Страница 54 из 110
— Аха. Ами ти?
— Качвай се, ще ти кажа.
Настя се качи, колата потегли.
— Аска, знам, че моите емоции предизвикват у теб справедливо негодувание, така че морално съм готов да започнеш да ме ругаеш — подзе Юрий.
— Добро начало — кимна тя. — Най-важното — самокритично. Продължавай, слънце мое!
— Не мога да понасям, когато ме унижават, особено публично. Но още повече не мога да понасям да унижават приятелите ми. В случая — тебе и Мишаня.
— Разбирам — въздъхна Настя, — изгаря те жажда за мъст.
И с какво възнамеряваш да хързулнеш нашия Господар? С жена или с колективно напиване?
— Още не знам, трябва да помисля.
Тя се обърна към Коротков и внимателно се вгледа в съсредоточеното му лице.
— Надявам се, че се шегуваш?
— Ни най-малко. Сериозен съм като младоженец преди венчавка.
— Я престани, Юрик! Що за измишльотина, ей богу — да си разчистваш сметките с началника, и то по такъв идиотски начин. И през ум да не ти минава повече, чуваш ли?
— Чувам. А пък ти, щом си толкова умна, я ми кажи защо Баглюк е шофирал пиян?
Настя се замисли. Юрка беше прав. Въпросната вечер те си тръгнаха в девет часа, а Мелник още си беше в кабинета.
В седем и нещо той ги освободи от ежедневния доклад, защото се занимаваше с Баглюк. Следователно около седем и половина Валентин Баглюк още е бил трезвен и се е намирал на „Петровка“. Според официалното сведение катастрофата, при която бе загинал, бе станала в двайсет и три и десет. В колко си е тръгнал Баглюк от Мелник и къде е отишъл, къде е успял за някакви си три часа да се натряска като свиня? И дали само тази е била причината?…
— Юра, а защо все става така, че щом се отвори някаква възможност да получим информация за нещо, свързано с Мамонтов, източникът на тази информация моментално загива?
— Именно! — Коротков назидателно вдигна пръст. — Ами аз какво ти говоря? Мамонтов искаше да ми разкаже нещо и беше убит. Баглюк влезе в контакт с криминалната милиция И веднага много сполучливо катастрофира. Вярно, той не беше трезвеник, но прекалено навреме се е напил за последен път. Именно затова искам да отида при момчетата в участъка й да ги поразпитам за техническото състояние на колата на журналиста. И покрай другото да прегледам нещата, иззети от мястото на катастрофата. Книжа, бележки и тем подобни.
— Смяташ, че след разговора с Мелник той е отишъл при някого, пил е много и е споделял впечатленията си за фалшивите записи, а през това време някой е поработил върху колата му?
— Именно, драга моя, за това ти говоря. Искам да докажа на моя пламенно обичан началник Господаря, че и той не е бог знае какъв професионалист, щом не е предвидил подобна възможност. Разбирайки колко опасно е онова, което се е случило, той е трябвало лично да закара Баглюк до дома му и да се убеди, че нищо не заплашва нашия мил драскач. Нещо повече — ако беше добър оперативник, той лесно щеше да събере наум две и две, тоест навика на журналиста да се напива до загуба на самоконтрол и неговото явно разстроено и нервозно състояние и да предвиди, че Баглюк непременно ще се напие, и то преди да стигне до вкъщи, а улиците са хлъзгави. Хайде спомни си на какво са ни учили винаги: обръщайте внимание в какво състояние излиза от кабинета ви даден човек и съумявайте да прогнозирате неговите най-близки по време постъпки, съумявайте да предвиждате накъде и с какво настроение ще тръгне той след разговора с вас. Така беше, нали?
— Така беше — съгласи се Настя. — В тази наука има и втори вариант: съумявайте да поведете разговора така, че след него човекът да отиде, където е удобно на вас и да направи това, което вие искате да направи.
— Именно, а Мелник къде е гледал? Виждал е, че човекът не е на себе си от страх и огорчение, знаел е, че този човек е склонен да кърка прекалено много и не умее да спира навреме, разбирал е, че той е с кола, а по улиците има поледица — и въпреки това го е пуснал сам. Така че да не ми разправя, че аз съм единственият глупак в целия отдел.
— Хайде успокой се — примирително каза Настя, — никой не те смята за глупак, Юрик, а и не е добър тон да спориш с опонента си само с аргумента „ти си глупакът“. Моля ти се, успокой се. — Тя запали цигара, помълча известно време, после замислено добави: — В нашата детективска наука има и трети вариант. Ако подозираш, че в разговор с теб човекът лъже, помисли на кого след това той ще каже истината. Ако нашият приятел Баглюк наистина крайно се е разстроил в кабинета на Мелник, а после е хукнал при някого да пие водка, то на този някой той със сигурност е разказал с подробности всичко, което му се е случило през деня и го е изкарало от релси.
— Именно, именно! — подзе Коротков. — И ние трябва да намерим този човек. Първо, по този начин ще научим дали онова, което той е разказал на Мелник, не е различно от онова, което е разказал на другаря си по бутилка.
— И второ?
Коротков не отговори. Настя се позасмя вътрешно, отгатвайки хода на мислите му. Те бяха приятели от дълги години и степента на неговото самолюбие не беше тайна за нея. Не ще и дума — той бе намислил да докаже на Мелник, че също не е вчерашен и умее да намира информация, дори началникът да смята, че тя е „безвъзвратно изгубена“.
— Амбицирал си се да натриеш носа на Господаря и да му покажеш, че Баглюк е бил неискрен с него, така ли?
— Ами… горе-долу — неохотно потвърди Коротков.
— И какво друго?
— Друго… Ти обърна ли внимание, че Господаря ми крещя, залива ме с мръсотия, но така и не каза какво конкретно е научил от журналиста? Кой му е предал записите, какъв е бил този човек и така нататък. Само се фукаше, че е успял да измъкне всичко това от него. И ако аз успея да получа всичките тези сведения от другарчето по бутилка, независимо от Господаря, тогава ще мога добре да си поиграя с нашето шефче.
— Юрка!
— Е, какво, какво? Защо непрекъснато ме възпираш? Не мога да остана глупак в очите на колегите. Не мога и няма да остана. Трябва веднъж завинаги да покажа на Господаря, че не може да вдига скандали, без да е наясно с всичко. Ще му бъде за урок.
— Аха, значи си бил и лицемер?
— Ха, защо пък не? — Той сви рамене. — Добрият детектив е лицемер. Каква полза от него, ако винаги казва истината?
— Не преувеличавай, ако обичаш.
Смисълът на казаното от Коротков й беше пределно ясен. Той беше решил да получи същата информация, която бе получил и Мелник, а после да му заяви, че всичките шефски упреци са били несправедливи, че е успял да поговори с Баглюк и да научи от него всичко, но не е сметнал за нужно да афишира това пред целия отдел, за да избегне изтичане на информация. Сиреч в този деликатен случай може да са замесени вътрешни хора и не е хубаво такива въпроси да се повдигат публично, а той е трябвало да извика Коротков в кабинета си и да го попита насаме.
— Днес ми се виждаш някак странна — внезапно каза Коротков.
— Защо пък странна?
— Не се караш много. Мислех си, че ще почнеш да изригваш гръм и мълнии, ще ме наругаеш за детинските ми изпълнения, а ти мълчиш, сякаш всичко това ти харесва. Да не ти се е случило нещо?
— Не, всичко е наред.
— Не ме лъжи, Аска, познавам те като петте си пръста. Днес си подозрително безразлична.
Тя помълча, открехна прозореца, за да вдиша прохладен въздух.
— Прав си. Подготвям се морално да извърша страхлива постъпка.
— Не ми се вярва да го направиш. Ти никога не си била страхливка.
— Не е вярно, винаги съм предпазлива.
— Именно — предпазлива. Но не и страхлива. Разликата е голяма.
— Добре, не ме утешавай. И без това знам всичко. Юра, струва ми се, че повече няма да мога да работя с Мелник.
— Така. Браво бе! Да не си се наканила да напускаш?
— Мисля за нещо такова — уклончиво отговори Настя.
Изведнъж й стана неудобно, а намерението да напусне отдела й се стори детинско и срамно.
— Какво пък, имаш право. Време ти е да станеш подполковник, а длъжността ти е майорска. Защо трябва да стоиш тук?