Мъжки игри

— Нещо повече — продължи Зеленин, — това ще позволи да получаваме благодарности не само от самите структури, но и от хората, които ще се наемат с преговорите. Защото нали те, както се разбрахме, трябва да имат гряхче и ще платят скъпо за възможността да си върнат загубеното доверие на приятелите си или например да отложат връщането на някой кредит. Така ще убием едновременно два заека.

Да, самият Галузо не би могъл да измисли такава комбинация. Неслучайно този Зеленин го издигат, явно е изплел не една интрига в интерес на политиканите. Много хора са му задължени. И сигурно много хора се страхуват от него. Виж ти! А като го гледаш — нищо и никакъв, дребничък един, румени бузки, лъскави очички, макар и навъсени. Човек никога не очаква опасност от такива румени дребни човечета. А трябва. Точно такива са най-опасни. В сравнение с него Стоянов е дете невинно. Защото как е свикнал да действа Стоянов? Както навремето работеше цялата милиция, тоест с компромати и заплахи. Именно с тези компромати се е издигнал, стискал е партийни и съветски функционери за гърлото, заплашвал ги е с разобличаване в извънслужебни връзки с чуждестранни граждани и участие в групови оргии — и така е получавал всичко, което е искал от живота. Държал е изкъсо И валутните проститутки, те са му снасяли информация, а като благодарност той не ги е прибирал за безделие и нетрудови доходи. С една дума простички методи, а на сложни маневри не се е научил. Виж, Зеленин е друг. И откъде се е взел у него този цинизъм? Защо с такава лекота се разпорежда с човешките съдби? Ами защото, реши Галузо, за разлика от Стоянов, не си е имал работа с реалната престъпност и никога не е виждал отблизо жена, чийто син е бил убит или чиято малка дъщеря е била изнасилена. Не е виждал истинска мъка и сълзи, не е бърсал от лицето си слюнка, както са я бърсали следователи и оперативни работници, които родители на потърпевши наистина се е случвало да заплюват буквално в лицето, задето тези служители от милицията не са били способни да намерят виновните и вместо това са задавали някакви оскърбителни въпроси.

— Ами добре, Александър Петрович — колкото можа по-неутрално произнесе Галузо, — ще помисля върху вашето предложение. Стратегически то изглежда доста привлекателно, но се страхувам, че тактически носи в себе си известна опасност. Вие сигурно разбирате, че с убийството на Нурбагандов се занимава милицията и как би изглеждало това, ако изведнъж плъзне мълва, че към тази работа има отношение съвсем конкретен човек?

— Не бива да опростяваме нещата, Василий Валерианович. Вие ме уверявахте, че винаги сте в течение на нещата, тоест би трябвало да знаете как се движи разследването. Разбирам, че не можете да контролирате ситуацията и да й влияете, но трябва да знаете какво става. Именно като изхождаме от съществуващото положение на нещата, ние ще разработим технологията на осъществяването на комбинацията. Още повече че имаме опитен оперативен работник като Григорий Иванович. Мога да ви уверя, че тази технология няма да бъде тромава и съшита с бели конци. Ако одобрявате това по принцип, аз ще ви представя обща теоретична схема, после ще я коригираме предвид реалния ход на разследването на убийството.

— Ще помисля — отговори уклончиво Галузо.

През целия път на връщане към Москва той се опитваше да преодолее някакво неясно откъде появило се смущение и дори неловкост. Странен тип е все пак този Зеленин… От една страна, той безусловно е прав — трябва да се форсират събитията в случай на обявяване на предсрочни избори, а ако няма избори, за Програмата пак ще са нужни пари и особено — за нейната секретна част. Но, от друга страна, неговото предложение е твърде съмнително. Опасно. Страшно. Макар че, ако се погледне от трета страна, именно затова съществува онази — най-секретната част на Програмата, за която знаят само тесен кръг от хора. Дали да рискува?

Когато свърнаха от околовръстното шосе, Галузо звънна от колата на Боровков.

— Виталий Аркадиевич, изчакайте ме, не си тръгвайте. Трябва да поговорим.

Аня Лазарева не знаеше думата „съмнение“. Колебанията не й бяха присъщи, тя лесно и бързо вземаше решения, макар прекрасно да знаеше, че след подобна прибързаност често идва разкаянието за направена грешка. Още в онзи, другия живот, когато имаше приятелки от отбора, тя винаги ги учудваше със способността си бързо да прави покупки. Приятелките й дълго избираха, преценяваха, после тръгваха да търсят същата стока в друг магазин с опасението, че там ще намерят нещо по-хубаво или по-евтино. Аня купуваше веднага, вземаше първия що-годе подходящ предмет или дрешка и се успокояваше. Но което си е право, никога и не се разстройваше, ако наистина на най-близкия щанд видеше същата стока — например двойно по-евтина. „Аня, това е пазар — увещаваха я приятелките, — не купувай веднага, обиколи всички продавачи, със сигурност ще намериш същото, но по-евтино, тук цените не са фиксирани като при социализма, всеки си слага каквато цена му е изгодна. Или поне опитай да се попазариш.“ Но тя не ги слушаше, макар да разбираше, че колкото по-близо до входа е щандът, толкова по-високи му са цените. И никога не се пазареше с продавачите.

Така постъпваше винаги и с всичко. Не се колебаеше, когато започваше нова връзка с мъж, а когато вземеше някое решение, не се съмняваше, че то е правилно. Но в характера й имаше и още една черта: никак не умееше да чака. Има търпеливи хора, които притежават тази забележителна способност — чакат със седмици, с месеци, с години, без да се нервират и дразнят, че желаният резултат не идва и не идва. Те умеят да си гледат ежедневната работа, понеже прекрасно разбират, че тя е не по-малко важна от онова, което очакват. Анна пришпорваше събитията, безогледно полетяла към желания резултат, като при това правеше грешки и очевидни глупости, а после, когато нищо не излизаше, изпадаше в отчаяние.

Много искаше да се омъжи за Паригин. Желанието й се засилваше от обстоятелството, че това й изглеждаше напълно реално — та нали Евгений беше първият в живота й мъж, който й бе направил предложение. И тъй като за по-скорошното изпълнение на желанието й трябваше да се намерят пари, тя без никакви колебания се готвеше да направи всичко, което Паригин сметнеше за нужно. Дори това да беше нещо противозаконно, за което всъщност той я бе предупредил.

— Трябва да отидеш в редакцията на един вестник и да намериш там журналиста Валентин Баглюк — каза й Евгений.

— И какво да му кажа?

— Ще му кажеш, че има един човек, който иска да си поговори с него за статията „Трупове на бунището“ и да му даде малко допълнителна информация.

— Този човек ти ли си?

— Естествено. Но тази работа е деликатна и аз не искам да се навирам в редакцията, преди да разбера какво представлява този Баглюк. Това възлагам на тебе, ти си ми умно и проницателно момиче, ще проучиш нещата. Ако почувстваш, че той хитрува и увърта, за нищо не настоявай, учтиво се сбогувай и си тръгни. Разбра ли?

— Ама как, Женя? — притесни се тя. — Ако не настоявам, той няма да се срещне с теб. За какво тогава ще бъде всичко това?

— Анечка, в такава деликатна ситуация настойчивостта може само да навреди. Ако е честен и нормален човек, Баглюк веднага ще се съгласи и това ще означава, че мога да разговарям с него без заобикалки. А започне ли да увърта, значи и без това няма да се разбера с него, ако действам прямо и открито. Тогава ти ще си тръгнеш, а после аз ще го проследя, ще видя на кого ще се втурне да разказва за теб и така ще науча кои хора разполагат с конфиденциална информация. Именно с тези хора трябва да се свържа.

— Ще ги шантажираш ли? — сети се Анна.

— Ще видим. Може би, още не съм решил. Ще направиш ли това, за което те моля?

— Разбира се, Женя — топло се усмихна тя. — Нареждай ми, мой повелителю, аз ще изпълня всичко.

По пътя към редакцията тя малко се вълнуваше, струваше й се, че там ще попадне в центъра на всеобщо внимание и всички ще знаят, че търси Баглюк, и ще й задават въпроси: коя е, откъде е, защо търси журналиста. Но когато влезе в зданието и се качи на втория етаж, където на една врата имаше табелка с името на вестника, моментално се успокои. Беше пълно с народ, всички се суетяха, тичаха насам-натам, говореха си с цяло гърло, подвикваха на събеседника през целия дълъг коридор и никой дори не поглеждаше прекалено високото младо момиче. Анна, кой знае защо, си бе представяла, че на входа ще стои строг пазач или някакъв портиер, на когото тя ще каже, че търси Валентин Баглюк, и който ще я насочи към определен кабинет. Нищо подобно. Нямаше никакъв портиер и никой не й задаваше никакви въпроси.