Страница 26 из 110
— Отдавна ли я познаваш? — продължи разпита си тя.
— Не много отдавна.
— Коя е?
— Има ли значение за теб? — отговори той на въпроса с въпрос. — Сякаш ако е чистачка, ще е едно, а ако е кинозвезда — съвсем друго.
— Ти какво, решил си да ме зарежеш ли?
— Засега не. Но ако ми пречиш да работя, непременно ще те зарежа. Оля, смъртно съм уморен и ми се спи, да приключваме, а?
Момичето гневно тресна слушалката. Миша се усмихна и се върна към своята прекъсната вечеря. Неговата грижовна майка, преди да влезе в болницата, бе помолила многобройните си приятелки, които живееха наблизо, да не оставят сина й на произвола на съдбата и дори им беше оставила ключ от апартамента, така че Миша всяка вечер намираше в кухнята обилна вечеря — плод на колективните усилия на милите пенсионерки. Дори в деня, когато тук бе дошла Анна, в хладилника стояха донесените още следобед тенджерки, бурканчета и пакетчета с пържоли, салати и пирожки. Доценко се надяваше гостенката да не надникне там и да „повярва“ на легендата му за ергенската вечеря.
При ежедневните си срещи с Лазарева Михаил подхващаше разговори, чрез които изучаваше характера и начина на мислене на бившата спортистка. Същевременно се стараеше да провери алибито й за дните и часовете на извършването на седемте убийства. Резултатът беше абсолютна каша. От една страна, Аня бе много силна физически и спокойно би могла безшумно да удуши жена и не много едър мъж. От друга страна, имаше дълги нокти, което противоречеше на заключенията на експертите. Вярно, Каменская бе обещала да се свърже с някакъв козметичен салон и да попита дали Лазарева не го е посещавала за изкуствено бързо израстване на нокти. От една страна, Анна не приличаше твърде на душевно болна, в изказванията й нямаше нищо, което да говори за увредена психика, натрапчиви идеи или раздвоение на личността. Но, от друга страна, беше прекомерно нервна, лесно излизаше от кожата си, често настроенията й рязко се сменяха, при което тези смени не бяха свързани с никакви външни събития. Уж никой не я е обидил, не я е наскърбил, не я е разстроил, уж нищо лошо не се е случило, а я гледаш — вяла, тъжна, затворена в себе си, не й се говори. Или обратното — без никаква видима причина изведнъж става радостно възбудена, не спира да бърбори, шегува се, смее се, не те оставя да гънеш. Това уморяваше Михаил, беше му трудно да общува с Анна, още повече че тя настойчиво форсираше събитията, като го принуждаваше преди раздяла дълго да стоят във входа и да се целуват. Тя се целуваше хубаво, но тъй като по принцип Михаил не я харесваше, тези продължителни раздели се превръщаха в мъчение за него. Аня явно недоумяваше защо той вече не я кани в дома си и постоянно намекваше за своята готовност да проведе още един кулинарен експеримент, тъй като според теорията на самия Доценко резултатът трябвало да бъде буквално зашеметяващ.
На Миша не му се искаше да изпитва никакво „зашеметяване“. Искаше му се всичко по-бързо да се изясни, та повече да не се среща с натрапчивата особа, мечтаеща за страстна любов, завършваща с брак. Една от задачите, които му бе поставила Каменская, беше да изясни дали Анна Лазарева не е била жертва на насилие като малка, а по-конкретно — на нападение вечер в пуст вход. Опитът бе показал, че серийните убийци избират жертвите си неслучайно. Жертвата трябва да отговаря на определени „изисквания“ — например да прилича на някого или да бъде облечена по определен начин, или да има определена професия и така нататък. Първото, което се прави при появяването на сериен убиец, е грижлив анализ на всички сведения за потърпевшите и опит да се моделира „образът на жертвата“, за да се разбере защо този образ е именно такъв, и вече оттам се тръгва към моделиране личността на престъпника. По делото за седмината удушени „образът на жертвата“ изобщо не се очертаваше. Три жени и четирима мъже с толкова различна възраст и толкова различни като външност. Но ги обединяваха времето, мястото и начинът на убийството. Ето защо версията беше, че именно тези признаци са водещите, главните за убиеца. Все му е едно кого ще убие — важно е това да стане непременно вечер във входа на жилищен блок. И то да убие не с нож, не с куршум, а именно чрез удушване. Такава мания би могла да се появи у човек, който като малък е бил нападан при аналогични обстоятелства. Отначало у детето се поражда непреодолим (и между другото — напълно естествен) страх от пусти входове, особено вечер. После, с годините и под влияние на различни процеси, извършващи се в психиката, у този човек може да се оформи точно толкова непреодолимо влечение да направи онова, от което толкова години се е страхувал. И така да убие страха си.
Именно затова Каменская поръча на Миша да се опита да научи дали нещо подобно не се е случвало на Лазарева като малка. Настя, от своя страна, смяташе да разрови материали с дългогодишна давност, в които става дума за нападения над деца и млади момичета, и да види дали в списъците там няма да се мерне името на Анна.
Доценко се пържеше на тих огън, докато си проправяше път към интересуващия го въпрос от всички възможни страни, но още не бе научил нищо интересно от новата си позната. Нито разговорите за тягостни спомени от детството, нито опитите да поразсъждават за Фройд и психоанализата бяха дали резултат.
Михаил се чувстваше неловко, виждаше, че Анна съвсем сериозно гледа на него — красивия, висок, неженен „журналист“, спец по любовните романи — като на кандидат за женитба, макар че — ей богу! — той не й бе давал никакви надежди, не бе говорил за любов, не беше я канил в леглото и изобщо се бе държал дори неприлично целомъдрено. Но такава си беше Аня Лазарева, неслучайно го бе предупреждавала осведомената дама от Федерацията по баскетбол. Момичето безрезервно вярваше във всичко, в което искаше да вярва, раздухвайки пламък от най-дребен повод, дори мним. И Доценко с нетърпение очакваше онзи благословен миг, когато би могъл вече да не ходи всяка вечер в седем часа на „Профсъюзна“.
Паригин се тревожеше все повече и повече. Вече от няколко дни той наблюдаваше този детектив от „Петровка“ — Доценко — и нищо не се проясняваше. Това момче се разкарваше из целия град, вечер се срещаше с някаква продавачка на вестници, грозна дългарана с дълъг, червен от студа нос (да се чудиш какво ли е намерил в нея?), и нито веднъж през цялото това време край него не се появи никой от хората, които бяха дошли в дома на Паригин. За всеки случай Евгений остави Доценко на мира за половин ден и проследи другия детектив, с когото Михаил излизаше от службата им. Може би Доценко работеше заедно с някого и с онези тримата се срещаше не самият той, а неговият колега. Но и това мероприятие не даде резултат. Никой от тримата не се мяркаше в обозримото пространство.
Гризеше го тревога не само за него самия, но и за парите, нужни на Лолита. Пари трябваше да се намерят на всяка цена, защото ситуацията не можеше да съществува до безкрай в сегашния си вид. Лолита и племенникът му не живееха в дома си, момчето не ходеше на училище, добре поне, че Лола си взе неплатен отпуск. Не беше работа това. Неслучайно се казва, че няма нищо по-постоянно от временното. Понеже на врата му увиснаха роднините, Евгений, първо, си загуби жилището, което би могъл да използва като място за среща или дори като място за изпълняване на поръчка (и това се бе случвало!), а, второ, загуби свободата да пътува. Ако възникнеше необходимост, сега нямаше да може да напусне Москва задълго, защото трябваше да се грижи за Лолита и малкия Серьожа. Те не можеха да излизат от къщи, той дори им бе забранил да говорят по телефона, така че остана единствената им връзка с външния свят, да не говорим за пазаруването. Не, трябваше по някакъв начин да овладее ситуацията и да я доведе до логичен край.
На Паригин — опитния професионален убиец — дори през ум не му минаваше да използва уменията си, за да се отърве от кредиторите на покойния си братовчед. Дълговете трябва да се връщат — това не подлежеше на коментар. Кредиторите не са виновни, че някой не им се е издължил. Те са дали на човека пари назаем, повярвали са на честната му дума, дори нищо не са взели като залог. За какво да ги убива? По-добре да почака на някого да потрябва някой да бъде убит, да получи поръчката, да я изпълни, да вземе полагащия му се „хонорар“ и да върне дълга на братовчед си. Така ще бъде честно. А да убива хората, които искат да им се върнат парите със съответните лихви и искат това напълно справедливо, не е почтено. Погледнато отстрани, това беше странна логика, но за Паригин тя изглеждаше нормална. Има убийство и убийство, смяташе той. Да убиеш човек, като изпълняваш платена работа, далеч не е същото като да отнемеш живота на човек, с когото не можеш да се разбереш с добро и да прекратиш конфликта. Второто е срамно и недостойно за истински мъж. Докато първото е напълно допустимо.