Мъжки игри

— Ама всички ли са двуметрови? — недоверчиво присви очи Доценко.

— Е, не, казах го само образно… — Дамата се засмя и моментално се подмлади с десетина години. — Средно метър и деветдесет. Но и това не е малко, съгласете се. Има и прекалено големи — над два метра, но това се случва изключително рядко.

— И как се омъжват?

— Различно. Между другото радват се на значителен успех сред по-ниски от тях мъже. Онези, които успяват да не обръщат внимание на разликата в ръста, напълно успешно създават семейства. Но това, разбира се, не се удава на всички. Много от тях се страхуват, че ще изглеждат смешни до дребен мъж. Гледат да си намерят висок, а високите, както вече ви казах, харесват миньончета. С една дума — затворен кръг.

— Кажете: а характерът на момичетата не се ли разваля от това? — невинно се поинтересува Миша.

— О, разваля се и още как! Не на всички, разбира се. Но ако наше момиче си е втълпило, че на всяка цена трябва да се омъжи, защото инак ще е непълноценно, става лошо. Съперничество, ревност, случва се дори да се стига до сбивания.

До сбивания. Става по-топло… Коя ли баскетболистка се е оказала толкова агресивна?

— Наистина ли до сбивания? — Доценко изписа на лицето си недоверие, смесено с изумление.

— Представете си — да. И примерите са доста. Да вземем, да речем, Мариночка Тихвинская… Само че после, когато си подготвяте статията, няма да пишете имената, нали?

— Разбира се — обеща Миша. — Имена не са и нужни за моята статия. Засега само събирам фактически материал, а въз основа на него после ще правя анализи, ще обобщавам и ще извличам закономерности. Та какво казахте за Тихвинская? Тя ли беше, която спечели решаващата точка на мача с кубинките?

— Да, да, същата. А вие гледате ли баскетбол?

— Рядко — призна Миша. — Но точно този мач гледах.

— Та така де. Мариночка излизаше с едно момче, не от нашите, а от телевизията. Май беше оператор. Запознали се по време на излъчване на мач. Хубаво едно момче, много високо, беше дори по-високо от нея. Марина събрала момичетата от отбора си на рождения си ден, та и това момче дошло естествено. То се знае — момичетата му се нахвърлили. Не в прекия смисъл, а в преносния. Флиртували с него, правели му комплименти. С една дума — опитали се да й го отнемат. Коя на шега, коя насериозно го харесала, нали разбирате, такъв ценен екземпляр… Едно момиче особено много се стараело, вкопчило се в него, непрекъснато го канело на танц, все гледало да се уединят двамата в кухнята или пък да излязат на стълбищната площадка. Мариночка се вбесила и я сграбчила за косата. Онази не й останала длъжна, с една дума — сбили се. Момичетата, които видели това, после разправяха, че Маринка била направо като невменяема. Бяла като платно, а очите й святкали, нищо не чувала. Сякаш дяволът се вселил в нея. А после, когато всичко свършило, казала, че нищо не помни. Дори се учудвала, че е започнала това сбиване. Изобщо не си спомняла, представяте ли си?

Доценко си представяше това. Било е класическа картина на афект. Значи на тази Тихвинская не всичко й е наред с психиката.

— За пръв път ли се е случило нещо такова? Или и по-рано го е правила?

— Казват, че за пръв път. Но пък после се повторило още няколко пъти. Именно затова я и дисквалифицираха.

Е, това вече ставаше горещо. Хайде, хайде, мислено пришпорваше събеседничката си Доценко, не спирай, продължавай да разказваш за агресивната спортистка, която лесно се афектира. Трябваше да подаде поощрителна реплика:

— Сериозно? Нима заради сбиване?

— Именно. По време на мач се нахвърлила върху спортистка от другия отбор, която нещо ядосала Марина. И започнала да я бие. Сцената била ужасна. Едвам ги разтървали. Дотичал лекарят, веднага отвел Маринка, бил й някаква инжекция. А тя отново нищо не помнела. Когато я извикали пред комисия, толкова плакала! Извинявайте, казала, не помня, нищо не мога да направя, не мога да се владея.

— И какво? Изгониха я от отбора, така ли?

— Изгониха я — кимна дамата. — Мигар може да оставят такъв човек? Та това е буре с барут. Всеки момент може да избухне, да провали мача, да осакати някого. Макар че беше ужасно жалко, защото тя беше прекрасна спортистка.

— И какво стана с нея после? Как продължи животът й?

— Ами знаете ли, Михаил Александрович, има една вярна приказка: всяко зло за добро. Тя беше принудена да напусне спорта, вярно, но се намери някаква фирма — английска ли беше, канадска ли, — специализирана в производство на дрехи с нестандартни размери. Например за много дебели хора или за много високи. За тях измислят специални модели. А Мариночка е красавица, нали и вие сте я виждали по телевизията! Та те я взеха на работа. Така че тя сега процъфтява в чужбина.

Край. А всичко беше толкова хубаво… Но Марина Тихвинская не е нашият човек. Тя е в чужбина и е напълно доволна от живота.

— А случват ли се опити за самоубийство сред спортистите? — попита Миша с надеждата да получи в отговор още някоя история.

— Рядко — авторитетно заяви дамата. — Кога хората искат да се самоубият? Когато смятат, че животът им е провал, не са успели в нищо, всичко е било напразно и те не са нужни на никого. Спортистите обикновено не изпадат в депресия заради нещастна любов, защото, както вече ви казах, за тях успехът в спорта е най-важното. Всичко останало има къде-къде по-малко значение. Вярно, когато дойде една определена възраст, се случва… Но обикновено човек първо напуска спорта. Започва да си урежда живота, става треньор или педагог, намира си някакво друго занятие. Опитва се да се адаптира към новия живот. И едва после, ако нищо не излиза, може да изпадне в депресия. Но обикновено това води до пиянство, а не до самоубийства. Не, не че не се случва, дума да няма. Анечка Лазарева например на два пъти опита да се отрови, когато престана да играе.

— И нея ли я изгониха от отбора?

— Не, просто възрастта… Тя сама напусна. Но някак си животът й не се уреждаше. Аня много искаше да се омъжи. Знаете ли, това дори изглеждаше неприлично. Момичетата й се подиграваха. Тя беше някак… старомодна ли да го кажа… Смяташе, че ако един мъж е преспал с нея, значи има сериозни намерения. И ужасно се разстройваше, когато се оказваше, че не е така, че след два дни той вече я е забравил. Не умееше да бъде горда, моментално се влюбваше, следваше любимия си като кученце, не го оставяше нито за миг, изпълняваше всяко негово желание. Започваше да им прави подаръци, да ги кани у дома си, за да ги запознае с родителите си. Естествено момчетата бягаха от нея. За тях да преспят с момиче по време на лагер-сбор е нещо най-обикновено, там постоянно се създават кратковременни връзки и никой не си ги слага на сърце. А Анечка гледаше на всеки знак на внимание, дори на най-незначителния, като на предложение за брак. Покани я някое момче да танцуват, а тя вече си мечтае как той ще я ухажва и каква любов ще изживеят двамата чак до деня на сватбата. При това не се правеше на недостъпна, лесно стигаше до леглото, тоест в този смисъл беше съвсем съвременно момиче. Обаче каква мечтателка! Наивна, романтична, трогателна мечтателка. Но все пак, докато играеше, спортът беше за нея на първо място. А когато трябваше да напусне, тогава вече любовните й проблеми придобиха гигантски размери. Мисля, че тя дори малко откачи на тази тема.

— Защо си го мислите? Да не би да се държеше странно?

— Ами някак… да, може да се каже — странно. И изобщо стана странна. Виждам я понякога, живеем близо до една и съща метростанция. Отначало винаги на драго сърце се спираше да си побъбрим, а сега се прави, че не ме е видяла. Защо? Да не съм й сторила нещо лошо? Нали не съм виновна, че трябваше да напусне спорта? Това рано или късно става с всички.

— Може да е свързано с опитите й да се самоубие? — предположи Михаил. — Знаете ли, някои хора обичат да разказват за това, излагат трагедията си на показ и очакват да получат съчувствие, докато други много се стесняват и започват да избягват общуването с хора, които знаят за техния опит за самоубийство. Казвам ви го като специалист.