Страница 23 из 110
— И съвсем правилно направих. Първо трябваше сам да се убедя във вашата искреност. Надявам се, че не сте нарушили забраната ми?
Коротков се подсмихна. Ако денонощието беше седемдесет и два часа, изобщо нямаше да му пука за забраните на началника. Но тъй като тези часове бяха все пак само двайсет и четири, през тях той трябваше да успее да изпълни поне онова, което началникът му бе възложил и чието изпълнение стриктно проверяваше. Не можеше и да мечтае да свърши нещо, което той бе забранил. При Житената питка — Гордеев — оперативниците сами планираха времето и последователността на действията си, докато при Мелник бе въведен нов ред, според който всеки служител трябваше сутрин да предаде на началника плана си за работа през деня. Началникът утвърждаваше този план и вечер очакваше да му докладват за изпълнението на всяка точка. Откъде ли, боже, главата му ражда тези глупости! Та нали и той беше израснал от оперативен работник! А пък създаваше впечатление, че никога не е работил в криминален отдел и не знае колко трудно е за един оперативник да разпределя времето си предварително.
— Планирайте за утре среща с този Баглюк и нека той ви даде обяснение откъде се е взела информацията за вашето сътрудничество с Мамонтов.
— Другарю полковник, той няма да ми даде никакви обяснения — вие прекрасно разбирате това. Не е и длъжен да ми обяснява каквото и да било — у нас има свобода на пресата. Само съд може да му поиска обяснения, ако ние подадем иск срещу вестника за защита на честта и достойнството. Е, и срещу неговото журналистическо началство естествено. Никой друг. Ако вие ми позволите поне една минимална предварителна разработка на Баглюк…
— Добре — прекъсна го Господаря. — Само не се увличайте прекомерно, времето си тече. Не можем да позволяваме на вестникарите да си мислят, че всичко им е позволено и че могат безнаказано да ни заливат с мръсотия. Много удобно ще е, ако се окаже, че Баглюк е замесен в нещо. Тогава ще можем да нанесем ответен удар, без да влизаме в контакт с него. Наберете повечко компромати срещу него, а аз, от моя страна, ще намеря човек с остро перо, който ще напише разгромяващо опровержение и ще го пробута в печата. Ще ви кажа нещо повече, Коротков: напълно допускам, че продължавате да ме лъжете за Мамонтов. Все пак ми се струва, че сте поддържали връзка с него, но нека това остане да лежи на съвестта ви. Днес задачата номер едно е да пресечем из корен използването на неясно как получена информация за разшифроване на нашата агентура. Ние вътрешно после ще се оправим някак и ще разберем по какъв начин сведенията за Мамонтов са попаднали в пресата, обаче трябва веднъж завинаги да откажем журналистите да публикуват такава информация. Ясна ли ви е така поставената задача?
— Ясна е, Владимир Борисович.
— Тогава утре сутринта ви чакам с плана на мероприятията. Докато не видя плана и не го ревизирам, не предприемайте нищо, нито една стъпка. Не знам на какви принципи на работа ви е учил Гордеев, обаче виждам, че от тези принципи не излиза нищо свястно. Сега ще имате добрината да се пренастроите и да започнете да работите според моите принципи.
Коротков излезе от кабинета на началника и по стар навик тръгна не към своя кабинет, а към този на Анастасия. Бяха приятели от дълги години и Юра просто не си представяше как е възможно, след като е получил ново „напътствие“, да не сподели първо с Каменская.
— Ася, нашият Господар най-сетне е узрял и е решил да обяви война на пресата — съобщи й той още от прага.
— Доста дълго трябваше да зрее — неодобрително отвърна Настя. — Обществеността почти си създаде впечатление, че е забравил за статията и че като добър началник той трябва да защити честта на мундира.
— Е, той е истински руски Господар: дълго впряга, ама после здраво пришпорва — не можеш го догони. Утре сутринта трябва да му представя план за мероприятията по разработката на Баглюк. Здраво пипа, нали?
— Ама той какво, предварително ли е сигурен, че журналистът има слабо място? Защо трябва да го разработваш?
— В това има смисъл. Защото каква е нашата задача? Преди всичко да изясним откъде той е получил тази идиотска дезинформация за Мамонтов. А пък Баглюк…
— Чакай, Юрик. — Настя болезнено се намръщи и потърка носа си. — Ти абсолютно ли си сигурен, че е било дезинформация? Мамонтов не е бил твой агент, но как можеш да си сигурен, че не е работил с някого другиго?
— Ами защото дотича за помощ при мен, а не при онзи човек! Ако беше във връзка с някого, щеше ли да звъни на мен? Какъв съм му аз? Сват или брат? Аз съм оперативникът, който разработваше Мамонтов по делото за убийството на гарата, нищо повече. И бях принуден да призная, че нямаме улики срещу него. Така че следователят го пусна. Мамонтов прекрасно знаеше, че аз съм сигурен във вината му или поне в неговото съучастничество, не съм крил това от него. По принцип би трябвало да бяга от мен като дявол от тамян. Щом ми се обади, значи няма никого другиго.
— Резонно — съгласи се тя. — В случай че не го е направил под нечий натиск. Представи си, че някой е захванал игра срещу теб. И то жестока игра, предварително обричайки горкото момче на смърт. Фактически натресоха ти труп. Тоест ти, като нормален оперативник, щом не си дочакал Мамонтов, е трябвало да отидеш в дома му, за да видиш какво става. И си отишъл. А там те е чакало красиво и още неизстинало местопрестъпление. Имал си късмет, дето не си се наврял вътре. Защото инак щеше да се оневиняваш до второ пришествие.
— Аз и така се оправдавам. Господаря не ми вярва, смята, че някъде не съм догледал и съм поставил Мамонтов под удар. И при всичко това не разбирам каква е тая дрънканица за диктофонния запис в статията. Нашите вестници си позволяват какво ли не, но чак пък толкоз! Все пак имаше и скандали, и съдебни процеси за непроверена информация. Не вярвам в редакцията да са пуснали материала на Баглюк, без да са се убедили, че той има фактологическа основа. Значи е съществувал някакъв запис. Може би Мамонтов ме е търсил именно във връзка с него?
— Може би. Слушай, направи едно добро, донеси ми водичка, а? — Настя подаде на Коротков празната гарафа. — Вашата мъжка тоалетна е по-близо.
— Мързелана! — промърмори той и взе гарафата. — Ти ще ми върнеш жеста с кафенце, и с бисквитки ще ме почерпиш, от онези вкусните, дето ги опитах вчера.
— Е, ама това беше вчера! — разсмя се Настя. — Вече ми ги разграбиха. Ще те почерпя с бонбон. Стига си се пазарил, тръгвай!
След половин час, когато бяха изпили по две чашки кафе и бяха омели кутията бонбони, която някой бе подарил на Настя по случай Коледа, в кабинета надникна Миша Доценко.
Както всички останали, и той трябваше да се отчита в края на деня пред Мелник за изпълнението на дневния си работен план.
— Отивам на поредна среща с Лазарева — съобщи той. — Мелник смята, че се движим в правилна посока. Дори ни похвали, че толкова бързо сме хванали тази посока.
— Значи е сигурен, че сме уцелили десетката, така ли? — учуди се Настя.
И имаше на какво да се учудва. Виктор Алексеевич винаги се съмняваше, съмняваше се чак до края, фактически до произнасянето на присъдата. А понякога и след него. Може би защото бе работил в криминалистиката два пъти по-дълго от новия им началник и съответно беше виждал два пъти повече грешки, допуснати от оперативни работници и следователи. Житената питка беше запален привърженик на отмяната на смъртното наказание. Всеки път, когато чуеше, че е открит истинският виновник за престъплението, за което някой вече лежеше в затвора, а се случваше и да е разстрелян, той изпадаше в ужас. „Представям си как се чувства сега криминалистът, който е намерил уликите срещу този невинен човек — казваше той. — Да не дава господ аз или някой от вас да се окаже на неговото място. Докато сте живи, няма да си простите, век ще се измъчвате.“ Какво пък, Господаря беше по-млад, по-уверен в себе си. Може това и да не беше чак толкова лошо.
— Какво впечатление ви прави Лазарева? — попита тя.