Мъжки игри

— Ами на тебе не ти ли е време? — възрази тя. — Но не напускаш.

— Житената питка ми обеща повишение. Все пак аз имам шанс да стана началник на отдел, а ти нямаш. Жените никога не ги назначават.

— Да, ама Житената питка. А Мелник за нищо на света няма да те назначи, особено след онзи скандал, който ти вдигна. А пък ако успееш да му докажеш, че не е бил прав, нямаш абсолютно никакви шансове. Хора като Господаря не прощават такива неща. По-добре се покай, признай си грешките и покажи, че си способен да ги поправяш.

— А, няма да стане! — Той така енергично завъртя глава, че Настя не се стърпя и се изкиска. — По-добре още дълго да стоя майор, но няма да му простя публичното унижение. Покаяние и признаване на грешки — това приляга на вас, жените. А аз съм мъж.

— И какво сега?

— Ами нищо. Няма да се покайвам. Ще му докажа, че глупакът е той.

— Ясно, ще си стоиш в немилост, но пък с гордо вдигната глава. Юрочка, това е детинщина, а ти си вече голямо момче.

Коротков тежко въздъхна и се навъси.

— Разправят, че генералът се бил разбрал с кмета всяка година да заделят жилища за служителите на милицията — каза той, рязко сменяйки темата.

Настя разбра какво има предвид той. Коротков вече от много години чака ред за жилище. Нещата отдавна тъпчат на място, но ако градските власти все пак започнат, както са обещали, да отпускат жилища за служители на Градското управление на вътрешните работи, за Юра ще има някаква надежда. В случая дългогодишната работа в даден отдел може да изиграе немаловажна роля. На „Петровка“ ако не всички, поне почти всички познават Юра, включително членовете на жилищно-битовата комисия, която се занимава с разпределянето на отпуснатите жилища. А ако той напусне, не се знае какво би станало. Затова Юра ще се опита да се адаптира към Мелник, ще изгради отношенията си с него по някакъв начин, но няма да избяга. А тя, Настя, иска да избяга. Нима се потвърждава тезата, че материалната задоволеност носи не само комфорт, но и лична свобода? Тя има жилище, макар и мъничко, макар и в края на града, чак край околовръстното шосе, но пък собствено, и понеже са само двама с мъжа си, не им е тясно там. Тя не чака ред за получаване на жилище и затова може да си позволи да избяга от началника, който не й харесва. А Юрка не може. Той ще търпи. И ще се опитва да играе с новия шеф онези идиотски мъжки игрички.

В автомобилната инспекция2 те пристигнаха точно през обедната почивка. Служителят, който им трябваше, беше на работното си място и веднага покани Настя и Коротков на общата трапеза. Освен обичайните американски „триминутни“ супи с фиде и сандвичи, в центъра на масата стоеше огромна красива торта.

— Рожден ден ли? — сети се Коротков.

— Топличко! — весело отвърна пооплешивял капитан с чупен „боксьорски“ нос. — Изгубен облог.

— Но защо торта, а не бутилка? Повели сте борба за трезвен начин на живот ли?

— Хайде де! Просто изгубих облог от нашата Светка, а тя обича сладкиши. Не, момчета, това е направо фантастика! Още не мога да повярвам!

— Но какво се е случило? — попита Настя. — Каква е тая шумотевица?

— Обраха тъща ми! — кой знае защо, радостно съобщи капитанът.

— А, ясно — промърмори Коротков, — по такъв повод си заслужава да се почерпи.

— Ти първо чуй — каза капитанът, който очевидно ни най-малко не се обиди. — Преди три дни в автобуса й измъкнали от чантата парите и документите. Вкъщи естествено — три реда сълзи и сополи, защото и паспортът, и пенсионната книжка, и спестовната книжка, с една дума всичко било задигнато. Да не говорим за парите, които също не били малко. Тъщата веднага ми звъни в службата и с треперещ глас настоява да съм вземел мерки. Ама че работя в транспортната милиция, а не в криминалната — това малко я вълнува, нали съм с пагони… Казах на колегите, всички изразиха съчувствие и с това се приключи. А вечерта нашата Светка, дознателката, ми се обажда вкъщи и пита в кой номер автобус са обрали тъща ми. Казвам й, че в 103. И Светка ми заявява доста уверено да не се тревожа, ще подхвърлят документите, да ида на най-близката до обира спирка и да търся там. Аз като глупак грабвам якето, мятам се на колата и запрашвам към спирката, която ми посочи тъщата. И ето ти — той се усмихна широко. — Търкаляха се под пейката. Дори не се виждаха в тъмното. Представяте ли си какъв цирк?

— И какво се оказа? — попита Коротков и се намести на коравия неудобен стол.

— Мъжът на Светка е милиционер, пише дисертация за джебчийството, пет години е събирал материали из цяла Москва. Та значи по сто и трета линия работела уникална джебчийка, цялото районно управление я знаело, но не можели да я хванат на местопрестъплението. Работела винаги сама, без съучастници, и винаги подхвърляла документите още със слизането от автобуса. Почеркът й бил такъв. Отначало, когато Светка ми звънна, не повярвах, дори се обзаложих с нея на една торта. После си рекох: я да взема аз да проверя, може пък да е вярно, ще отида на спирката. Та ето, отидох. Тъщата от радост едва не откачи. Но вие, момчета, ми кажете друго: защо мъжът на Светка знае, че тази лелка подхвърля документите по спирките, а в милицията, където тъща ми е хукнала да се жалва, не знаят? Защо не са й казали: не се тревожете, лелче, потърсете по маршрута на автобуса, непременно ще си намерите документите.

— Може наистина да не са знаели… — сви рамене Настя.

— Е, хайде сега, не са знаели! При тях, кажи-речи, всеки ден прииждат хора, обрани в автобусите по сто и трета линия. Цялото управление знае за тая джебчийка, само в агентурната част не знаят. Не може да бъде. Добре, дотук с приказките, сядайте кой където му е удобно, сега ще надойдат хора.

— Ами ние… — подзе Коротков, но капитанът със счупения нос веднага го прекъсна:

— Естествено. Но трябва и да се обядва. И работата ще свършим. Ти ми каза по телефона, че те интересува Баглюк. Какво по-конкретно?

— Личните му вещи, всичко, което е било в колата и в джобовете му. Плюс заключението на автотехническата експертиза за възможните причини за катастрофата и за неизправности по автомобила.

— За експертизата ще трябва да почакаш, дълга и широка е, има голяма опашка. Особено сега, с тая поледица, толкова коли катастрофират — ужас! А вещите са в касата ми. Ще ги погледнеш ли?

Коротков и Настя дружно кимнаха. Капитан Саня отвори касата и извади от нея обемист плик.

— Това е, което се намираше в купето и около шофьорското място — предупреди той. — От багажника нищо не съм вземал нямам място тук. Защо, тоя шофьор да не е замесен в някой ваш случай?

Коротков отново кимна и бръкна в плика. Документите на колата, шофьорска книжка, паспортът на Баглюк и журналистическата му карта, тефтерче, портмоне, две носни кърпи, две химикалки и една писалка — доста скъпа, диктофон, бележник, стандартен аптечен комплект — болкоуспокояващи хапчета и презервативи, оръфан справочник „Улиците в Москва“, атлас на автомобилните пътища в Москва и областта, цигари, запалка, ръкавици, пластмасова бутилка от уиски…

— Ще ми ги дадеш ли да ги използвам? — попита Юра. — Или като на нормален бюрократ трябва да ти донеса бележка?

— Естествено — отвърна отново с любимата си дума Саня. — Ще ми донесеш бележка, как иначе! А вещите можеш да вземеш още сега срещу честна дума — в чест на старото ни познанство. Целия плик ли ще вземеш?

Юра погледна въпросително Настя. Той, разбира се, не би взел всички вещи на Баглюк, би взел само тефтерчето и бележника, но Аска винаги имаше някакви сложни съображения.

— Ако може, ще вземем всичко — побърза да каже Настя.

— Вземайте! — великодушно разреши Саня. — Днес съм добър. Само не забравяйте бележката, разбрахме се, нали?

Вратата се отвори и малката стая моментално се изпълни със служители от отдела, довтасали да хапнат от почерпката. По очите на Коротков Настя виждаше, че той е страшно гладен и няма намерение да си тръгне без парче торта, но на самата нея никак не й се оставаше тук. Не че служителите на държавната автоинспекция не й харесваха с нещо, не, те бяха приятни и приветливи, но настроението й беше отвратително.

2

Става дума за рус. ГАИ — буквално ДАИ, но с функциите на КАТ. — Б.р.