Страница 77 из 110
Разговорът премина дори по-леко, отколкото бе очаквал Паригин. Пьотър Михайлович беше кратък и не се правеше на много хитър. Щом чу името Зотов, веднага попита:
— Колко искате за това?
— Четирийсет хиляди — отговори Анна.
— Много е. Трябва да помисля. Освен това ми трябват гаранции за вашата добра воля. И искам да знам какъв обем знания са оценени на сумата, която посочихте.
— По телефона ли искате да чуете това?
— Естествено, че не. Предполагам, че и вие не сте привърженичка на прибързаните решения. Дайте ми време да обмисля ситуацията.
— Колко време?
— Два дни. Обадете ми се след два дни и ще си уговорим среща.
Връзката беше добра. Паригин чу целия разговор, притиснал ухо до слушалката, и той никак не му хареса. Ха, да се среща с човека, от когото смята да измъкне доста пари! Това не е по правилата. Шантажистът изобщо не бива да се среща с жертвата си — това е елементарно правило за безопасност, камо ли пък да се среща не за да получи парите, а за да преговаря предварително. Следователно, Пьотър Михайлович, очевидно вие нямате намерение да платите. Искате да проследите прекалено информираната дамичка и да си разчистите сметките с нея. Добре, господинчо, няма къде да се денете, при всяко положение ще си платите. Дето се казва, ако не умееш — ще те научим, ако не искаш — ще те накараме.
Той бързо докосна Анна по ръката и отрицателно завъртя глава. Тя разбра.
— Не, Пьотър Михайлович, за това и дума не може да става. Или вие вярвате на думите ми, или аз ще рискувам да дам гласност на съдържанието на своята осведоменост по телефона.
— Но трябва да ме разберете — поомекна Пьотър Михайлович, — става дума за много пари и аз трябва да знам за какво плащам.
— Това са ваши проблеми. Можете да не плащате и тогава ще научите какъв е обемът на информацията, с която разполагам, от средствата за масова информация или от следователя. Така допада ли ви?
— Слушайте, та ние сме делови хора, а деловите хора винаги проверяват качеството на стоката. Никой не купува на сляпо. Съгласна ли сте?
— Не, не съм съгласна. Теоретично сте прав, но на практика това не ме устройва.
— Ами добре тогава, търсете си друг купувач на стоката — леко раздразнено каза Пьотър Михайлович.
— Другият купувач вече си плати.
— И кого имате предвид?
— Зотов.
— О, така значи…
— Да, Пьотър Михайлович, именно така. Двамата с него плащате по равно. Той вече внесе своя дял, сега е ваш ред. Та кога да ви се обадя?
— Нали ви казах — след два дни.
С това разговорът приключи. Резултатът напълно задоволи Паригин, сега трябваше да почакат — дали Пьотър Михайлович няма да се опита да намери Зотов и да го попита за шантажистката.
Той помогна на Анна да смели с месомелачката орехите, зеленчуците и чесъна и да приготви варената кокошка, като отдели месото от костите. Те смесиха получената маса със силен бульон, заляха с нея късчетата месо и след като тенджерата завря, я свалиха от огъня и я сложиха в хладилника.
— А сега какво? — попита Анна и си свали престилката, вързана върху ризата и панталоните. — Тъпо ще чакаме два дни?
— Е, защо пък тъпо? — разсмя се Евгений Илич. — Ще чакаме умно. Първо, имаме цели два дни, които да прекараме заедно, а това никак не е малко. Второ, довечера ще трябва да проверим дали скъпият Пьотър Михайлович не ме търси за разговор. Това е задача за теб, не искам излишно да се мяркам там, където може да ме видят колеги от завода. Нали съм в отпуск по семейни причини.
— Това опасно ли е?
Очите й отново станаха огромни и уплашени, като на дете, заплашено със затваряне в тъмния килер заради сторена беля. И Паригин отново се почувства зле.
— Какво говориш, мила, никак не е опасно. Трябва само да отидеш в един магазин, аз ще ти кажа къде се намира, да влезеш в отдела за галантерия и да видиш коя продавачка е на смяна. Не е нужно специално да питаш за нея — на униформените блузки на всички продавачки са прикрепени баджове. Трябва ти онази, която се казва Алла. Ако я няма, попитай кога е на смяна. Ако е на щанда, кажи й, че те праща Зотов. Тоест аз. И това е всичко.
— Как така всичко? — учуди се Анна. — И после какво ще стане?
— Тя ще ти отговори нещо. Ще й благодариш и ще си тръгнеш.
— А тя какво ще ми отговори?
— Не знам. — Паригин сви рамене. — Но непременно ще ти каже нещо. Например ще ти каже да ме поздравиш от нея. Или „честит рожден ден“. Или ще ти предложи да си купиш четка за коса. Най-важното е — не се изненадвай, а реагирай естествено и действай според обстановката.
Магазинът беше близо до завода, в който работеше Паригин. Той влизаше там редовно, много продавачки го познаваха по физиономия като постоянен клиент, щедър на комплименти приятен мъж, но само една от тях — Алочка — беше посветена в една тайна. Всъщност нямаше никаква особена тайна. Просто неформални отношения: в службата по телефона й се обаждаше този приятен мъж — Зотов — и питаше имат ли например германски четки за коса, електрически сешоар „Браун-суперволюм“, някаква особена самобръсначка или нещо друго от асортимента на галантерийния отдел. Алочка отговаряше, че да, имат, елате и си купете, или обратното — в момента нямаме, но може би ще получим. Зотов учтиво благодареше и обещаваше скоро да намине. И наистина скоро се отбиваше в магазина и простодушната Алочка веднага се втурваше към него с думите: „Получихме това, което търсите. Ще си купите ли?“ Обикновено той го купуваше, дори да беше скъпо. Откъде можеше да знае Алочка, че телефонният „Зотов“ и приятният мъж, който винаги й правеше комплименти, са съвсем различни хора? Всъщност на Алочка се обаждаха възложителите на поръчки или техни хора, а задача на Паригин беше само систематично да навестява симпатичната продавачка и по нейната реакция да си прави изводи дали са се обаждали с молба да влезе в контакт или не. Ако тя само се усмихне мило на стария си познат и го попита с какво може да бъде полезна, значи никой не го е търсил, а ако се завтече към него с думите: „Ще купите ли?“ или: „За съжаление още не сме получили това, за което питахте“, значи някой се е обаждал. Главното беше да се отбива в магазина достатъчно често, за да не пропусне обаждане.
А след като получеше този сигнал, Паригин се явяваше на предварително уговореното място в уречения час. Мястото и часът бяха постоянни в продължение на две години, откак връзката се осъществяваше чрез продавачката Алочка, а по-рано той бе имал друга връзка и местата на срещите бяха други. Паригин сменяше на всеки две-три години начина на връзка, както и мястото за срещи с възложителите, като съобщаваше това само на невидимия надзирател, който всъщност осъществяваше посредничеството между възложителите и изпълнителите. Използваха Алочка, без тя да подозира, и ако някой я попиташе, тя честно щеше да заяви, че на никого не е предавала ничии съобщения и никой не я е молил за никакви съмнителни услуги.
След като инструктира Анна и я изпрати в магазина, Паригин се помота из апартамента и полегна на дивана. Усещаше се овладян и готов за скок, както винаги, когато пристъпваше към изпълняване на задача. В такива периоди той не чувстваше умора, организмът му, благодарно откликвайки на грижите, правилното хранене и суровия режим, изцяло мобилизираше всички свои ресурси от издръжливост.
Той почти не мислеше за отговора, който щеше да му донесе Анна, беше напълно сигурен, че Пьотър Михайлович вече се е обадил в магазина. Трябваше да разработи системата от аргументи, които щеше да представи на този Пьотър. Достатъчно сериозни и убедителни аргументи, обясняващи защо Зотов е платил на шантажистката и защо Пьотър Михайлович също трябва да го направи. Освен това трябваше да има в резерв поне някакво предположение откъде шантажистката може да е научила всичко това. Естествено не биваше да поема вината върху себе си и да признава собствени грешки, Зотов имаше завидна репутация, той не правеше подобни грешки, значи трябваше да измисли как да стовари вината върху самия Пьотър Михайлович, дяволите го взели! Бедствено Паригин разбираше, че това не е истинското му име, друго не знаеше. В този деликатен бизнес всички работят под псевдоними и гледат да се срещат колкото може по-рядко и по възможност да не се виждат. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре спиш.