Мъжки игри

— На господин журналиста това му е хрумнало, след като е прослушал записа, който са му пробутали — отговори Коротков, сякаш самия Баглюк го нямаше. — Но са му пробутали абсолютен фалшификат, а нали е бил махмурлия, той нищо не е забелязал.

— Седнете — кратко каза Мелник. — И разкажете всичко поред. А вие, Юрий Викторович, можете да си вървите.

Коротков излезе. Вярно, искаше му се да послуша, но прекалено неприятно му беше да се намира в компанията на Баглюк, заради небрежността, на когото го бяха сполетели толкова неприятности. Както обикновено, Коротков веднага тръгна не към своя кабинет, а към Настя. Каменская изглеждаше бледа и недоспала, очите й се бяха зачервили може би от умора, а може би — от изпълнилия кабинета цигарен дим.

Юра се тръшна на един стол, без дори да си съблече якето.

— Край, Аска, видях сметката на журналиста!

Настя вдигна към него измъчен поглед, в който липсваше дори обичайното приятелско съчувствие.

— Как успя?

— Експертите са установили, че записът е фалшифициран. Първата част на текста е изговорена от самия Мамонтов, а втората — от съвсем друг човек, който е имитирал гласа му. Супер, а? Домъкнах тоя глупак Баглюк при Господаря, нека сега се оправдава.

— Но на какво се радваш? — попита Настя, сякаш нищо не бе разбрала.

— Как на какво? Че всичко свърши. Сега никой няма да ме обвини в изтичане на секретни сведения и в разгласяване на името на източник. Камо ли пък, че съм имал интерес от смъртта на Мамонтов.

— Но някой е имал интерес. Нищо не е свършило, Юрик, всичко едва сега започва. Кой е свършил цялата тази работа? Кой е записал признанието, фалшифицирал го е, занесъл го е на журналиста и е убил момчето. Кой? И защо? Теб ли искат да провалят? Или замисълът е свързан с нещо друго?

— Ех, че си и ти! — разстрои се Коротков. — Тъкмо се бях приготвил половин час да се порадвам, а ти ми подрязваш крилата, докато още летя. След трийсет минути тези въпроси ще започнат да измъчват и мен, но нали можеше да ми отпуснеш половин час радост, а! Лоша жена си ти, Анастасия, и това си е.

— Извинявай.

— Ти какво така си се оклюмала? Случило ли се е нещо?

— Абе не знам, главата ми постоянно се пълни с разни глупости.

— Например?

— Например знам къде ми се е мернало името на банка „Руска тройка“.

— Е, слава богу! Защото вече се страхувах, че пак ще започнеш да ми досаждаш с него. Та къде значи?

— В твоите бележки, слънце мое незалязващо. В бележките, които ми донесе във връзка с моя случай с удушените.

— Сериозно? Е, значи съм си заслужил една чашка кафе. Хайде, драга, включвай бързовара и разказвай. Бавно и поред, така че да ми достави удоволствие.

Коротков все пак постигна своето: Настя започна да се усмихва, а и погледът й просветна.

— Авантаджия — гальовно каза тя.

— Не пресилвай, просто партньор — върна й шегата Юра, цитирайки реклама, която всички вече знаеха наизуст. — Разказвай за банката.

— Работата тук е не толкова в банката, колкото в маниака-удушвач. Един служител на тази банка, някой си Аликади Нурбагандов, е бил вторият потърпевш от нашите седем жертви. При това в момента на убийството той никъде не е работел, десет дни преди смъртта си е напуснал „Руска тройка“. А известно време след неговата гибел е бил застрелян Вавилов, началникът на службата за сигурност при банката.

— Е, и какво? Къде виждаш връзката?

— Не знам. Но трябва да има връзка.

— От къде на къде?

— Разбираш ли… Само че не се смей и не ме наричай идиотка, става ли? Спомняш ли си, че ти разказвах за едни научни разработки в областта на серийните убийства?

— Дето се разправяше за някаква Програма, която била защитена от не знам какво си, така че било невъзможно убиецът да бъде заловен, докато не изтрепел всички нещастници, които си е планирал?

— Да, нещо такова. Та значи аз се срещнах с автора на тези разработки.

— Но защо?!

Веждите на Коротков се повдигнаха, очите му сякаш изскочиха от орбитите си от смайване, той дори зяпна от изненада.

— Защо си се срещала с него? Да не би да вярваш в тези бабини деветини?

— Юра — тя се намръщи от досада, — нали се разбрахме: без емоции, ако обичаш. Първо ме доизслушай, после ще се изкажеш.

— Добре де, добре — примирително каза той, — само че все пак не разбирам защо…

— Юрка! Нищо няма да ти разкажа, ако… — заплаши го Настя.

— Край, виж, запуших си устата. Дай буркана с кафето, аз ще го направя, а ти говори, учена жено.

— Авторът на научните разработки — професор Самойлов — започна да преглежда данните за рождените дати, за датите на гибелта и за местата, където са били открити труповете на удушените. И след час и половина започна да ме ругае, задето съм била фалшификатор и съм го разигравала.

— Не разбирам… — проточи Коротков, който бъркаше захарта в чашите. — Къде тук е намерил фалшификация, да не говорим за разиграване?

— И аз не разбрах веднага. Оказа се, че в съответствие с неговата методика е излязло, че първите две убийства са извършени от различни хора. А аз нали му бях казала, че става дума за серия от седем убийства? Той обаче прегледа данните и заяви, че това не е никаква серия и аз просто го будалкам.

— Не ти него, а той тебе будалка — ядоса се Коротков, — а ти сега го преживяваш. Как да не е серия, като си е точно серия!

— Недей кипва, още е рано. Тръгнах си от него напълно озадачена, нищо не разбирах и започнах да се съмнявам в науката. Това беше в петък. А в неделя отидох в болницата при Денисов.

— При кого?! Ей, ама ти да не си полудяла? — разкрещя се Коротков. — Защо си се помъкнала при него? Малко ли ти бяха миналогодишните неприятности?

— Тихо, тихо — тя успокояващо го погали по ръката, — не викай, ще събереш всички любопитни. Денисов беше тежко болен, в понеделник му предстоеше операция, която той не се надяваше да преживее, и просто искаше да се сбогува с мен.

— Да се сбогува, а? — Коротков сниши глас, но ядът му не намаля. — Хайде де, че той ще надживее всички ни, тоя мафиот. Сигурно пак е искал да те набърка в нещо, нали?

— Естествено. — Настя се усмихна. — Денисов не може да живее без това. Именно той ми каза като прощален подарък, че в някаква фирма неотдавна бил убит ръководителят на службата за сигурност, а известно време преди това оттам напуснал служител, който също не след дълго бил убит, и то убит преди гореспоменатия ръководител. С други думи напусналият служител не е убил ръководителя. Но между тези две убийства имало връзка.

— Интересно — каква?

— Не знам. Денисов не ми каза.

— Ами попитай го, той няма да ти откаже.

— Не мога, Юрик.

— Че защо да не можеш? Неудобно ли ви е, учена жено?

— Не. Денисов почина в понеделник.

— Аха-а, виж ти! — замислено проговори Юрий. — И защо ти е разказал всичко това? Искал е ти да потърсиш тази въображаема връзка, така ли?

— Юра, мислиш в невярна посока. Защо ми го е разказал — това е отделен въпрос. Интересува ме друго. Ако между убийствата на Нурбагандов и Вавилов наистина има връзка, тогава Нурбагандов не е бил удушен от маниака. Защо тогава картината на престъплението толкова прилича на другите шест епизода?

— Имитация — веднага отговори Юра. — Фалшификат, наподобяващ стила на маниака. Имали сме подобен случай — с еврейските момчета. Забрави ли го вече?

— Не става — поклати глава тя. — Епизодът с Нурбагандов е втори поред, а по единствения първи епизод не може да се направи извод за стила и наличието на серия.

— Да, така е — съгласи се той. — Ами тогава?

— Ами не знам. — Настя разпери ръце. — Ето, седя и мисля как е могло да се получи.

— Да-а-а… Слушай, ами твоят професор как е научил за това?

— Никак. Той си служеше само със своята методика и при него се получиха двама различни извършители.

— Я стига, Ася, това не може да бъде. Сигурно ти си му казала.

— Та аз бях при него в петък, когато изобщо нищо не знаех! Спомни си, едва в понеделник вечерта, когато бяхме у Стасов, започнах да си блъскам главата над тази „Руска тройка“!