Страница 76 из 108
Олга беше „устроена“ почти по същия начин. Тя беше готова да поддържа отношения с мъж само, при условие че няма да живее с него. Да се виждат три-четири пъти седмично, приятно да прекарват времето си, да вечерят в ресторант, да правят любов — и дотук, без никакви задължения, никакъв бит, никакви чужди роднини, на които трябва да се оказва внимание и с които трябва да се съобразяваш. Родителите на Пашка са съвсем друго нещо, те всички са едно семейство, но чужди родители, братя и сестри, лели, чичовци и вуйчовци, всеки със своите особености, претенции и изисквания — а, не, ще прощавате, това не е за нея. Но за да не се съблазни поредният и любим да й направи предложение за брак, Олга трябваше официално да минава за омъжена жена. Опитът показваше, че ако една омъжена дама отказва да се разведе със съпруга си, за да се хвърли в прегръдките на любимия, това се възприема спокойно и дори одобрително, докато ако свободна от семейни ангажименти жена незнайно защо отказва да се омъжи, хората започват да я смятат за странна, дефектна, че дори луда. Във всеки случай, на такава жена не всичко й е наред. А Олга Плетньова никак не искаше околните да мислят така за нея.
И ето, излизаше, че ситуацията, създала се под влиянието на външни обстоятелства и възприемана като временна, незабелязано премина в постоянна, защото се оказа, че е в съгласие не само с външните, но и с вътрешните обстоятелства. А и родителите на Олга и Павел бяха щастливи, че децата им живеят така задружно. Само дето нямаха внуци, но то си е съдба…
Докато стоеше под арката, Павел доста позамръзна, макар че беше дебело облечен. Влагата се бе вмъкнала през яката и оттам бавно се спускаше по гърба. Пороят спря и се прероди в досадно, несвършващо ръмене. Беше вече девет и половина, черният лексус все още стоеше пред втория вход, а резултат — никакъв.
В десет без десет от входа на единия от шестнайсететажните блокове излезе човек с метнат през рамо калъф на видеокамера. „Нима е той?“ — помисли си Павел, не повярвал в късмета си. В дъждовния здрач той не можеше добре да огледа този човек, виждаше само, че е мъж. Субектът с калъфа леко забави крачка, вдигна очи и погледна към прозорците. Към същите прозорци, които Олга сутринта бе белязала с кръстчета на схемата. „Точно така, той е!“ — разбра Плетньов.
Мъжът метна върху главата си качулката и с бърза крачка пое по отсрещния тротоар. Павел предпазливо се подаде на улицата. Мъжът очевидно не бе дошъл с кола, във всеки случай се насочваше към станция „Новокузнецкая“ на метрото. Олга му беше казала, че от този блок никакъв обществен транспорт не водел до метрото, трябвало да се върви пеша по малки улички и това отнемало петнайсетина минути. Павел си помисли да се качи в колата и с нея да стигне до метрото, където да почака човека с калъфа, но в последния момент се сети, че той може да се окаже местен жител и да отива не към метрото, а към къщи. Павел, като пълен глупак, ще го чака на перона, а той отдавна вече ще пие чай в дома си. Или пък, да речем, няма да слезе в метрото, а ще се качи на автобус, който спира там. Ще трябва да го проследи пеша под дъжда. Неприятно…
Мъжът крачеше бързо и като го следваше, Павел се озова при метрото само след десет минути. Олга явно бе определила времето като за бавна разходка на висок ток.
Във вагона на метрото Павел успя добре да огледа предполагаемия изнудвач (дълбоко в душата си Плетньов все пак допускаше мисълта, че е сбъркал — малко ли хора ходят из града с видеокамери, а дето погледна именно към онези прозорци, може да е просто съвпадение). Човекът не беше нищо особено — младеж на двайсетина години, с леко неправилни черти на лицето, асиметрични, каквито са у психично болните. Но те можеха да са такива по рождение или вследствие на някаква соматична болест. Момчето изглеждаше дълбоко замислено, периодично устните му се разтегляха в усмивка, сякаш мечтаеше за нещо необикновено приятно.
Само след една спирка, на станция „Китай-город“, той се прехвърли на Рижката линия. „Странен е някак — с недоумение си помисли Павел. — Можеше направо от «Новокузнецкая» да отиде до «Третяковская» и да пътува без прехвърляне. И за какво ли се е замислил толкова?“ В този момент младежът с калъфа отново замислено се усмихна и Павел ядосано си отговори: „Как за какво си мисли, бе? За парите, които иска да измъкне от Льолка. Сигурно сега мислено ги харчи, затова се усмихва псето недно. Ръцете ме сърбят да му извия врата. Ей богу, бих го смачкал като мръсна хлебарка, ако не ме беше страх, че ще ме тикнат в затвора за това. Инак определено нямаше да ме измъчват угризения на съвестта“.
Стигнаха до станция „Свиблово“, където младежът най-сетне слезе. Още няколко минути пеша и той влезе в някакъв блок — нищо особено, като него самия. Павел дори се зачуди колко лесно бе успял да проследи изнудвача. Винаги бе смятал, че проследяването е работа извънредно деликатна и трудна, но вероятно тя е такава, когато човекът се опасява, че може да го следят, и постоянно проверява. Виж, обикновените хора не си мислят за нищо подобно и през ум не им минава да се обръщат и да гледат дали сред минувачите зад гърба им няма някой, който преди половин час се е качил в същия вагон в метрото. Този тип явно от никого не се страхуваше. Какво пък, още по-добре.
Павел не можа да влезе във входа след младежа — там имаше домофон, а вратата се отваряше с помощта на специален ключ-карта. Плетньов се спря замислен и за негов късмет в същия момент от входа излезе жена.
— Извинете, май се разминах с приятеля си — припряно заговори Павел. — Да забелязахте случайно Льова Зельонов ли се качи току-що в асансьора?
Той каза първото име, което му хрумна — на един бивш състудент. Жената леко сви вежди, сякаш си припомняше имената на всички обитатели на входа.
— В нашия вход нямаме Зельонови — отговори тя и с подозрение огледа Павел. — Да не сте сбъркали входа?
— Мисля, че не. — Павел изигра някакво объркване. — Апартамент седемдесет и първи тук ли е?
— Седемдесет и първи е в третия вход.
— По дяволите, бях сигурен, че е Льовка! Тичах след него още от метрото, не можах да го настигна. Със синьо яке с качулка, на рамото с видеокамера в калъф…
— А, това беше Кира Яровой от четвъртия етаж, никакъв Зельонов или как го казахте — укорително каза жената, като с целия си вид показа колко е неприлично да сбъркаш всеизвестния Кирил Яровой с абсолютно неизвестния Льовка Зельонов. — Наистина сега се качи в асансьора. Точно така, със синьо яке и калъф. А седемдесет и първи апартамент е в третия вход, там го търсете.
— Много ви благодаря — каза Павел и се престори, че се насочва към третия вход, като с ужас се чудеше какво би трябвало да направи, ако всезнаещата лелка тръгне с него и се загледа как той ще започне да набира на домофона номер седемдесет и едно и да пита за Зельонов.
За негово щастие жената тръгна в обратна посока и веднага свърна зад ъгъла. Какво пък, първият резултат е налице, той се казва Кирил Яровой и живее на четвъртия етаж. Добре би било да научи точно в кой апартамент, а същевременно да изясни и с какво се занимава и с какво си вади хляба. Ако сега времето беше хубаво, из дворовете щяха да се въртят хлапета от близките блокове и с помощта на елементарно умение и съвсем скромни парични суми от тях би могло да се измъкне цялата нужна информация. Да, обаче вали и дворовете са пусти. Добре де, той никъде няма да се дене, Павел може да дойде и утре вечер и да събере всички необходими сведения. А сега трябва да се прибере, да изчака Льолка и да я попита дали тя не познава човек с фамилно име Яровой. Може би бащата, майката, сестрата или брата на този Кирил. Това може да им е семеен бизнес, нали?
Павел почти на бегом излезе на платното и хвана такси, с което стигна до мястото, където бе оставил колата си. Черният лексус още беше там, прозорците на апартамента, където се намираше сега Олга с любовника си, светеха. Въпреки гадното студено време прозорците бяха все така широко отворени, както и балконската врата. „Сега на тях им е топло и уютно — с неочаквана неприязън си помисли Плетньов, — сигурно се въргалят в леглото и си пийват вино. Льолка казваше, че тоя неин Роман бил голям ценител на скъпите вина. А аз като мухльо цяла вечер киснах под дъжда и се разкарвах из целия град, правех се на Шерлок Холмс. Ама защо става така, а — за едни топло легло с любовник, а за други — улица със студен дъжд?“