Мъжки игри

Да, наистина главоблъсканица. Денисов не я излъга, лека му пръст. И професор Самойлов беше напълно прав, като твърдеше, че първото и второто убийство са извършени от различни хора. Значи неговата методика работи.

Настя грабна телефонната слушалка и по памет набра номера на Самойлов.

— Олег Григориевич, Каменская е. Извинете, че се натрапвам, но ми е нужна вашата помощ.

От слушалката долиташе глъчка и Настя разбра, че кабинетът на професора е пълен с хора.

— Кажете ми телефона си, аз ще ви се обадя — сухо отвърна Самойлов.

Отново чакане! Хем не се знае дали ще е дълго. Може би Самойлов сега ще отиде да води занятия, а после може изобщо да забрави да й се обади. Или да загуби листчето с телефонния номер. Или нещо друго.

Но Самойлов се обади доста скоро. Настя дори не бе успяла да се изнерви прекалено много.

— Какво ви се е случило? — попита той съчувствено. — Гласът ви звучи, сякаш около вас се събарят стени.

— Олег Григориевич — припряно заговори тя, — току-що получих потвърждение, че сте прав. Първото и второто убийство наистина са били извършени от различни хора. Нужно ми е да получа вашето заключение и за всички останали жертви.

— Какво пък, това ме радва — спокойно отговори Самойлов. — Значи моята методика не е толкова лоша, колкото си мислят някои хора. Донесете материалите, ще ги прегледам.

— Ще се обидите ли, ако ви пратя папката по някого от моите колеги? Сега ще опитам да намеря някого с кола, който пътува по посока на „Войковская“. Ако тръгна аз, ще стане много бавно.

— Защо, какво е това бързане? — присмехулно попита той. — При такива дела един-два часа не играят роля, още повече че с вас установихме, че серията е приключила.

— Олег Григориевич, моля ви…

— Добре, добре, пратете папката. Само имайте предвид, че в петнайсет часа отивам да изпитвам, ще се освободя не по-рано от седемнайсет и трийсет. Ако вашият пратеник не ме намери в кабинета ми, нека донесе материалите в аудитория 421.

— А… кога мога да ви се обадя пак? — плахо попита Настя.

— Утре към обед. Не по-рано.

— Благодаря — въздъхна тя.

Утре към обед. Какво пък, не всичко става толкова бързо, колкото ни се иска. Ще трябва да почака.

Тя затвори телефона и отново се зае със своите таблици. Нали в края на деня трябваше да се отчете с нещо пред Господаря. Виж, за методиката на професор Самойлов няма да му говори. Във всеки случай — засега. Ще се присмее. И за Денисов не бива да споменава. Ще трябва да се преструва, че е направила странните си изводи по делото за серийните убийства, опирайки се единствено на анализите.

Ръководството на Московското управление на криминалната милиция естествено знаеше за скандалната статия „Трупове на бунището“ и съответно бе направило всичко необходимо, за да се повлияе на Федералното бюро за съдебни експертизи, така че изследването на записите да стане колкото може по-бързо, без да се чака ред.

На другия ден след като записите бяха предоставени на експертите, от Бюрото се обадиха на Коротков и го помолиха да отиде там заедно с журналиста. Настаниха ги пред екрана на видеото и пуснаха записа.

— Това ли е записът, който получихте и въз основа на който написахте статията? — обърна се експертът към Баглюк.

— Да, същият е — потвърди Валентин.

— Не бързайте, догледайте го до края.

Но и след като изгледа целия запис, Баглюк уверено потвърди, че записът е същият, слушал го е много пъти и го помни практически наизуст.

— Да, там е работата, че сте го слушали — загадъчно се усмихна експертът. — Именно сте го слушали, а не — гледали. Хайде да го пуснем отначало, ще ви покажа едно-друго.

Започнаха да гледат от началото. На екрана покойният Никита Мамонтов казваше името си и разказваше как е извършил убийството на Павелецката гара.

— А сега гледайте внимателно — каза експертът. — Гледайте и слушайте едновременно.

Коротков видя разминаването веднага. И се смая — защо не беше обърнал внимание на това, когато бе гледал записа за пръв път в редакцията и за втори път — току-що, тук, в лабораторията. Сигурно се бе задействал психологическият закон: ако става дума за същината на изричаното, трябва да се вслушваш в думите, а не да гледаш човека, който говори. Ако Мамонтов по време на записа показваше нещо, например как е нанасял ударите с нож на човека на препълнения перон, тогава естествено цялото внимание щеше да бъде приковано към изображението на екрана. А така…

— Но как сте могли да не забележите? — укорително говореше експертът. — От думите „На «Петровка» ме разпитваше Коротков, Юрий Викторович“ нататък артикулацията на говорещия не отговаря на текста, който чуваме.

— Как така? — сепна се Баглюк. — Защо да не отговаря?

— Този въпрос не трябва да се задава на мен — сви рамене експертът. — Моята работа е да констатирам, че върху втората част на видеозаписа е наложен нов текст.

— Не може да бъде! — избъбри журналистът. — Как така? Сигурен ли сте?

— Ако не бях сигурен, нямаше да ви поканя да дойдете. Спектрограмите на първата и на втората част на записа са съвършено различни. Текстът е произнасян от двама души, макар че, трябва да призная, имитацията е много добра, при обикновено слушане гласовете са практически неразличими.

— Това само на видеото ли е или и на диктофонния запис? — глупаво попита Баглюк.

„Хваща се за сламка! — злорадо си помисли Коротков. — Какво има да пита, като текстовете на двата записа са идентични?“

— На аудиокасетата картината е същата.

— Ясно — оклюмано произнесе журналистът.

— Кажете, а може ли по артикулацията да се възстанови текстът, който е бил произнесен в действителност? — попита Юрий.

— Можем да опитаме. Но определено нищо не обещавам. Трябва да поканим преводач от езика на жестовете, те имат набито око. Между другото това можете да направите и без мен. Е какво, драги господа, доволни ли сте или имате още въпроси?

— Напълно сме доволни — бързо каза Коротков. — Благодаря.

Излязоха заедно с Баглюк. Валентин изглеждаше жалък и потиснат, но оперативният работник не изпитваше към него ни най-малко съжаление. Ако тоя драскач не бе търсил „скандалното“, може би щеше да погледне по-критично материалите, получени кой знае откъде, и ако ги беше гледал по-внимателно, щеше да види фалшификацията навреме. А сега какво — само тормози хората, пречи на работата им.

— Юрий Викторович — унило произнесе Баглюк, — моля да приемете извиненията ми…

Той замънка нещо за опровержение и морално овъзмездяване, но Коротков го прекъсна:

— Сега ще отидем на „Петровка“ при моя началник и там ще разкажете подробно всичко: кой, кога и при какви обстоятелства ви пробута този фалшификат. За опровержението и моралното овъзмездяване ще си поприказвате пак с него. И приемете от мен един приятелски съвет: не се захващайте със скандални материали, когато сте махмурлия, след напиване главата не работи добре.

Към „Петровка“ двамата пътуваха всеки със своята кола — Коротков отпред, Баглюк след него. Докато крачеха по дългите коридори на зданието на Градското управление на вътрешните работи, журналистът се опитваше да заговори Юра, но той гневно мълчеше и само ускоряваше крачка. Сякаш Искаше колкото може по-бързо да се отърве от този неприятен човек. Отвори вратата, която водеше към кабинета на Мелник, и буквално натика вътре Валентин.

— Ето, Владимир Борисович, запознайте се, моля. Валентин Баглюк, автор на прочутата публикация „Трупове на бунището“. С него току-що бяхме в Бюрото за съдебни експертизи и си изяснихме, че записите на признанията на Никита Мамонтов са били фалшифицирани.

— Тоест как? — бавно попита Мелник, като стана от стола си и направи крачка към тях.

— Мамонтов наистина си е признал за убийството, извършено преди година и половина. Но не е казвал нито дума в смисъл, че съм го вербувал.

— И откъде ви хрумна това на вас, господин журналист? — навъси се началникът.