Мъжки игри

— Така значи? — Господаря придърпа една табуретка и седна до Настя, съвсем близо. Толкова близо, че с коляното си докосваше бедрото й. — И колко е опасен съпругът ви? Да не е световен шампион по кикбокс?

— Владимир Борисович, нямам намерение да обсъждам с вас съпруга си. Ако ви е интересна формалната страна на въпроса, вземете от отдел „Кадри“ личното ми досие, там е написано всичко.

— А ако ме интересува неформалната страна?

— Неформалната страна обсъждам само с най-близките си хора. И ако обичате, господин началник, не ме гледайте така многозначително. Отдавна вече не съм във възрастта, когато такива погледи могат да направят впечатление на една жена.

Мелник избухна в смях. Смееше се от сърце, весело, заразително.

— Очарователна сте, Анастасия Павловна. Защо навсякъде ви се привиждат провокации и измами? Нима някой толкова ви е уплашил през този живот, че сте готова в най-невинни неща да виждате гадост и опит да ви навредят? Не усложнявайте толкова. Тогава сама ще видите, че животът ви ще стане по-лек. Вие дори не забелязвате, че със своята хронична подозрителност обиждате хора, които не ви желаят нищо лошо.

Той сложи дланта си върху ръката на Настя, която лежеше на масата. Тя просто се смая от тази фамилиарност. Дланта на Мелник бе топла, но на Настя, чиито ръце вечно бяха студени поради лошото кръвоснабдяване, тя се стори пареща като грейка.

— Между другото смятахте да се заемете с месото — напомни му Настя, после рязко стана и се отдръпна леко встрани.

Стана и Мелник и отново взе сукнените ръкавици. Извади тавата от фурната, ловко прехвърли големия къс печено месо върху дъска и започна да реже еднакви по размер и дебелина парчета, които подреждаше в поставената наблизо чиния. Стоеше с гръб към Настя и тя вече се канеше незабелязано да излезе от кухнята, когато гласът на Господаря я спря:

— Анастасия Павловна, днес в шест часа очаквах да се явите при мен за доклад, но вие не благоволихте да дойдете, макар да знам, че бяхте на работа. Трябва ли да приема това като демонстрация или просто забравихте?

— Дойдох в кабинета ви точно в шест, но вас ви нямаше.

— Бях при генерала и се върнах в шест и десет.

— Не можех да зная, че ще се вирнете всеки момент. Вратата на кабинета ви беше заключена и аз с чиста съвест се прибрах в моя, като си помислих, че ако ви потрябвам, ще ме повикате.

— Кажете: във вашия отдел това оправдание смята ли се за достатъчно?

— В нашия отдел никой никога не е бил принуден да се оправдава пред началника по такъв повод — сухо отвърна Настя. — Виктор Алексеевич добре разбираше, че детективът не може да планира деня си от сутринта така, че точно в шест да се яви при него за доклад. Работата ни е специфична. За да се яви точно в шест, той трябва в три часа да приключи с работата си по разкриване на престъплението, да седне в кабинета си и да започне да пише. Защото ако в четири и половина намери свидетел, когото е издирвал половин месец, и успее да го предразположи към разговор, в пет и петнайсет ще трябва да каже: извинете, гражданино, задушевен разговор подхванахме с вас, но съм принуден да го отложа за утре, защото началникът ми е деспот.

Мелник се извърна към нея, в ръката си държеше ножа. По лицето му бе изписано любопитство — като онова на ентомолог, който разглежда невиждано дотогава насекомо.

— Вие какво, изобщо ли не се страхувате от началници?

— Не. Никак не се страхувам. Повече от десет години работих с Гордеев и съм свикнала с мисълта, че добър началник е онзи, когото уважаваш, а не онзи, от когото се страхуваш. И после — аз не се страхувам, че ще ме изгонят.

— Никак, ама никак не се страхувате? — вдигна вежди Мелник. — Сигурна сте в своята незаменимост, така ли?

— Не е там работата. Докато работех с Гордеев, мисълта за напускане ме ужасяваше. И наистина се страхувах да не би нещо да сбъркам, да наруша някоя инструкция и да ме уволнят. А сега не ме е грижа. Разберете ме правилно, Владимир Борисович. Не искам да ви обидя, но ми е безразлично при кой началник ще работя, ако той не е Гордеев. Затова не ме е страх от вас. Ако не се сработим, ще напусна.

— При Заточни ли ще отидете? Или държите в резерва и други генерали?

Е, това вече беше удар под кръста. Седя тук, разбираш ли, флиртува, коляно долепва до нейното, за съпруга я разпитва, преструва се, че нищо не знае за Настя, а сега излезе, че доста добре се е подготвил, проверил е едно-друго, дори е насъбрал някоя и друга клюка.

Настя се опита да събере мислите си, за да отговори правилно, при което да не изтърси някоя глупава дръзка дума, но в този момент в кухнята се втурна съпругата на Гордеев — Надежда Андреевна.

— Господи, заприказвах се с Мишенка и съвсем забравих за месото!

— Нищо, Надежда Андреевна — весело отговори Мелник, — ние с Анастасия Павловна старателно го пазихме и не изтървахме момента. — Той се отдръпна от работния плот и направи изразителен жест с ръка, сочейки голямото правоъгълно блюдо с грижливо подредени еднакви парчета месо. — Готово, скъпа стопанке, можете да сервирате.

Надежда Андреевна грабна подноса и го понесе към хола. Настя се шмугна подир нея, зарадвана, че бе успяла по естествен начин да приключи разговора, който внезапно бе взел такава неприятна посока. Последен в хола се върна Господаря и веднага се включи в разговора с Гордеев. До края на вечерта повече не заговори Настя и дори не я погледна. И тя не знаеше да се радва ли на това обстоятелство или да бъде нащрек.

Глава 2.

Никита лежеше на дивана, извърнат към стената и със свити колене. Мъчителите му отдавна си бяха отишли, като за сбогом без злоба му бяха ударили един-два тупаника. Цялото тяло го болеше, трудно дишаше, прехапаният език още кървеше, така че в устата му имаше неприятен метален вкус.

Записаха признанието му на диктофон и видео — и си отидоха. Кои ли бяха? Защо бяха дошли? За какво им бе потрябвало неговото признание?

Първата му мисъл, разбира се, беше, че все пак са милиционери. Но след като помисли повечко, Никита стигна до извода, че не е така. Щом ченгетата по принцип могат ей така, като едното нищо да нахълтат в жилището ти и да ти изтръгнат признание, защо го направиха сега, а не преди година и половина? Защото сега това почти е загубило актуалността си. Всички отдавна са забравили за оня тип, когото той бе пречукал на Павелецката гара. Дори убийствата на разните там звезди и известни политици днес се помнят най-много два месеца. А пък когато става дума за някакво си „момче за всичко“ от мафиотска групировка, на кого може да е потрябвало то след година и половина?

Ето защо втората мисъл, която споходи Никита Мамонтов, му се стори много по-приемлива. Този, убитият, е потрябвал само на своите аверчета. Не им е харесало на аверчетата, дето в столицата на нашата родина някой е пречукал техния човек — и нищо. На тях самите естествено не им дреме за ченгетата. Фактът, че случаят е останал неразрешен, им е дори от полза. Работата на милицията е едно, а личните вътрешномафиотски работи — съвсем друго. Я дайте да го видим тоя нахалник, дето е дръзнал да закачи нашия любим приятел!

При така поставения въпрос затишието от година и половина не изглеждаше нещо невероятно. Криминалните структури си имат своя логика, различна от тази на милицията. Бързина се иска при ченгетата, началниците им чет нямат, а отстрани ги припират и прокурорите. Докато „мутрите“ си разчистват сметките по друг начин. В онзи момент, когато пратиха него, Никита Мамонтов, на Павелецката гара, между двете групировки сметките са били други, една бройка в повече в полза на външните, така че пречуканият външен човек е изравнил тази сметка. А сега, година и половина по-късно, московчани може да са надвишили бройката, така че техните „конкуренти“ ще искат да превърнат Никита в разменна монета.

Той си спомни оперативния работник от „Петровка“, който се бе занимавал с него тогава. Направо душата му извади с приказките си, всеки ден по три часа го тормозеше, мъчеше се да го накара да пропее. Как ли му беше името? Впрочем има ли значение? Та този оперативник все повтаряше на Никита: „Знам, че ти си извършил убийството. Знам — и толкоз. А ти си помисли за следното: ако намеря доказателства за вината ти, ще те осъдят, ще влезеш в затвора. За доста годинки, но все пак това е само затвор. Разбираш ли? Ако успееш да си събереш ума, преди аз да намеря доказателства, и напишеш самопризнание — присъдата ти ще бъде по-малка. Ако започнеш активно да помагаш на следствието и дадеш информация за шефовете си, присъдата ще бъде още по-малка. Обаче ако не намеря доказателства срещу тебе, ще останеш на свобода. И при тази свобода няма дълго да останеш жив.“