Страница 39 из 110
На нея не й беше интересно да обсъжда нито чуждия ремонт, нито чуждите пари. Виж, началникът на служба за сигурност, и то бивш офицер от милицията, беше съвсем друго нещо. Онова, което бе чула вчера от Денисов, не й даваше мира, беше като попаднала в обувката песъчинка: уж не те боли, но постоянно усещаш, че е там.
— Мисля, че около деветдесет процента — отговори Владислав. — Ами помисли сама — кой друг може да бъде началник на служба за сигурност? Тоест такъв може да бъде всеки, но за такава длъжност не биха поканили всекиго.
— А кои са повече сред тях — нашите или онези от Комитета?
— Нашите — уверено отговори Стасов. — Първо, ние просто по брой винаги сме били повече. И второ, Комитетът, както и да се нарича, пак си остава една засукана служба. Те си печелят парите другояче. А защо това изведнъж те заинтересува?
— Просто така… Предстои ми да съставям списък на фирмите в цялата страна, в които наскоро убит ръководител на служба за сигурност в миналото е бил офицер от Министерството на вътрешните работи. Та се мъча да си представя мащаба на това издирване. Усещам, че дълго ще трябва да го търся този пенсионер… Имала глава да пати.
— Защо трябва да го издирваш? Не му ли знаеш името?
— Не… — Тя завъртя глава и посегна за поредната пирожка, вече петата.
— Ами името на фирмата?
— И него не знам.
— Е, поне региона, областта… Все нещичко трябва да знаеш.
— Не знам нищо, освен че е бивш милиционер. Дожаля ли ти за мен, Владик?
— До сълзи — изсумтя Стасов. — Разбрах, че издирваш мен. Аз съм бивш подполковник от милицията, а днес — ръководител на служба за сигурност при голяма фирма. Вярно, още съм жив, но това лесно може да се поправи. Сега ще изям още една пирожка, след което ще настъпи моята мъчителна смърт, причинена от необуздана лакомия.
— Весело ти е на тебе, а аз трябва да търся игла в копа сено. Слушай, а нямаш ли познати в други служби за сигурност, които биха могли да ме консултират по въпроса как да стесня кръга на издирването и да се справя с проблема максимално ефективно и бързо?
— В други служби ли? — Владислав присви очи и ги впери нейде към тавана. — Така… Имах един, Димка Вавилов, но наскоро го погребахме. Заедно с него работехме в регионалното управление… Чакай, ами самият Вавилов няма ли да ти свърши работа? Ръководител на служба за сигурност, в миналото — полковник от милицията. А?
— Не знам, Стасов. Трябва да огледам подробностите. Може и да ми свърши. Къде е работил?
— В банка „Руска тройка“.
— „Руска тройка“ — бавно повтори Настя. — Това име ми звучи познато… Къде го чух съвсем наскоро, а, Коротков? Ама остави за малко на мира салатите на Ирочка, на тебе говоря!
— Какво искаш? — Коротков недоволно се извърна към нея, старателно дъвчейки мръвка и пъхайки след нея в устата си лъжица зеленчукова салата. — Защо се заяждаш със стар гладен детектив, когато най-сетне са му дали да похапне и са го сложили да седи до очарователно момиче? Ама и ти си една досада!
Впрочем каза го миролюбиво и дори почти гальовно.
— Добре, извинявай. Името „Руска тройка“ не ти ли говори нещо?
— Това е банка. Намира се в Западния район.
— Това и аз го знам. Но имам усещането, че съвсем наскоро ми се мяркаше пред очите по някакъв повод. И не мога да си спомня по какъв.
— Е, драга моя — Коротков направи изразителен жест с вилицата, — тук не мога да ти помогна. Мяркало се е пред твоите очи, не пред моите.
Чиниите, подредени на трапезата, бързо се опразваха, всички имаха прекрасен апетит. Изключение правеше само Татяна, която зле понасяше бременността и почти нищо не ядеше, а и в разговора практически не участваше, седеше, затворена в себе си, бледа, със сенки под очите.
Към десет часа бившата съпруга на Стасов — Рита — пристигна, за да прибере Лиля. Както обикновено, тя не пристъпи по-навътре от антрето и при това толкова припираше детето, сякаш всяка секунда в повече в дома на бившия й съпруг й нанасяше кървяща рана. Естествено Рита имаше любовник, същия, с когото се бе свързала още преди развода със Стасов, но това изобщо не означаваше, че се е примирила с равнодушието на бившия си съпруг. Нея трябваше да я обичат всички мъже до един, и то непременно до гроб. Това се отнасяше и за Владислав, а всяко отклонение от цитираното правило Рита възприемаше като престъпление.
Към единайсет станаха да си ходят Настя и Коротков. Утре им предстоеше работен ден, а тепърва трябваше да стигнат и до домовете си. Колата на Коротков беше толкова стара и грохнала, да се чудиш как все още се движи, и май единственото нещо, което работеше в нея, беше запалката. Парното естествено не работеше, но след топлото жилище и обилната трапеза студът не се усещаше веднага. Настя храбро си свали ръкавиците и бръкна в чантата си за цигарите.
— Танюшка е някак смачкана — съчувствено каза Юра. — Да ти се доплаче, като я гледаш. А пък моята красавица, когато носеше сина ни, просто цъфтеше цялата, можеше да я сложиш на плакат „Пийте доматен сок!“
— Голямо сравнение направи! Жена ти тогава на колко години е била?
— Малко над двайсет.
— А Танюшка е вече над трийсет. И здравето й не е цветущо… Слушай, къде все пак може да съм чувала тази „Руска тройка“, а?
— Е, стига де, какво те прихваща с тази „Тройка“! Я по-добре да си поговорим за Баглюк.
— За онзи журналист ли? Добре, да си поговорим.
— Разбираш ли, в събота и неделя само той ми беше в главата, все се надявах нещо да ми просветне. А днес с благословията на Господаря отидох при него в редакцията. Представих се значи, така и така, господин Баглюк, с публикацията си вие дълбоко ме наскърбихте. Така че с вас трябва да огледаме случая от всички страни и да изясним нещата докрай в това недоразумение. Защото, така да се каже, няма нищо по-лошо от наскърбен детектив.
— Е, и той какво?
— Той — нищо. Седи си едно спокойничко, усмихва се. Ако съм ви наскърбил, казва, драги ми господине, нищо лично, такъв е животът, защото зад всяка написана от мен дума стои документално потвърждение, което съм представил заедно с подготвената за печат статия на моето вестникарско ръководство. И вие нямате в какво да ме упрекнете.
Настя издърпа пепелника и тръсна пепелта в него.
— Лъжеше ли?
— Май че не. Веднага вдигна телефонната слушалка и се обади на началството си, началството ни покани в кабинета си и достъпно ми разясни — на мен, тъпия и неграмотния, — че имат доказателства, които именно са в основата на текста на статията „Трупове на бунището“. Ако ли пък аз имам факти, опровергаващи тези доказателства, моля, мога да ги предявя. Тогава ще седнем да обсъдим нещата. Засега те нямат основания да не вярват на предоставените им доказателства.
— Господи, защо мълчиш, а не казваш веднага! — ядоса се Настя. — Какво имат?
— Те имат, Асенка, видеозапис на монолога на Никита Мамонтов, в който той си признава убийството на Павелецката гара и разказва как аз съм го вербувал, като съм му обещал да отклоня отговорността от него, и как после ми е доставял информация. Имат и диктофонен запис на същия монолог.
— Браво бе! — подсвирна Настя. — И как да разбираме това?
— Ами знам ли!
— Чакай, Юрик, а ти сигурен ли си, че на записа е записан именно Мамонтов? Нима толкова добре си спомняш лицето му?
— Там е работата я… Живия Мамонтов си го спомням, но съвсем приблизително. Минаха година и половина, а след Никита съм се срещал и запознавал с толкова много хора, че в главата ми е пълна каша. Виж, на мъртвия Мамонтов съм се нагледал достатъчно. Нямам основание да се съмнявам, но, разбира се, трябва и криминалистите да погледнат. Има много хора, които просто си приличат, това ние с тебе го знаем прекрасно от опит.
— И какво ти каза вестникарското ръководство?
— Че са готови да предоставят двете ленти на криминалистите за провеждане на предварително разследване, но настояват това да са експерти не от нашето министерство, а някакви независими. Предложих им Федералното бюро за съдебни експертизи, тях това ги задоволи напълно, вече извършихме и всички формалности.