Когато боговете се смеят

Женя обикновено ходеше да обядва с другите служители в близко заведение. Днес обядът се проточи по-дълго от обикновено — Катя от отдела по маркетинг имаше рожден ден и поръча за всички шампанско и десерт.

Когато се върна в приемната, Женя се накани да довърши превода на немски на един, съставен от баща й, проектодоговор. Вече беше включила компютъра, беше отворила пред себе си специалните речници, когато светна лампичката — баща й я викаше.

Женя влезе в кабинета с бележник и химикалка в ръце — идеалната секретарка, въплъщение на сдържаност и акуратност.

— Обадиха ми се от милицията — сухо каза баща й, без да вдига поглед от книжата. — Този човек няма да те безпокои повече. Мъртъв е.

— Как така мъртъв? Убили ли са го?

— Точно така.

— Кой? Милиционерите ли?

— Не знам. Съобщиха ми само, че са го намерили и че е убит. Свободна си.

Убит… Убит… И Игор никога повече няма да й се обади. И няма да я помоли за помощ. И няма да я извика да гледа поредния запис. Тя вече няма да го види. Какво пък, значи е дошъл моментът.

Женя седна зад бюрото си, извади от чантата си малко бележниче и намери телефонния номер на Лесников. „Само дано си е на работното място — мислено се молеше тя. — Само да вдигне телефона“.

— Слушам ви — чу се неговият глас и Женя отново, както и първия път, когато той й се обади, почувства как страните й пламват.

— Игор Валентинович, обажда се Женя Рубцова.

— Да, Женечка, слушам ви внимателно. Вече знаете какви новини имаме, нали?

— Знам, татко ми каза. Игор Валентинович, трябва да ви видя. Това е много важно и много спешно.

Глава 21.

От снимката я гледаше лице, което нямаше нищо общо с композиционния портрет, съставен по думите на Женя Рубцова. Освен това този човек не беше никакъв блондин и очите му не бяха сини, и беше нисък на ръст. Настя добре познаваше този феномен, още като малка се бе смяла, когато почиваше с родителите си на черноморското крайбрежие в Грузия: местните любовчии подвикваха на шатенките: „Ей, блондинче!“. На тези мургави грузинци с гарвановочерни коси всички жени от славянски тип им изглеждаха блондинки. И с ръста всичко е ясно — Женя е нисичка и всеки, който е по-висок от нея, й изглежда снажен. Колкото до очите, просто не ги е видяла добре. Странно е, разбира се, че когато са съставяли портрета, не са взели предвид тези подробности — та нали това са основите, АБ-то на криминалистиката. Впрочем възможно е и да са ги имали предвид, да са задавали на Женя много уточняващи въпроси, но тя…

Настя гледаше цветната снимка на Кирил Яровой и си припомняше всичко, което й бе разказал Игор Лесников за Женя Рубцова.

След като завършил института, баща й бил изпратен като млад специалист в дълбоката провинция, където честно отработил задължителните три години. През тези три години той периодично се срещал с местната красавица, без да има предвид нищо сериозно. А и момичето някак не предразполагало към сериозни намерения — било весело и безгрижно, на драго сърце си пийвало с Рубцов (и не само с него), тичало по танцови забави и си тръгвало оттам всеки път с нов кавалер, не отваряло дума за брак. С една дума, всичко това задоволявало Рубцов. Като минали трите години, той се върнал в Москва, а след още две случайно научил, че онази жена родила дете от него. Рубцов незабавно отишъл при нея, преизпълнен с благородното намерение да се убеди, че детето наистина е негово, и в случай на положителен отговор да реши въпроса с оказването на материална помощ на младата майка. Нямал намерение да се жени за нея, но и да се отрече от бащинството, не влизало в плановете му.

Това, което видял, когато пристигнал в провинциалното градче, хвърлило Рубцов в ужас. За две години съвършената красавица се била превърнала в дебела, алкохолизирана лелка, занемарена, с избити зъби и постоянни синини по лицето. Момиченце на година и половина с мръсна, лекьосана рокличка надничало от ъгъла на неразтребената стая, хвърляйки на Рубцов погледи, изпълнени със страх и злоба. Той не се поколебал нито секунда, а веднага изтичал в милицията при участъковия, разпитал какво трябва да направи и как, къде и какви документи трябва да оформи, на кого да занесе документите, а на кого — нещо друго, с цел най-спешно разглеждане на случая. За негов късмет майката посочила Рубцов като баща и неговото име било вписано в акта за раждане на детето. Това съществено облекчило решаването на проблема.

След известно време Рубцов се върнал в Москва с дъщеря си. По това време неговите родители вече били починали, но някъде в Калинин живеела някаква леля по линия на майка му и новоизпеченият баща я помолил да се премести да живее при него. Леля Рая, или просто Раечка, както я наричали всички заради веселия й и дружелюбен нрав, веднага дотичала на помощ на племенника си, когото не била виждала няколко години, от погребението на майка му, и поела всички грижи по отглеждането на Женечка, както и по цялото домакинство. Раечка не одобрявала прекалено строгите методи на възпитание, които прилагал племенникът й, но не смеела да спори с него, а може би и не искала, предпочитала да прави всичко посвоему, но без да го афишира. Тя разрешавала на Женечка много от нещата, които забранявал строгият й баща, но тайно, така че той да не научи. „Защо да разстройваме татко ти? — казвала тя. — Нека си мисли, че го слушаме. Татко ти много работи, уморява се, нека поне вкъщи да се отпусне и да не се нервира“. Естествено, имало забрани, които не можела да прекрачи дори добрата Раечка, например забраната на детето да се купуват скъпи дрехи, да не говорим за украшения. Затова пък с разрешението на родственицата, която винаги била готова за невинна лъжа, Женя можела да ходи денем с приятелки на кино, да ги кани на гости, за да пият чай с възхитителни домашни курабийки.

Раечка починала преди една година. И от този момент девойката се озовала заключена сред строгите правила, въведени от баща й, като в затвор. Бащата безумно се страхувал, че лекомисленото отношение към живота, влечението към мъжете и към алкохола ще се предадат на дъщеря му по наследство, не криел от Женя своите опасения и следял поведението й по-педантично от биолог експериментатор, който наблюдава под микроскоп делението на клетка. До деветнайсетата година на Женя Рубцова в живота й нямало нито една романтична история, тя не се е срещала с момчета и нито веднъж не се е целувала, всички нейни представи за околния свят били извлечени или от книги и филми, или от собствения й опит, който благодарение на баща й бил крайно оскъден и строго регулиран: училище, работа (под негово наблюдение) и курс по немски.

И изведнъж се появява един младеж, който обръща внимание на Женя, изпраща я чак до вкъщи, но се страхува да я доближи, гледа я с възторжени очи, а после й пише писма. Какъв е той в нейните представи? Разбира се, най-хубавият, най-красивият, най-прекрасният. Естествено той прилича на онези романтични герои, които тя е виждала на екрана или за които е чела в книгите. И точно толкова естествено е, че той по никакъв начин не може да бъде дребен, с тесни рамене и грозничък.

„Тя си го е измислила — тъжно констатира Настя. — Виждала е едно, но е искала да види съвсем друго. И е запомнила не това, което е било в действителност, а което й се е искало да види. И никакви криминалисти не биха могли да променят нещата, в този случай е нужен не криминалист, а психоаналитик. Каква съм глупачка! Та нали Лесников ми разказа тази история от самото начало, още преди да изпратим Женя за пръв път в лабораторията. Трябваше да се сетя, че в нейната глава всичко се е изопачило до неузнаваемост. Трябваше, та нали съм жена, как можах да не се сетя за това!“

Настя извади от папката ксерокопията на писмата, които Женя бе получила от загадъчния си почитател, и няколко листа, иззети от жилището на Яровой и написани на ръка. Разбира се, последната дума щеше да бъде на експертите, но тя и без каквато и да било експертиза виждаше, че почеркът е един и същ. Инересно, как ли би реагирала Женя Рубцова, ако сложеха пред нея снимката на Кирил и й кажеха, че именно това е въпросният висок синеок блондин? Сигурно не би повярвала и не би разпознала младежа на снимката дори под заплаха от разстрел. Този реален образ е бил зачеркнат от паметта й още в момента, когато тя е уловила неговия заинтересован и възхитен поглед. В момента, когато момичето за пръв път го е видяло пред своя блок, той вече е бил широкоплещест светлокос красавец. И такъв си е останал. Момиче, което не пие и не пуши, не завързва опасни познанства и не посещава места, където такива познанства може да се осъществят. Момиче, чиито разходи са строго ограничени на принципа: не можеш да имаш нищо над минимално необходимото, ако не си спечелила пари за него. Момиче, насила изтръгнато от живота и посадено в тясна клетка, което няма и представа как трябва да се подреждат отношенията между хората, защото средата на общуването му е тясна и еднообразна. Момиче, пазено от реалните проблеми и съответно неспособно да разпознава тези проблеми, камо ли да ги решава. Двете страни на един медал. Татко Рубцов вероятно е забравил, че всеки медал има две страни, искал е в нарушение на общоприетите закони да създаде медал само с една страна, стремил се е към абсолютната печалба и е загубил, защото законите не бива да се нарушават. Боговете може жестоко да ти се присмеят за това.