Мъжки игри

Емоционалният живот на Анна Лазарева открай време беше труден. И то не просто труден, а почти болезнен. В него по странен начин се съчетаваха, от една страна, нежност и сантименталност, а, от друга — всепоглъщаща омраза към околния свят. Омразата май беше прекалено много и може би именно затова Анна инстинктивно търсеше повече топлина и обич. От това произтичаха всички нейни нещастия.

До дванайсетгодишна възраст Аня Лазарева беше най-обикновена ученичка. Учителите уважаваха нейната старателност, затова никога не й пишеха двойки, но при цялото си желание не можеха да оценят знанията й с повече от тройка. Понякога в бележника й се появяваха четворки и дори петици по такива интелектуално необременителни предмети, като рисуване, трудово обучение, пеене или физкултура. Но като цяло Аня беше стабилна тройкаджийка. Когато строяваха класа по височина, тя стоеше първа в редицата, но това още не беше повод за присмех, защото второто по ръст момче винаги беше по-ниско само с някакъв си половин сантиметър. С една дума Аня не биеше на очи — в класа имаше и пълни двойкаджии, и момчета, високи почти колкото нея. Е, може би беше най-грозничката…

На дванайсет години тя изведнъж започна да расте и само след година стабилно си спечели прякора Дългата. Животът й в средата на нейните съученици стана непоносим, закачаха я, грубо и глупаво се шегуваха с нея, че и пъпки я нападнаха, и те никак не я украсиха. На четиринайсет години момичетата от нейния клас вече ходеха със златни обички на ушите и с грим на очите, правеха си модни прически и излизаха с момчета от по-горните класове. В сравнение с тях Аня Лазарева изглеждаше не просто като грозното пате, а като рожба на динозавър — с дълга шия и грозна глава.

Именно тогава започнаха изблиците на злоба. Родителите й, което си е вярно, водеха момичето по лекари и лекарите им обясняваха, че израстването е особеност на хормоналната обмяна, пъпките сами ще минат след година-две, това са чисто юношески проблеми, свързани с пубертета, а що се отнася до раздразнителността и изблиците на агресия, най-добре ще е да се борят с това с помощта на спорта.

Аня с удоволствие бе приета да тренира баскетбол, още повече че общата й физическа подготовка беше много добра. Не мина и половин година и животът й се промени. Треньорът дойде в училището при директора и помоли да пуснат Лазарева от 8-б клас на тренировъчен лагер за подготовка за Републиканския турнир.

— Аня е гордостта на нашия отбор, всичките ни надежди са в нея и ако вие не разрешите да отсъства от училище, московският младежки национален отбор едва ли ще спечели — помоли той.

Разбира се, пуснаха Аня и цялото училище научи, че Лазарева е изгряваща звезда на съветския баскетбол. Моментално всички престанаха да закачат момичето, а ръстът й, който дотогава беше постоянен обект на гадни насмешки, се превърна в качество, на което човек само можеше да завиди. Спортната й кариера напредваше успешно, както бяха обещали лекарите, пъпките постепенно изчезнаха и всичко щеше да бъде наред, ако не бяха започнали усложненията на любовния фронт. Двете и повече години, които Аня бе преживяла в ролята на пъпчива върлина, се оказаха достатъчни, за да се оформи в неустойчивата момичешка психика комплекс за непълноценност. Тя искаше да бъде като всички, да ходи на срещи, да носи златни обици, да си прави модни прически и да се целува с момчета. Но красивата прическа само подчертаваше грозотата на нейното пъпчиво лице, а на срещи никой не я канеше. И тя силно мразеше момичетата с повече късмет и момчетата, които не й обръщаха внимание или го правеха само за да изсипят върху нея поредната порция подигравки. Мразеше родителите си, които й втълпяваха някакви глупости за душевната красота и за достойнствата на ума. Мразеше изобщо всички хора заради съчувствените погледи, които й отправяха. И учителите, защото не я защитаваха от съучениците й. И глупавата природа, задето я бе направила такава. С една дума Аня мразеше всички и всичко.

Като изход от този свят на всеобща омраза й се привиждаше любовта. Само любовта. Тя трябва да докаже на всички, че не е по-лоша от другите, че и нея я ухажват момчета, и нея я канят на срещи, и на нея й се обясняват в нежни чувства. Аня бурно реагираше и на най-дребните знаци на внимание от страна на младежите, на драго сърце им отвръщаше, проявяваше активност… И с това ги плашеше.

Животът постепенно навлизаше в нормални релси, Аня завърши гимназия, но и през ум не й минаваше да кандидатства в университет. Къде ти с нейните тройки в дипломата! Тъй като в онези години в наказателния кодекс още съществуваше параграфът за безделието, а спортуването изискваше ежедневни тренировки и чести пътувания — ту за лагер-сборове, ту за състезания, за такива случаи съществуваше практиката на формалните назначения на работа. Човекът се водеше на някаква длъжност, но не ходеше на работа, а заплатата си даваше на човека, който работеше вместо него, И Аня Лазарева се водеше на работа, но се бе посветила на баскетбола. Както много други младежи, и тя не мислеше за утрешния ден, понеже смяташе, че винаги ще бъде млада и силна и винаги ще излиза на баскетболната площадка.

Ала и родителите й, и треньорите постоянно й говореха, че трябва да получи висше образование. Отначало тя гледаше да не им обръща внимание, но след време, като видя съдбата на други спортисти и опита от живота изобщо, разбра, че те са прави. Пътят беше утъпкан: физкултурният институт успоредно със спортуването, а след приключването на състезателната дейност — треньорска кариера. Така постъпваха много спортисти.

Ученето в института не я затрудняваше, Анна дори се чудеше, като си спомняше постоянните си училищни тройки. В четвърти курс тя вече играеше в националния отбор и бъдещето й изглеждаше ясно и предопределено. Но кой можеше да предположи, че промените в политиката и икономиката ще доведат до постепенното умиране на спорта… Всичко стана скъпо и за всичко трябваше да се плаща: за наем на залата за тренировки, за наем на базата за спортен лагер, а пък колко струваха билетите за влак или самолет, за да замине отборът занякъде на състезание — по-добре да не споменаваме. Заедно с броя на създаваните отбори стремително намаляваше и броят на търсените треньори.

Изведнъж стана така, че точно след като получи дипломата си за висше образование и стана прекалено „стара“ за състезателна дейност в състава на националния отбор, на двайсет и седем години Аня Лазарева се оказа ненужна. Нито за спорта, нито за някакъв друг вид дейност, защото не умееше нищо друго, освен да играе баскетбол.

Почувства се измамена. От петнайсетата си година бе отдавала цялото си време и всичките си сили на баскетбола, всъщност не бе и живяла, а само бе функционирала като бягащ, скачащ и хвърлящ топки механизъм. Дванайсет години на вятъра. Нито семейство, нито дете, нито професия, нито пари — нищо. Зад гърба си имаше само спортни награди, любовни разочарования и няколко аборта. А по-нататък какво?

Първата депресия беше продължителна и тежка. Анна се опита да се отрови, но родителите й се прибраха от вилата по-рано и успяха да извикат „Бърза помощ“. Уплашена от психиатричното лечение, което неминуемо следва след опит за самоубийство, тя отрече всичко, уверявайки лекарите в своето неизменно жизнелюбие. Благодарна за своето спасение, Анна упорито измисляше лъжи като отговор на въпроса защо е взела такова количество хапчета. Беше деветдесет и четвърта година, а всеобщото безразличие към чуждото нещастие бе обзело по онова време и системата за безплатно здравеопазване. Още повече че лекарствата не достигаха, болничните сгради се намираха в окаяно състояние, така че нямаше къде да слагат новите болни. С една дума — пуснаха Анна по живо, по здраво, без никакво лечение.

След няколко месеца депресията се повтори и тя отново направи опит да се самоубие, отново неуспешен. Този път я спаси не завръщането на родителите й, а недобросъвестността на човека, от когото бе купила хапчетата. Във флакона имаше петдесет хапчета, но само осем от тях отговаряха на етикета, а останалите бяха, както се казва, „съвсем друго нещо“, и то с отдавна изтекъл срок на годност. И отново се размина без мерките на официалната медицина, вярно, уплашените родители поканиха вкъщи частен лекар психиатър, който не каза нищо полезно, освен баналното: „Тя трябва да се занимава с нещо. Може с работа, може със семейство.“ Когато той си тръгна, Анна, изпаднала в бяс, започна да чупи чинии и да крещи на родителите си, да им забранява да се месят в живота й.