Крие се — отговорих уклончиво, без да навлизам в количествените характеристики на моята менажерия, а вместо това бързо сервирах масата в хола. — Страхува се от външни хора. Сега ще й замирише на шунка и ще довтаса.
— Аз пък съм чувал, че на котките не бива да се дава от храната на стопаните им.
— Не бива — съгласих се аз. — Но котките не знаят това и си искат, ако им е вкусно.
— И вие какво, не им давате? — недоверчиво попита той.
— Давам, и още как — позасмях се аз. — Сърцето ми не е от камък. Но по мъничко, и то не от всичко. Само кашкавал и варено пиле.
Донесох от кухнята вечерята, изпихме по една чашка и пристъпихме към храненето.
Първи, както обикновено, пристигна Ринго, който смяташе, че като старши не му подобава да се страхува прекалено дълго, това подронва репутацията му на ръководител.
— Майчице! — ахна Андрей, когато видя големия осемкилограмов котарак с костенурска окраска. — Какъв красавец! Сибирски ли е?
— Именно — с голямо удоволствие потвърдих аз.
Първо, всеки стопанин се разнежва, когато някой се възхищава на животното му. И второ, хареса ми, че моят гостенин разбира от породи. Наш човек.
Ринго погледна косо гостенина и изразително седна до моя стол, отдясно. Отдавна знаеше, че ако му давам нещо от масата, правя го с дясната ръка. Престорих се, че не съм разбрал намека. Ринго измяука. Лапнах късче топла шунка и резенче домат. Ринго застана на задни лапи, а с предната се опита да ме дръпне за ръкава на жилетката. Аз нахално налях по втора чашка.
— Той проси — забеляза Андрей.
— Виждам — хладнокръвно съобщих аз. — Котките не бива да ядат свинско.
— Не ви ли е жал? Аз нямаше да издържа.
— Жал ми е. Но когато животните боледуват, също ми е жал. Не обръщайте внимание, Андрей. Ринго прекрасно знае, че няма да му дадем шунка, проси така, за всеки случай: може пък случайно да се замисля и както съм разсеян, да му хвърля парченце. Хайде да минем на въпроса.
Ринго тутакси се обиди, изфуча и отиде в другата стая. Ей богу, понякога се създава впечатление, че котките разбират човешкия говор. Като разумен притежател на котки аз знам, че те не разбират кой знае колко, а реагират само на интонациите на похвала или недоволство и на няколко познати думи, но нямат способността да разбират сложни изречения. Като опитен притежател на котки обаче знам със сигурност, че доста често поведенческите прояви у домашните животни съвпадат със смисъла на думите, които хората произнасят, и именно това ни кара да мислим, че те разбират какво казваме. Но защо съвпадат толкова често — това е въпросът.
— Андрей, знаете ли какво си помислих? Щом вашата Елена Шляхтина се е самоубила, трябва да има материали по делото, възбудено във връзка с откриването на група и прекратено при липса на състав на престъпление. Тоест намерили са тялото, започнало е следствие, с цел да се изясни какъв е случаят — убийство или самоубийство, извършили са редица действия, разпитали са маса народ, направили са най-различни експертизи и са установили, че Елена Шляхтина сама е скочила от покрива на блока. Разбирате ли?
— Не — погледна ме той от упор, без да мига. — Искате да кажете, че всъщност това е било убийство?
— За бога, нищо подобно! Какво убийство? Какво общо има тук убийството? Искам да кажа, че някъде в архивите се намира това прекратено дело и в него са налице показанията на хората, с които тогава са работили следователят и оперативните работници. Тоест там са назовани хора, които са познавали вашата Шляхтина, които са можели да кажат нещо за нея. Сега разбрахте ли?