Страница 58 из 110
Паригин едва се въздържа да не й отвърне с нещо грубо. Щом има други възможности да намери пари, защо е увиснала на неговия врат и чака помощ от него? Ами да си ги намери, както сметне за добре, а не да му крещи по телефона панически тиради през сълзи.
— Лола, правя всичко, което е по силите ми. Имай търпение, моля те.
Лола помълча, после попита:
— При жена ли си?
— Да.
— Ами добре тогава… Извикай я на телефона, ако обичаш.
— Това пък защо?
— Искам да си поговоря с нея.
— Не е необходимо. Лола, овладей се, моля те.
— Извикай я! — настоя Лолита. — Ако не го направиш, още утре се прибирам вкъщи. Не, не утре, а веднага.
Много хубаво бе, и до шантаж стигна. Нека тъща ми да има сляп зет. Дявол да я вземе тая глупачка! Ако не беше вдовица на братовчед ми, отдавна да съм я пратил по дяволите.
— Какво искаш да й кажеш?
— Ако иска да прекарваш с нея повече време, да ти помогне да намериш пари за мен. В неин интерес е. Същевременно искам да се убедя, че наистина си при жена, а не се криеш от мен, защото не можеш да намериш пари. Жената е що-годе уважителна причина. Извикай я, хайде!
— Почакай малко. — Паригин отиде в кухнята и нежно докосна Анна по рамото. — Аня, моята снаха те моли да поговориш с нея по телефона. Направи го, моля те. Само не обръщай внимание на някои нейни… ами странности, да речем. Тя е много експанзивна дама, темпераментна, избухлива и когато се вълнува, говори чудовищни глупости.
— А какво иска от мен? — учуди се Анна. — Ние дори не се познаваме.
— Иска да се убеди, че наистина съм с теб.
— Не разбирам…
— Нали вече ти обяснявах: притискат я кредиторите на покойния ми братовчед, заплашват я да отвлекат сина й, ако не върне парите. Това са много пари. Понеже цял живот бяхме приятели с мъжа й, съм длъжен да й помогна, разбираш ли? Длъжен съм. Тя не ми харесва, глупава жена, скандалджийка, но заради паметта на братовчед ми трябва да й помогна. Не мога да изоставя нея и племенника си на произвола на съдбата. Трепя се с всички сили да намеря тези проклети пари, но все още нищо не излиза. А тя смята, че се крия от нея, за да не се занимавам с проблемите й, и не вярва, че прекарвам времето си не кой знае къде, а с жената, която обичам и за която смятам да се оженя. Обади й се, Аня, моля те, инак тя няма да миряса. И не обръщай внимание на думите й, каквито и глупости да говори.
— Добре — кимна Анна, — ще поговоря с нея. Как се казва?
— Лолита.
Тя бързо отиде в хола и вдигна слушалката, поставена до телефона.
— Здравейте, Лолита!
Паригин би дал всичко, за да чуе какво говори сега Лола. Напрегнато наблюдаваше Анна, ловеше всяка нейна дума, опитвайки се да възстанови целия диалог, но почти не успяваше, защото Анна произнасяше само кратко: „Да, да, разбирам.“ Накрая каза: „Всичко хубаво, довиждане“ — и затвори.
— Какво ти каза? — веднага попита Паригин.
— Посъветва ме да ти помогна, колкото мога. Колкото по-скоро намериш пари, толкова по-скоро ще си свободен от грижите си за нея и ще можеш да посветиш цялото си свободно време на мен.
— Това ли беше всичко?
— Да.
— Не те ли обиди по някакъв начин?
— Какво говориш, Женя, дори не си помисляй за това.
— Ти нещо се натъжи — разтревожено забеляза той. — Все пак те е разстроила.
— Не, сериозно, не е. Тя ме накара да се замисля.
— За какво?
— За това как да ти помогна. Женя, вече ти казах, че съм готова на всичко, буквално на всичко. Можеш да разчиташ на мен.
Паригин помълча известно време. Сега настъпва отговорният момент, друг такъв няма да има и ако той направи неправилен ход, нищо няма да излезе. Вярно, Лола е абсолютна глупачка, но в случая нейната глупост и скандалджийство му помогнаха, тя е казала на Анна именно това, което той бе искал да й внуши. Той вече бе казвал същите думи, но му се бе сторило, че тя не беше им обърнала внимание. Беше й казал, че преди да се ожени, той трябва да реши проблема с парите за Лолита, а Аня му бе отговорила, че е готова да помогне с каквото може. Но повече не бе споменавала за това, а Паригин искаше тя сама, непременно сама да се върне към този разговор. За да излезе, че тя по собствено желание влиза в играта, а не е въвлечена във всичко това от Паригин.
Евгений дръпна Анна за ръката, настани я на дивана, зарови пръсти в нейната разкошна лъскава коса и започна внимателно да я гали по тила.
— Анечка, за да се намери толкова голяма сума, е нужно твърде много време. Ти си разумен човек и сигурно разбираш, че честните пари не се печелят бързо. И аз знаех това до вчера. Но от вчера насам мисля само за едно: искам да бъдем заедно с теб, искам да станеш моя жена. И не искам да чакам прекалено дълго. Не знам дали ми вярваш, но това е така, макар че трябва да призная — чудя се сам на себе си. Никога в живота си не съм искал толкова силно да бъда с някоя жена, колкото сега. И си мисля как по-бързо да спечеля парите за Лолита. Но при това разбирам, че тази бързина е пряко свързана с риск. Колкото по-бързо, толкова по-опасно. Нещо повече, Анечка — колкото по-бързо, толкова по-близо до престъплението. И искам да те попитам, моето момиче: ще ме обичаш ли, ако извърша нещо незаконно, за да намеря тези пари? Сега ти решаваш: или намирам пари по законен начин, но нашата сватба се отлага за неопределено време, или намирам пари бързо, но на ръба на нарушаването на закона, а ти ми помагаш за това. Както кажеш ти, така ще постъпя.
Анна качи краката си на дивана, сгъна ги в колената, сви се на кълбо, сложи глава на гърдите на Паригин, а с ръце обгърна шията му.
— И аз не искам да чакам — твърдо каза тя. — Цял живот не съм правила нищо друго, освен да чакам — неизвестно какво. Стига, до гуша ми дойде. Ще направя всичко, за което ме помолиш. Можеш напълно да разчиташ на мен.
Глава 12.
Днес Василий Валерианович Галузо отново отиде лично в учебния център, при което избра такъв час, в който Стоянов със сигурност щеше да бъде в Москва. Трябваше да поговори със Зеленин на четири очи, но ако го извикаше, Стоянов непременно щеше да научи и да си направи извод, че зад гърба му се плете някаква интрига. А пък ако избереше правилно момента и отидеше лично, винаги можеше да се престори, че е идвал при Стоянов, но не е намерил началника на учебния център, колко неприятно! Но какво да се прави — видял се е със заместника му.
Президентът боледуваше. Отначало всичко беше що-годе тихо — е, боледува човекът, да си боледува, нали е човек, а не машина. На всеки може да се случи. Още повече че след операцията започна да оздравява изненадващо бързо, дори в най-оптимистичните си прогнози лекарите не се бяха надявали на толкова бързо възстановяване. А после отново се разболя — грип ли беше или пневмония, но зложелателите веднага се размърдаха, надигнаха глави и се разбързаха да пробутват в Думата законопроект за отстраняване на президента във връзка с трайна неработоспособност… И така нататък.
Галузо не беше привърженик на зложелателите, той изобщо се отнасяше към сегашното ръководство доста безразлично и по-скоро дори лоялно, но нали неговият замисъл, неговият план, рожбата му беше подготвена именно за случай, когато властта започне да се сменя! Беше пресметнал, че моментът ще настъпи след три и половина години, а излезе, че той можеше да дойде още сега. Естествено Галузо не беше съвсем готов, работата едва беше потръгнала, но не биваше да пропускат момента. Ако наближаваха нови избори, Галузо трябваше да вземе своето парче от тортата.
Зеленин посрещна Василий Валерианович с приветлива усмивка, но очите му, както обикновено, бяха мрачни. Понякога Василий се чудеше — дали изобщо се случва Александър Петрович да има друг поглед, например, когато се смее на някой хубав и умело разказан виц, или разговаря с жена, която му харесва. Във всеки случай лично Галузо нито веднъж не бе виждал друг израз в очите на Зеленин. Не бе уцелвал такъв момент.