Страница 34 из 110
Денисов дълго мълча, сякаш напълно бе изгубил интерес към разговора. Седеше неподвижно, не откъсваше очи от пухкавите, покрити със сняг елхички.
— Ако някой ден ме помолят да назова жените, оставили най-дълбока следа в живота ми — неочаквано каза той, — ще изброя три имена. Първата е Вера Александровна, съпругата ми, която беше до мен почти петдесет години и ми беше подкрепа в най-трудните мигове. Втората е Лилиана, жената, която искрено обичах и която загина толкова нелепо. Не съм забравил, че благодарение на вас убиецът бе намерен. И третата сте вие, Анастасия. Всеки път ме изненадвате.
— Но защо? — сухо попита Настя.
Странно, стана й неприятно и тягостно. Мисълта, че е оставила дълбока следа в живота на закоравял мафиот, никак не я поласка.
— Дойдохте да се видите с умиращ човек… Да, да, не ме прекъсвайте и не ме заблуждавайте, не съм дете. Дойдохте да се видите с умиращ човек, нещо повече — дойдохте при човек, който винаги е изпитвал към вас доверие и топлота и който нито веднъж не ви е сторил нещо лошо. Не можете да го отречете, нали? Дори онази служебна неприятност, която имахте заради контактите си с мен, ви сполетя не по моя вина. Тогава вие ме помолихте да дойда в Москва, за да се видим, инициативата не беше моя. Та така, повтарям: сега разговаряте с мен — човек, който има прекрасно отношение към вас и на когото остават броени дни живот, и въпреки това не можете да се отървете от присъщите ви недоверчивост и предпазливост. Във всяка моя дума търсите измама. Нещо повече — разговаряте с мен като с равен, опитвате се да намерите логика в думите ми, вкопчвате се в противоречията и несъответствията. Но вие не сте ми равна, скъпа моя. На вас всичко ви предстои занапред, докато пред мен е само операционната, от която може вече да не изляза. Лекарите ме будалкат, уверяват ме, че операцията ще ми помогне, но същевременно честно ме предупреждават, че може да не я издържа. И дори в тази ситуация вие не проявявате снизходителност към мен. Жестока сте, Анастасия. Вероятно защото сте много млада. Вие сте на трийсет и шест, не греша, нали?
— Не грешите.
— Още сте дете — тъжно се усмихна Денисов. — Но както винаги, сте права — не ви казах всичко. Програмата, за която става дума, е много скъпа, бюджетното финансиране не е достатъчно за нея. И ръководителите на Програмата си позволиха да сключат сделка с някои структури.
— Ясно — въздъхна Настя. — Вие им давате пари, а те в замяна на това не ви закачат. Така ли е?
— Абсолютно вярно. Аз също финансирам тази Програма и в замяна имам твърдото им обещание, че нито един от новите резиденти никога и при никакви условия няма да се появи на територията на моя град. Ето защо аз, докато съм жив, не съм заинтересован това гнездо да се разруши. Разбирате ли ме? Ако дръпнете тъничката нишка, която току-що ви подадох, вие с вашата здрава ръка и упоритост в края на краищата ще се доберете и до учебния център, и до организаторите и ръководителите на Програмата. И тогава може да започнат какви ли не катаклизми, включително да се смени апаратът за изпълнение на Програмата, както и източниците на финансиране. Не мога да съм сигурен, че отново ще успея да уговоря взаимноизгодно примирие с държавата. Виж, ако умра — тогава друга работа.
„Той ще умре — изведнъж ясно проумя Настя. — Не се надява на чудо и е готов за края. Именно затова ми разказа всичко това. Ако у него се таеше дори искрица надежда, той за нищо на света нямаше да ми даде тази информация. Вероятно знае за болестта си много повече от околните. И се е съгласил с тази безсмислена от негова гледна точка операция само за да не разстройва близките си. Нека се залъгват с илюзии. Но ако греша и той се надява да оцелее, излиза, че Денисов ме смята за пълна идиотка. Защото само на пълен идиот може да се доверява такава информация с увереността, че той няма да се възползва от нея изключително заради добрите взаимоотношения. Нима толкова високо оценява степента на своето влияние върху мен и смята, че никога няма да направя нищо, което може да му навреди?“
— Едуард Петрович, извинете ме за този въпрос, но отдавна ли боледувате? — попита Настя неочаквано.
Денисов бавно извърна към нея едрата си белокоса глава и внимателно я погледна право в очите. В този момент Настя си помисли, че той я вижда като на рентген и смисълът на нейния нетактичен въпрос му е пределно ясен. Така и излезе.
— Не, мила моя, боледувам само от четири месеца. Сама виждате в какво се превърнах през тези четири месеца. Болестта прогресира много бързо. Ако не си направя операция, остава ми да живея съвсем малко. Може би само няколко седмици.
— Но ако операцията мине успешно?
— Престанете! — Той се намръщи и отново седна изправен, вперил неподвижен поглед в пухкавите елхички. — Нима вярвате в това? През тези четири месеца организмът ми толкова е прогнил, че сърцето ми няма да издържи и два часа под упойка. Отслабвам с всеки ден, чувствам се все по-зле и по-зле и това означава, че метастазите пълзят в различни посоки с огромна скорост. Вече нищо няма да ги спре. Извинете ме, Анастасия, знам, че много по-лесно щеше да ви бъде да разговаряте с мен с друг тон и с друго настроение, да укрепвате у мен надеждата и да слушате как градя планове за бъдещето. Поне щеше да ви е ясно какво и как да говорите. А да общуваш с човек, който знае, че скоро ще умре и дори се опитва да обсъжда това, е много тежко. Но аз ви ценя прекалено много, за да ви мамя и така да ви принуждавам да се преструвате, като на свой ред мамите мен. Не съм ви толкова близък, за да плачете за мен, както ще плаче Толя Старков, да не говорим за семейството ми. На вас мога да кажа всичко както си е в действителност и да не се опитвам да ви щадя. Отивам си. Именно затова ви разказах за Програмата.
— Защо? Защо ми разказахте това? Какво искате да постигнете?
— Ами например искам вие да знаете за това. Просто така, без никакви условия. Може това да ви помогне в работата, когато ви се стори, че не разбирате нещо.
— Пак не казвате всичко докрай.
— Да… Отново сте права. Още не съм ви казал всичко, но не защото подлагам на изпитание съобразителността ви, повярвайте ми. Готвих се дълго за нашия разговор, но до момента, когато дойдохте, така и не бях си отговорил на най-важния въпрос. Затова сега все още се мъча да намеря отговора.
— И не го ли намирате?
— Не, не го намирам. Макар че мисля за това през всичките тези четири месеца, откак разбрах, че с гигантски крачки вървя към края. Хората са самонадеяни и рядко се замислят какво ще стане, когато те вече няма да са живи. Струва ни се, че ще живеем вечно и никога няма да умрем. А после изведнъж се оказва, че не е така. И все по-често сме принудени да мислим за живота, който ще продължава, но вече без нас. Отначало всичко изглежда пределно ясно и на въпроса какъв ще бъде този живот очевидният отговор е: „Това ще бъде живот без нас.“ Някои се задоволяват с този отговор. Други, след като са предъвкали и асимилирали тази неприятна мисъл, — преминават към следващия етап и си казват: „Добре, разбрах, че това ще бъде живот без мен. Но какъв ще бъде все пак този живот, хубав или лош? И интересува ли ме какъв ще бъде?“ Ето на този въпрос търся отговора. Опитвам се да разбера безразличен ли ми е този чужд живот, в който мен вече няма да ме има, или не.
— И кой отговор ви е по-близък?
— Не знам. Не мога да реша. Прекалено много е поставено на карта. Включително и благополучието на хората, които дълги години съм подкрепял и които нямам право да изоставя на произвола на съдбата.
— Вие искате да постоя с вас, докато не вземете това решение?
— Да. Искам. Но не смея да ви помоля за това. Днес е неделя — ден за законна почивка, сигурно си имате някакви свои планове. И после — не е много радостно да прекарваш времето си в компанията на умиращ старец. Сигурно сте премръзнали и огладнели? — внезапно смени темата той.
— Не, защо? — учтиво отговори Настя, макар че всъщност ужасно бе премръзнала и умираше от глад.