Страница 17 из 110
Когато го закараха в милицията — куцащ и с лепенки по скулата — и започнаха да го разпитват къде е бил снощи, с какво се е занимавал и кой може да потвърди думите му, Паригин веднага разбра, че милиционерите са привикали десетки като него, ако не и стотици. И просто нямат възможност да се занимават с всекиго подробно. Подборът на кандидати за заподозрени ще мине по старата позната схема. На първо място — неработещите никъде, хората без постоянен източник на доходи, без московско жителство, осъждани или просто такива, които са си имали работа с милицията. Евгений не спадаше към никоя от тези категории. Приличен човек, инженер в автозавод, ветеран, може да се каже — работил двайсет години на едно и също място, кореняк московчанин, не злоупотребява с алкохол. А пък за алибито си той се беше погрижил, никога не изпълняваше поръчка, без предварително да си осигури алиби.
Пуснаха го доста бързо. Вярно, че после го викаха още на два пъти, но във въпросите на криминалистите не се бе появило нищо принципно ново. И Паригин тогава си помисли, че му се е разминало.
Но какво бе станало сега? Отговорът беше прост. Поне той така си мислеше. Убийството е останало неразкрито, криминалистите са продължили да работят по него и някъде е изскочила опасна за Паригин информация. Всичко може да се е случило… Някой е изтърсил нещо, пропял е… Знае ли човек! И ченгетата, за да не губят време и сили за грижливо разследване и проверка, са решили да използват силова хватка. Уж са обикновени бандити. Защото така ще свършат работата по-лесно, пък и по-бързо. Може и информацията им да е слабичка, със сигурност нищо не знаят, но защо да не опитат? Там, в милицията, Паригин се бе държал кротко, спокойно, интелигентно, не бе допускал никакви хулигански изблици, камо ли пък да демонстрира физическа сила. Разбира се, беше създал за себе си впечатлението, че ако е виновен, ще си признае след най-дребния натиск. Може на „Петровка“ да се е сменило началството, да е настояло работата по неразкритите убийства да стане по-интензивна и сега детективите да са подбрали всички куцащи мъже, които бяха задържали навремето. Той, Паригин, не беше единственият такъв. Беше просто поредният. Един от многото.
Ако е така — прекрасно! Те няма да го потърсят повече. И нямат никаква информация. Тръгнаха си от него, ще отидат при друг.
Но ако не е така… Ако не е така — тогава лошо. Има два варианта: или някой наистина е пропял, станал е предател и е дал информация за Паригин, или това не са били никакви ченгета, а хора от онези, другите. От лагера на възложителите и техните приятелчета. Незнайно защо им е потрябвал Паригин заедно с неговото признание. Защо — това е друг въпрос, но и без това е ясно, че отговорът никак не е приятен. Сигурно не беше случайно, че последната му поръчка се провали. Уж вече се бяха разбрали за всичко, а после изведнъж — „извинявайте, не стана нужда“. Конкуренция, мамицата му! Предлагането превишава търсенето. Защо да плащат много на квалифициран професионалист, когато могат да получат същото, като прибегнат до услугите на някой глупак дилетант, който взема много по-евтино. Да, но Паригин не е кой да е, не е обикновен изпълнител. Той има и опит, и репутация. И системата за връзка с него е сложна, защитена срещу случайности, работила е безотказно дълги години. Нито един възложител не знае името му, камо ли адреса. Така че ако това беше тяхна работа, те щяха да го извикат на среща. Тези, които дойдоха в дома му, може да са били само ченгета. Нали те имат адреса му, същия, който е в паспорта му и на който той живее в действителност. Излиза, че последната поръчка не е била никаква поръчка, а прах в очите, димна завеса. Не им е трябвало да премахват никого. Искали са да осъществят връзка с Паригин, за да го проследят. Само така може да са научили официалния му адрес. Явно нещо се мъти около него. Да е ядосал някого? Да е свършил работата си не точно както трябва?
Който е осведомен, той е въоръжен, реши Евгений. И преди всичко трябва да научи кои бяха хората, които дойдоха у него — и дали са идвали само у него. За целта трябваше да проследи онзи оперативник от „Петровка“, който се бе занимавал с него, и да го следи няколко дни, да види какви са контактите му. Ако близо до този оперативник се мерне някой от тримата, дето идваха, да започне да следи него и да разбере дали те ходят със своята видеокамера и при други хора. Ако ходят, значи всичко е наред, действат напосоки, пробват всички тогавашни задържани — може някой да се издаде. Ако не ходят, значи имат информация само за Паригин. А пък ако около оперативника не се появи никой от въпросната троица, тогава ще трябва да се заеме с възложителите.
Миша Доценко изслушваше вече сигурно петнайсетата сърцераздирателна история за печалната съдба на спортистите. За да се добере до тази осведомена и готова на продължителни разговори дамичка, бе принуден да си изгуби два дни. Повечето спортни функционери, както е известно, са мъже, а на мъжете не е присъщо да се интересуват от чужди съдби. Те не се интересуваха и от високия симпатичен журналист. Ето защо прехвърляха Миша от кабинет на кабинет, от етаж на етаж, като му препоръчваха да се види и поговори с Иван Петрович или Пьотър Иванович, който пък изпращаше журналиста при някого другиго. Но Миша бе богато възнаграден за митарствата си, когато най-сетне уцели тази забележителна във всяко отношение дама, която цял живот бе събирала слухове и клюки и с удоволствие ги преразказваше. Лошото беше само, че нито една от разказаните от нея истории засега не вършеше работа на Миша. Но той не губеше надежда.
— … съвсем се пропи. А напиеше ли се, започваше да бие жена си. Ами то неговото сила ли е, чудо ли, можете да си представите, а тя е гимнастичка — слабичка, лекичка, с пръст да я бутнеш, ще падне. Колко пъти му казвахме: Витя, не я закачай, да не стане някоя голяма беля. Къде ти! Веднъж толкова се напил, че я изхвърлил от стаята през балкона направо на улицата. Сега е в затвора. — Тя жално въздъхна. — Добре че нямаха деца. Защото представяте ли си какво щеше да стане? Майката загинала, бащата — в затвора. С други се случваше точно така…
Доценко разбра, че сега ще чуе поредната, шестнайсета история, но тя пак ще бъде за мъж. А на него му трябва жена. Баскетболистка с осакатена психика. Трябваше да поведе разговорливата дама към интересуващата го тема леко, предпазливо, така че в никакъв случай да не я обиди.
— А защо жена му е търпяла всичко това? — попита Миша.
— Толкова слабохарактерна ли е била?
— Какво говорите, Михаил Александрович, може ли спортистка да бъде слабохарактерна? Спортистките имат желязна воля. Но всичко е насочено към спорта. Разбирате ли какво искам да кажа? От дете спортистката е свикнала да се подчинява, да се насилва да върши неща, които не й се иска да върши, защото вижда целта пред себе си. Да стане първа, да стане най-добрата. Олимпийска шампионка. И тя полага на този олтар целия свой запас от душевни сили. Още повече че няма друга цел, която по притегателна сила да съперничи на стремежа й да стане първа. А всичко останало й изглежда несъществено, маловажно и й е жал да хаби силите си за него.
Е, най-сетне, с удовлетворение си помисли Доценко, изминахме половината път, вече говорим за жени спортистки. Сега плавно преминаваме към баскетбола.
— Кажете, а жените баскетболистки също ли имат проблеми в семейния живот? Или това се случва предимно с мъжете?
— О, какво говорите! — Дамата плесна с ръце. — Нашите момичета изобщо вечно имат проблеми в любовта. Та нали са високи! Едно високо момче няма проблеми да си намери съпруга, за него всяка подхожда, стига да я обича. А момичетата какво да правят? Те имат един изход: да си търсят съпруг сред своите колеги баскетболистите. А нашите момчета не обичат високи момичета, ето къде е парадоксът. На, допреди малко ви разказвах за Витя, дето изхвърли жена си — гимнастичката — от прозореца. Помислете си само: гимнастичка! На ръст тя е метър и половина с шапката. Така става постоянно. Двуметровите дангалаци са луди по миниатюрните женички. А какво да правят двуметровите момичета?