Страница 7 из 110
Тогава Никита не му повярва. Шефовете му изглеждаха силни, могъщи и вечни. Не биха го оставили на произвола на съдбата. Още повече че се бе проявил така юначно, беше се измъкнал от лапите на ченгетата. Но ето че мина година и половина и всичко се промени. Оказа се, че групировката, към която принадлежеше, не е толкова могъща и жизнеспособна. Вътрешни разпри отнемаха от силите й, а и милицията не дремеше — беше успяла да пипне някои хора и да ги измъкне от групата. Преди три месеца жалките останки от нея се вляха в друга структура, по-голяма и силна, която подчини господарите на Никита Мамонтов. Но за самия Никита не се намери място в тази нова структура. Тоест не че го уволниха без право на обезщетение, но ясно му дадоха да разбере, че няма да им домъчнее, ако той се чупи, накъдето му видят очите. Не знае бойни изкуства, не е снайперист, не е спринтьор, не е майстор на шофирането и изобщо не блести с никакви специални таланти. Предишните му господари — дребни копелета — се радваха на всеки чифт ръце, особено ако тези ръце принадлежаха на човек леко страхлив, на когото лесно се заповядва. Виж, при новите господари порядките са други. Там за всяко място подборът е едва ли не чрез конкурс и такива като Никита не са им потрябвали. Разбира се, ще го приемат, ако поиска да остане, защото е изпълнил „мокра“ поръчка и така един вид е заслужил правото да бъде член на структурата. Но на повече не може да разчита. Ролята на жалък „храненик“ — това е максимумът, който могат да му предложат.
Никита изигра един достоен отказ, каза, че не е обиден и няма никакви претенции, и така с облекчение сложи край на отношенията си с криминалния свят. От малък беше слабо и страхливо момче, но докато стана на двайсет и пет години, поне поумня. Беше на деветнайсет, когато позволи да го въвлекат в криминални отношения, защото не посмя да откаже. На двайсет и четири извърши убийство — пак защото се уплаши и не посмя да каже „не“. Страхуваше се, че ще го бият. Но от същия момент мислеше само за едно — как по-хитро да се измъкне. Край, стига е лудувал! Трябва да си събере ума, да изучи някаква професия и по възможност да спи спокойно. Да, но се оказа, че не е толкова просто да се „измъкнеш“ от криминалния свят, и то след „мокро“ изпълнение. Всяка малка крачка встрани се оценяваше като симптом за предателство ту в полза на милицията, ту в полза на конкурентите. Никита, който не беше глупав, но имаше слаб характер, така и щеше да си остане вързан за мафиотите, ако самата мафия в един момент не бе започнала да се скапва и разпада. Явното пренебрежение на новите господари към него Никита оцени като подарен от съдбата късмет, който ще му позволи най-сетне да започне нормален живот, без да предизвика нито гняв, нито подозрения, нито закани. Във всеки случай той смяташе така. Сметките му обаче излязоха криви…
Излизаше, че онзи оперативен работник е бил прав. Нямаше дълго да се радва на свободата. Но как ли се казваше, а?
Никита си спомни, че тогава оперативният работник му даде телефоните си — и домашния, и служебния — и каза:
— Решиш ли да дадеш показания, веднага ми се обади. Не се притеснявай, можеш да ми звъниш по всяко време, дори нощем.
Никита бързо намери листчето с телефоните. Обичаше реда във всичко и никога нищо не губеше. Ето го — Коротков, Юрий Викторович. И телефоните. Защо пък да не се обади? Сега вече няма значение, може и да си признае за убийството, и без това тия тримата записаха признанието му. Но Коротков поне ще го посъветва какво да прави.
Никита помисли още малко, после решително вдигна телефонната слушалка и набра домашния номер на Коротков. Беше вече десет вечерта, затова реши, че е безсмислено да го търси в службата.
Недоволен женски глас му каза:
— Няма го. Да му предам нещо?
— Ще се обадя по-късно. Ще бъде ли удобно след един час?
— Обадете се — сухо каза жената и затвори телефона.
Но и след един час Коротков още го нямаше вкъщи. Никита реши да не се обажда повече днес, не е прилично да буди цялото семейство. По-добре утре сутринта. Пък и въпрос е дали този Коротков го помни. Сигурно всеки ден през ръцете му минават цяла дузина такива като Никита.
Настя Каменская едва бе успяла да съблече якето си, след като дойде на работа, и да го окачи в гардероба, когато при нея довтаса Коротков.
— Аска, я поосвежи паметта ми. Деветдесет и пета година, убийство на пристигнал пратеник на Павелецката гара. Разследвахме лицето Никита Мамонтов.
— Имаше такова нещо — кимна Настя. — Каква степен на подробности ти трябва? Всичко ми е записано на листчета, но ще трябва дълго да ги търся.
— Не е нужно, кажи каквото си спомняш.
— Защо, какво има?
— Този Мамонтов ми се обади току-що и помоли да се срещнем. Определих му единайсет и половина край метростанция „Чертановская“.
Настя с няколко думи разказа на Коротков всичко, което си спомняше от случая с убийството на Павелецката гара. Имаше прекрасна памет, която колегите й честичко използваха.
— Значи е бил от групата на Усоев — каза замислено Юра. — А групата на Усоев, доколкото знам, вече не е сред живите. Онова, което остана от нея, плавно се вля в групировката на господин Ляшенко, с прякор Ляха. Та така, очевидно нещо в днешното положение на нещата никак не харесва на момчето Никита. Любопитно.
Настя прекара цялата сутрин в анализиране на сведения, които имаха или можеха да имат отношение към маниака-удушвач. Вече започваха един след друг да се получават актовете от съдебномедицинските експертизи на седемте трупа и от съпоставянето на заключенията на съдебните медици също можеше да се извлече някаква информация. Ето например за първия от откритите трупове беше отбелязано, че на шията на потърпевшия са били открити следи от нокти, докато при всички следващи жертви при същата сила на натиск върху шията следи от нокти са липсвали. От това можеше да се направи заключение, че във времето между първото и второто престъпление убиецът си е изрязал ноктите. Забележителна подробност! Ако можеше и маниакът да се намери чрез нея…
Имаше обаче и друга подробност. Разположението на кръвонасяданията по шиите на потърпевшите говореше, че удушвачът е бил много висок човек. Удушените бяха на ръст от метър и шейсет и два до метър и осемдесет и във всички случаи локализацията на следите от пръсти спрямо края и ъглите на долната челюст беше такава, че позволяваше да се твърди: нападащият е бил по-висок от жертвата. За съжаление локализацията и направлението на браздата от примката не бяха казали на експертите нищо интересно за престъпника. След като е притискал силно сънната артерия, той е поставял изпадналия в безсъзнание човек на пода, свалял е шала или кърпата му и го е доудушвал с примка, както бе посочено в заключението на съдебните медици: „с движение отзад напред и от горе на долу, което се потвърждава от наличието на насочена косо надолу бразда в долната част на шията“. Експертите смятаха, че ръстът на престъпника определено е бил най-малко метър и осемдесет, а най-вероятно — близо два метра. И това не беше малко. Можеха да се опитат да потърсят престъпника сред баскетболистите.
И още нещо. Може би най-важното. Човекът се прибира между единайсет и дванайсет през нощта, влиза в празния вход. И тогава го нападат. Само в приказките това може да се случи лесно и да мине гладко. Какво значи „и тогава го нападат“? Удушвачът е вървял след жертвата по пустата улица, влязъл е с нея във входа… Възможно ли е хората да са толкова безгрижни? А и експертите твърдяха, че нито един потърпевш не е бил много пиян, в което състояние всички хора са братя, а всяко море ти изглежда до коляно. Дали удушвачът е идвал срещу жертвата? Това би трябвало още повече да уплаши човека или поне да го притесни. Никой не се оставя толкова лесно да го сграбчат за шията. Трябваше да има следи от борба. А такива практически нямаше. Тоест потърпевшият изобщо не е очаквал да го нападнат, не е напрягал инстинктивно мускулите си и когато пръстите на удушвача са докосвали сънната му артерия, моментално се е предавал и е припадал. За това можеше да има три обяснения. Първото: потърпевшият е познавал убиеца и не се е страхувал от него. Направените проверки засега не бяха потвърдили тази версия. Във всеки случай до днес не бяха открити общи познати между седмината. Второто: убиецът се е появявал внезапно, не е вървял нито след жертвата, нито срещу нея, изскачал е от мрака, където търпеливо е причаквал закъснелия обитател на блока. На теория това беше възможно, но на практика… Всички входове, където са били намерени труповете, бяха добре осветени и нямаха „кьошета“, където човек да се крие дълго време и откъдето да изскочи внезапно.